Toby Driver.
Тоби Драйвър.

Но първо dwaal.

dwaal

Toва са Иван Шентов, който тук се занимава с една китара и Николай Митев, въртящ пък едни копчета и звуци. Двама души, две души. Музиката им е експериментална. Експериментира със съзнанието ви. Музиката им е…дуална. Докато Николай създава една мащабна нойз буря, която те отвява, прогонва и дори стряска, Иван ти подава ръка, да се подслониш и стоплиш в мекотата и уюта не мелодията на китарата му. По някое време двете просто се преплитат и сливат едно с друго, за да издигнат една още по-огромна звукова стена, която разтърсва залата на Чешкия център (винаги съм искала да го напиша). Рухва, въплащавайки се в най-шумната тишина, която сте чували. И двамата през цялото време са наведени, вглъбени. Аз също. Изкривени тонове, вятър, страх и нежност, които си играят с вас, заблуждават ви. Карат ви трескаво да бълнувате, докато сънувате разцъфването на цвете или нещо подобно.

Целият този вътрешен конфликт продължава около 30 минути и точно в 22:00 часа е време за почивка и след това идва ред да чуем нещо наистина красиво.

Nick Hudsun

Гласът на Ник Хъдсън и ръцете му, изящно движещи се по пианото Petrof. Моменталната ми асоциация щом го чувам е с героя на Тери Пратчет и Нийл Гейман от „Добри поличби“ – Азирафел. Ник Хъдсън е абсолютен ангел. Не помня да съм чувала нещо толкова обемно и завършено от един, единствен човек. И красиво, и тъжно. Това, което той ни представи са омайните песни от Letter Number One, както и един разтреперващ вариант на познатата ни „Ashes to Ashes“ на Дейвид Боуи. Всъщност, цялото изпълнение на Ник Хъдсън е разтреперващо. Влудяваща болка. И любов.
И надежда да го видим и чуем отново в София.

Глътка въздух, цигара, за който и…

Toby Driver

…Тоби Драйвър.

Име, чието споменаването води до прилив на адреналин в кръвта ми, разширени зеници, учестено дишане, ускорен пулс, немощ на коленните стави, загуба на комуникативни способности и пространствен ориентир, а мозъкът ми целият е потопен във фенилетиламин. Т.е. аз наистина харесвам Kayo Dot. И maudlin of the Well. Дори някои неща на Secret Chiefs 3, нали. Няма да се впускам в обстойно изреждане на цялото творчество на Тоби Драйвър или на това на колко инструменти може да свири, има го в уикипедия (или тук ), така или иначе повечето запознати с него едва ли биха оспорили твърдението ми, че този човек е един от най-интересните, многопластови и стойностни музиканти на този век.

На 8 февруари, по покана на Alarma Punk Jazz, Тоби Драйвър включи София като част от европейското си турне Ballads. Призрачи балади, които предстои да излязат като солов албум може би през септември.

Keith Abrams

Това е нещо, което не прилича на нищо, което е правил досега. Звучи много по-съкровено, семпло и пробождащо. Мелодична китара, глас, от който ти се иска да се спасиш, да се скриеш или просто да се разтвориш в него завинаги. Докато Тоби седи спокойно в единия ъгъл на стаята, Кийт Ейбрамс, колегата му от Kayo Dot, седи зад барабаните и нанася звънливи, изтънчени и премерени удари, не по-малко мелодични. Ник продължава да е ангелът на пианото, добавяйки и довършителни бек вокали. И всичко това е невероятно силно и отекващо в цялата зала, промъкващо се дори в пукнатините. В телата, главите. До безплътност. Благодатно и объркващо плашещо. Призрачно.

Последна песен изсвирена от Тоби на пиано, изпята от него и е време да се върнем в реалността. В шума по Раковски, отвън.

 

СНИМКИ