Пропадане в себе си: концерт на DIMHOLT– промо на албума Epistēmē

Мракът се разстила бавно с уверената стъпка на абсолютна неизбежност, когато стигам до „Live & Loud“. Притесненията ми, че закъснявам, са напразни – клубът още не е отворил врати за посетители. Виждам познати лица и след няколко минути, прекарани в сладки приказки, сме допуснати да влезем в мястото на предстоящото тайнство.

На този етап публиката не е особено многобройна, съответно златното правило за закъснение е спазено – сетът на MYTRIP започва около 21:30. Не знам какво да очаквам и заемам стратегическа позиция с добър изглед към сцената. Изумително е как един човек, седнал на пода и заобграден от всякакви джаджи, може още в първите минути на изпълнението си да създаде атмосфера, подобна на странен шамански ритуал. Наред с аналоговите касети със звуци, синтезаторите и семплерите, Ангел използва странна създадена на 3D принтер скулптура инструмент, подобна на сноп съчки или ароматни клечици, която при допир звучи като пращене на огън. Четирите обявени парчета са слети в едно мистично ембиънт изживяване и в тях е трудно да се разпознаят вдъхновилите ги „Into Darker Serenity“, „Nether“, „The Fall“ и „Aletheia“. Това обаче няма значение – психеделичният сет, подкрепен в края с трансцендентни вокали на Woundheir, настройва слушателите на правилната вълна и ги подготвя за пътуването навътре.

Следва кратка пауза, в която забелязвам, че клубът вече се е понапълнил. Когато се качват на сцената и след кратка интродукция влизат ударно в първото парче, DIMHOLT дават сериозна заявка за размазващ концерт. Публиката ги приветства отворено и ентусиазирано и след малко започва да припява на първия издаден сингъл от албума – „Into Darker Serenity“. Песента навява някаква мрачна меланхолия и те провокира да обърнеш поглед навътре -усещане, под чийто знак преминава цялата вечер.

Вокалните похвати на Woundheir са се разгърнали неимоверно в сравнение с първия албум – сега имат индъстриъл привкус, но въпреки това са топли и сякаш приласкават да се доближиш още малко до предела на разсъдъка. Самият фронтмен знае как да прикове вниманието на публиката, как да я провокира и да я причасти към хармонията на обречеността. Диалогът между китарите (Асен и Румен) е френетичен до екзалтация и отвява главите на присъстващите. Жежките двойни каси (Станимир) и гъвкавите бас линии (Явор) бушуват под повърхността и задават ритъм на пулсиращото сърце на тълпата. Енергията на петимата като невидима ръка на изкусен душегубец държи дъха на публиката и тя е напълно подвластна на свещенодействието на сцената.

В композиционно отношение бандата е претърпяла огромно развитие, преминавайки отвъд стилови установености и догми. Резки или плавни, изобилните контрасти пренасят музиката на ново ниво – вглъбени, притихнали пасажи водят към неконтролирани експлозии, връщат се към философска инстроспекция, отново следвана от непримирим бяс. Фаворитът ми „The Fall“ започва загадъчно с чисти китари, които те примамват да погледнеш в заешката дупка, само за да те завлече ураган с пълна сила надолу и да избухне в гърдите ти като чиста необуздана лудост. „Scars of Seclusion“ е следващата изненада в сетлиста за мен – взривно парче, наситено с пареща болка, което те отнася в река от спомени. Първата част от сета приключва логично с последната песен от албума – „Aletheia“. Woundheir се обръща към публиката с черна маска и подкрепен от тежките вокали на Явор, извисява глас в налудничави декламативни напеви като отдаден тъмен проповедник. Накрая маската е свалена и под овациите на афектираната публика, DIMHOLT слизат от сцената за кратка почивка.

Не сме имали повече от петнайсетина минути време да си поемем дъх и да осмислим това, което се е случило, когато петимата конници на апокалипсиса се връщат на сцената. Този път вокалистът се обръща приятелски към публиката и обявява, че театралната част е приключила и сега следва рокендрол. И наистина – момчетата са видимо по-спокойни и отпуснати, нагазвайки във водите на добре познатия първи албум. За съжаление, навярно заради късния час част от публиката вече е напуснала кораба, но останалите фенове избухват на старите парчета – дори се заформя жизнерадостно пого. Четирите песни от „Liberation Funeral“ звучат зряло и едновременно свежо – ако човек ги е слушал само на запис, то сега има възможност да оцени разнообразните фигури и филигранните детайли – особено „Black Horizon“ за мен прозвучава по един изцяло нов начин. Стилът е по-суров, но има своите неоспорими достойнства и публиката се наслаждава с пълни шепи на раздвижените рифове и почти танцувалните ритми. Следва кавър на KHOLD и вечерта приключва с безспорния хит от първия албум – „In tombs“. Гладът на публиката за качествен и смислен блек е заситен и тя доволно щедро изпраща бургаските музиканти, раздали се докрай в съботната вечер. Голяма част от хората остават да си поприказват с групата и да изкажат заслужени поздравления. По лицата виждам усмивки на удовлетворение – размазващото, изстрадано удовлетворение, което изпитваш, когато си се спуснал надолу в най-тъмните си дълбини, излекувал си нещо и си се върнал малко по-цял.

Когато излизам, сърцето ми все още избързва с няколко удара. Нощта властва безусловно и е тъмна – като най-тъмната гора. Тръгвам пеша и внимавам къде стъпвам.

Галерия

DIMHOLT                                            MYTRIP