Вторник вечерта, телефонът звъни, както никога друг път отговарям. Гласът от другата страна, принадлежащ на моята мила дружка WildChild, ме пита, дали искам да интервюирам Levi Benton, викача на американската метълкор група MISS MAY I. Отоговорът, който получава, е утвърдителен. Два дни по-късно провеждам един от по-забавните си разговори с музикант. И тъй като шегичките са ми втора природа, разбира се, че открих мохабета с репликата „Mister, may I?“

 

Metal Hangar 18: Здравей, Леви! Къде те намирам?
Levi Benton: По пътя към Ню Мексико сме, ще свирим довечера в Албакърки. Задава се голямо турне с много групи и много пресни песни.

MH18: И новият ви албум също трябва да бъде промотиран.
Levi: Да, така е. Искаме това турне и този албум да са нещо неочаквано за нашите фенове, нещо, което ще запомнят. Инвестирали сме в „Shadows Inside“ повече, отколкото сме правили за всеки останал запис, и затова за нас е важно и да го представим по възможно най-добрия начин.

MH18: Възможно ли е „Shadows Inside“ да отчете високи продажби при наличието на музикални платформи от типа на Spotify? Все пак MISS MAY I като професионалисти виждате и бизнес измерението в музиката.
Levi: Имам чувството, че преживяхме една революция. За мен да изляза на сцената и да видя, че текстовете на новите ни песни вече са познати на публиката е наелектризиращо чувство. Много усилия са спестени благодарение на споделянето на файлове, всичко може да стигне навсякъде до всекиго. Първоначално когато стрийминг програмите се появиха, нито една от тези компании не искаше да плаща на музикантите толкова, колкото са заслужили, и почти нищо не се смяташе за продаден запис, но с течение на времето тези недоразумения се изгладиха. Самà музиката вече не се продава, затова ето ни и на турне.

MH18: Ами ако не можехме да си пращаме песени по интернет?
Levi: Нямаше да ни се налага да правим толкова много турнета. Не ме разбирай погрешно, обичам групата си, обичам мениджмънта ни, обичам да бъда на турне, само че ако трябва да бъда напълно откровен, надали щеше да бъде необходимо да сме толкова дълго време по пътя, ако бяхме по-олдскуул по отношение на технологията. И ние трябва да ядем, и ние трябва да си плащаме сметките. Яко е да пътуваш с по-стара и по-опитна група, защото от тях разбираш, каква е била реалността тогава, когато ти още си си смукал палеца преди да заспиш.

MH18: Поставям те отново в хипотетична ситуация. Ако бяхте набори на SABBATH или MAIDEN, какво щеше да ви бъде най-трудоемко по време на турне?
Levi: Ох, да съберем толкова много пиротехника на едно място. И все пак щеше да ми е интересно да видим, какво можем да постигнем с даденото ни пространство.

MH18: Миналия месец в София гледахме много пиро на едно място благодарение на PARKWAY DRIVE, мисля, че започвам да разбирам, какво имаш предвид.
Levi: Да, ние свирихме с тях в Лайпциг на Impericon Festival, не знам как феновете им от първия ред са останали с вежди.

MH18: Би ли сравнил за мен и за читателите усещането да свириш в малък клуб и това, да излезеш на сцена пред хиляди?
Levi: За мен и двете са огромно удоволствие, голямата разлика е, че на фестивала не си се настроил да дадеш най-доброто от себе си в името на вече съществуващите ти фенове, по-скоро се опитваш да набереш нови такива, и винаги прибягваш до неизползвани досега елементи – дали ще е облеклото ти, или ще е някоя сценична каскада, обръщаш го на цирк и се надяваш, да се харесаш на някого. Когато си в малък клуб, свириш само за отбрани хора, знаеш, че те са там за теб и ти трябва да си също там за тях, защото иначе за какво си музикант изобщо. Харесва ми да свиря на фестивали, защото според мен посетителите са отишли там с целта да се отпуснат, да отворят съзнанието си за нещо ново, да се отърсят от старото, просто да си починат. Фестивалната настройка на съзнанието е съвсем различна от ежедневната.

