Schammasch

Блек метълът не е точно моето. Вероятно никога няма да успея да го разбера/усетя в дълбочината, в която ми се иска. Прекалено бързо ми е. Противоречи ми на мен, аз обичам да ми е бавно и тягостно.

И все пак има неща, които се случва да ме шамаросат, за да се опомня, че горното твърдение е абсурдно.

Schammasch. Издадоха един от основните албуми на миналата година. И Dimholt. Бургаското чудо на за борба с вътрешните демони. Това все едно Ивайло Александров го написа, простете.

Деветнадесети октомври. Четвъртък.
Някога след двадесет и един и нещо.
София, Live&Loud. На Позитано.

Минути преди първата група съм в клуба. Сама, неуспяла да убедя приятелите си, че са невменяеми, за да пропуснат Schammasch. Но пък има доволно хора. Предимно непознати и с трезво мислене.

Dimholt излизат на сцена и съвсем очаквано софийското блек метъл съсловие яростно лее телесни течности и пръска до тавана, както може би би написал Ивайло Александров. Тестостерон, мрак и тук-там някоя чаровна дама в корсет. Тодор за пореден път е изключително внушаващ като вокалист и фронтмен на групата. Истината е, че просто мачкат безкомпромисно. Без секунда колебание.

Излизам да се поразходя до наблизо и когато се връщам смърди на тамян, запалени са свещи на сцената и високи мъжки фигури с коси и без лица всяват вътрешни конфликти у доста от присъстващите. Надявам се.

Албумът Triangle се класира на челните места в личния ми Топ Незнамсиколко за миналата година. Когато го чух за първи път ми звучеше като някакво пророчество. Нещо спуснато от горе. Не съм вярвала, че ще го чуя на живо в София. Звучи по абсолютно същия начин. Стоя в един тъмен ъгъл на клуба и слушам. Хората около мен изживяват нещата по-развълнувано. На мен ми е заседнало нещо в гърлото и не мога да мръдна. И се блъскам във вътрешните стени на тялото ми. Около един час и нещо.

След края събирам пaрчетата си и тръгвам. Някои биха го нарекли пречистване. Не знам.