INSOMNIUM – „Heart Like A Grave“ (2019)

Когато някоя от най-любимите ти банди е на път да пусне нов албум, дните потичат двойно по-бавно, двойно по-живо се интересуваш от всяка новина, двойно по-жадно поглъщаш всяка предварително издадена нота и… накрая си двойно по-критичен. Такъв е, в общи линии, случаят ми с все още топлия “Heart Like A Grave” на финландците INSOMNIUM, излязъл на 4 октомври. „Това тук май не звучи много като тях… Я, тоя риф дали не съм го чувал и преди? Ох, има твърде много OMNIUM GATHERUM моменти…” – това са само част от разностранните мисли, които преминават през главата ми в началото. И, честно казано, сега – две седмици по-късно, през които не съм въртял албума единствено докато спя – все още донякъде държа на тях. Но, колкото и да ми липсва моменталното „хлътване”, след трезвото и по-обширно преслушване и премисляне на материала заключвам, че INSOMNIUM неизменно се придържат към стила си и неговите похвати (заглавното парче е най-яркият пример тук). И все пак налице са новости, които освежават звученето и не му позволяват да се износи – за пръв път около 70% процента от композирането е поверено на Markus Vanhala (та оттам и OG моментите – за справка “Neverlast” и “The Offering”); гласът на Jani Liimatainen внася тотално различна атмосфера в парчетата, в които го има (най-вече в “And Bells They Toll”); клавирите на Alexi Munter, с когото групата от години работи в студиото, сякаш са много по-силно изявени от преди; леките симфонични елементи в „Twilight Trails“. Това, което наистина липсва на “Heart Like A Grave”, е Ville Friman; неговото присъствие намираме единствено във “Valediction”. Идеите на досегашния основен композитор са една от основните съставки, които изграждат лицето на INSOMNIUM и оттук нататък, при заетия график на китариста, то със сигурност ще изглежда различно. Дали е за добро – само времето ще покаже.

Оценка: 9/10