MH18: Сега като каза за облеклото и се сетих, че има нещо, което ме гложди от отдавна. Самият ти с Vursa, Ash Costello от NEW YEARS DAY и Oli Sykes от BRING ME THE HORIZON се занимавате и с мода за кораджии, освен с метълкор. Защо създаването на облекла е толкова интересно за вас?
Levi: Ха-ха, да, имаш право, наистина правим дрехи за кораджии. Винаги съм смятал, че визуалната част от представянето на една банда е точно толкова важна, колкото и музикалнота, не можеш да излезеш на сцената по пижама и да се наречеш сериозен. За мен дизайнът е още един израз на индивидуалността. Да, метълкорът като музикален стил и корът като стил на обличане са свързани, защото музиката те кара да се чувстваш по един определен начин, който можеш да изразиш и чрез дрехите си, а когато източниците на двете – музиката и стайлингът – са едно и също, виждаш и прякото отношение на артиста към двете явления.

MH18: Разбрах какво е за теб дизайнът на облекла, ами основното ти занимание? Какво е за теб музиката?
Levi: Същото, но малко по-различно – себеизразяване. Музиката е начин да видиш света от различни страни. Алт-рокерите и дет метълите виждат света по различен начин, и все пак са приятели помежду си. Ох, не знам, трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото в последните десет години целият ми живот е музиката, но не искам да ти кажа, че за мен тя е всичко, защото този отговор вече сигурно си го чувала.

MH18: Как създаването на саундтрак е различно за теб, все пак сте участвали с песен в „Убийствен пъзел 6“.
Levi: Честно казано, историята покрай тази песен не е много интригуваща. Бяхме я включили в албума ни „Apologies are for the weak“, после се свързаха с нас, защото звученето отговаряло много точно на атмосферата във филма. В този смисъл не мога да ти кажа, как писането на песен за филм се усеща по-различно от обикновено.

MH18: Какъв би бил филмът на MISS MAY I?
Levi: Дракони, рицари, могъщо фентъзи, в което принцесата се бие наравно с мъжете и спасяваме селото от нападението на огнедишащите.

MH18: Това е отговор, който очаквах по-скоро от пауър метъл банда.
Levi: Ние не дишаме само метълкор, повечето от нас са фенове на Толкин и „Игра на тронове“, пък и пауър метълът си е доста надъхваща музика, слушаме пауър групи, докато записваме. Мисля, че ако ни се бяха развили малко по-различно нещата, щяхме да сме пауър метъл група.

MH18: Исках да говорим и нещо друго, малко по-сериозно. В последните няколко месеца рок и метъл сцената беше разтърсена от няколко тежки загуби, за мен лично най-големите бяха на Tom Searle и Chris Cornell.
Levi: За хората, които не виждат музиката от другата страна, сигурно подобни неща са изненадващи, но според мен е ясно и от по-далеч, че музикантите и хората на изкуството генерално не винаги са най-щастливите на земята. За Tom не мога да кажа същото, неговата кончина според мен беше едно вселенско недоразумение. Самоубийствата не са нещо, което ние, музикантите, не очакваме. Става въпрос за една свръхчувствителност, която ти си превърнал в бизнес, и когато ти натежи, приемлив начин да се отървеш от нея, е да се отърсиш сам от себе си, и тогава стигаме до отнемането на живота. Не искам да звуча грубо, само реалистично. Никой от нас не е нормален, ние работим на различни обороти и никога не сме сигурни, кога какво ще ни хруме. Но се замисли за Chris – изненадва ли те, че някой с толкова открит, ясен поглед върху тежките и трудните случки от ежедневието и вътрешното себепространство, някой толкова осъзнат и вглъбен в емоциите е имал нужда от медикаменти? Мен не ме изненадва, за да останеш адекватен, усещайки толкова много, ти трябва помощ. Всички сме хора, освен и музиканти.

