KENN NARDI – Dancing With the Past

Силата на музиката е в това, че е изкуство, което се простира във времето, преживява се в него и отлита, заедно с потока му. За разлика от статичната застиналост на изобразителните изкуства, съвкупността от тонове и мелодии може да разкрие своята пълнота единствено чрез проявата си във времето, в което намира своето раждане и своята погибел.  Силата на музиката в този смисъл е, че може да се възражда и възражда отново, докато крайността на нашето  съществуване неминуемо ни води към гибел, битието на музиката (парадоксално е) може би е вечно. Вечно и променящо се във времето (нов парадокс), защото с мислите и усещанията, заряда от емоциите, носени от музиката търпи ново възприемане, нов нюанс, оцветен от пъстротата на деня, в часа, в момента, в който се слуша. Като добавим и субективността на възприемащия я, то разликата от окачената на стената картина, застиналите в нея образи: същата поза, същите цветове, все същото слънце, се очертава съвсем кардинално въпреки и наличността на сходствата, определено конкретна е тяхната разлика: образът пред мене ми навява асоциации и връща спомените ми, образът породен в мене ме връща във времето и аз ставам част от спомена или се понасям в пълната илюзорност.

По-горе казаното, колкото и да излиза извън обхвата и целите на едно стандартно ревю на метъл албум, е изцяло приложимо и към разглежданата от нас творба, защото тя излиза извън стандарта: Dancing With the Past на KENN NARDI. Каква част от миналото присъства в нея и каква част от музиката в албума ни връща в там? Определено е трудно да се обхване с няколко прослушвания мащаба на албума: цели 28 парчета в диск с общо времетраене от над два часа и половина. Произведение с продължителността на половината от времето на цяла класическа симфония. Всяка една от 28 композиции има собствен облик и собствена сила. Разнообразни мелодии и сола, акустични елементи, пиано, цигулка, екстремни вокали (Fragile) преливащи в напевни (Dead Letters), солиращи басове (Symbiotic, инструментала Lament in Rust), започващо с музикално-импресивен изказ (The Dark and the Light,The Scarlet Letter), епично начало и класически метъл звук (Untouchable), патетични метъл рифове (Blinding Lies), траш ритми: всичко това в една невероятна симбиоза. Музика, на моменти приспиваща ни в копринено топлата си прегръдка, понасяща ни през безкрая на мечтите и връщаща ни в реалността, очертавайки нейния груб и понякога доста гротесков образ. Далеч съм от идеята да правя всякакъв тип аналогии и безсмислени сравнения, дори с групата, от която Kenn Nardi някога ми стана известен като име – Anacrusis. Соловият проект под заглавие KENN NARDI ни предоставя възможността да се насладим на един съвсем нов материал, поднесен по коренно различен начин. Абстрахирате се от всичко останало, пускате, слушате и се оставяте музиката да ви води, танцувайки, флиртувайки с миналото; или поне връщайки се толкова назад, доколкото „прогресив метъл“ не се възприемаше като комерсиално понятие, представящо групи, свирещи единствено блудкава и отегчителна музика, но пълнещи стадиони. Прогресив метълът далеч не е задължително да противостои на ъндърграунд сцената и групи, свирещи екстремен метъл, могат да се етикетират, макар и отчасти като „прогресив“, именно защото и това понятие стана абсолютно клише. Спокойно: в Dancing With the Past клишета няма. Има аналогии, музикална образност, пъстрота на мелодията, почерпила опита от времето и правеща реверанс със същото това време, безмилостно отнемащо ни миналото, минало, чийто пъзел може да бъде сглобен, поне частично в съзнанието ни от един „танц“ с безвремието.

9/10