MH18: В този ред на мисли, какво би казал на точно тези фенове, които не правят разлика между музиканта на сцената и човека, който си по принцип?
Levi: Толкова много неща. Наистина има хора, които мислят, че сме едни и същи навсякъде, и няма какво да им кажеш, за да ги разубедиш. Нямам право да ги обвинявам, защото и аз като хлапе, като фенче, си мислех, че Ози Озбърн, например, е същият у дома при семейството си, какъвто е и на сцената. Много малко си дават сметка, че със слизането от сцената ние сякаш спираме едно кранче, натискаме копче и отново ставаме обикновени хора с болки в корема, пресипнал глас и прочее неразположения. Самият аз трябваше първо да стана изпълнител, преди да осъзная, каква огромна разлика у човека провокират инструментите на сцената му, почитателите пред очите му…

MH18: Ти самият как се промени през годините?
Levi: Мисля, че всички пораснахме по-бързо от другите, завършихме гимназия и директно се гмурнахме в реалността на музиката. Чувствам, че след всички възходи и падение сме много по-корави, винаги е имало недоразумения, заради които са ни пораствали допълнителни пластове кожа. Най-добрият урок, който научихме за всички тези години, е да не се съгласяваме винаги с всичко. Не ме е срам от нищо, което сме направили досега, смятам, че паденията, за които споменах, само ти помагат да оцениш възходите.

MH18: Защо сменихте лейбъла?
Levi: SharpTone е част от Nuclear Blast, а на нас ни трябват най-добрите. Освен това мениджмънтът ни трябваше да бъде сменен, за да продължим напред. SharpTone отвориха пред нас много врати. Това, което много хора – а и повечето музиканти – не разбират, е че мениджмънтът е по-важен дори и от връзките вътре в бандата. Мениджърите ти, букинг агентите, екипът зад едно турне и един албум, те са хората, които дават много от себе си за теб, но и ще ти вземат много, и то напълно заслужено. Усещаме огромна разлика в натиска върху нас откакто сменихме кошера.

MH18: Rise Records и SharpTone са разделени от един океан разстояние, както са и фен базите ви. Интересно ми е да знам, как би сравнил американската и европейската публика, като човек, видял и двете отблизо.
Levi: Губи ми се думата тук… Различно е, защото в Щатите има толкова много банди с толкова много фенове, че ти си просто един от множество. В Европа не е така, там сякаш съществува една скромност, взаимна подкрепа между групите, мащабите не са толкова впечатляващи и се чувстваш уютно. Успехът в Америка трябва обезателно да е грандиозен, иначе не е успех изобщо. Докато при вас сякаш е по-спокойно. За американците нашето участие не е нищо особено, докато за европейците е ясно, че е трудно да пренесеш една група през океана, и оценяват усилията ни повече.

MH18: Кой е най-странният концерт, който сте имали?
Levi: Свирихме в един клуб за възрастни в Италия в началото на кариерата ни, нямаше никого, защото хората, които завират банкноти по бельото на стриптийзьорки определено не ни се вписват във фенбазата. Както и да е, посвирихме пред десетима души, посмяхме се на пилоните и си тръгнахме, защото нямаше кой да изнесе представление за нас. Но беше доста странен концерт като цяло.

MH18: Последно питане, времето напредна. Сега е моментът да си признаеш, кой е въпросът, който никога не са ти задавали, но на който винаги си искал да отговориш.
Levi: Мислил съм върху това. Никога не са ни питали, защо правим това, което правим. Според мен, ако не намираш смисъл в заниманието си, по-добре да го оставиш, иначе и ти ще си нещастен, и крайният резултат ще е разочароващ. Истината е, че в началото правехме музиката за себе си, впоследствие започнахме да я правим за хората, които ни слушат. Пораствайки, ти осъзнаваш, че имаш значение и за околните, и че играеш активна роля в ежедневието им по някакъв начин. Представи си, има хора с татуировки на MISS MAY I, които са отдадени на нашата група повече, отколкото нас самите. Разбира се, че ще дам всичко от себе си в името на тези хора, защото знам, че ако не бяха те, и ние нямаше да бъдем. И искам всички да го знаят.

MH18: Благодаря ти за отделеното време, Levi! Успешно и спокойно пътуване!
Levi: И аз ти благодаря, и доскоро!