IRON MAIDEN – „Senjutsu“ (2021)

Читателю, дължа ти кратък предварителен коментар. Трудно се пише обективно ревю за музика и особено за групи, превърнали се в институция, каквато е IRON MAIDEN. Задачата става още по-сложна, когато с нея се захваща човек, който е тотален фен на тази група от повече от четвърт век. Затова, уважаеми читателю, моля, приеми този текст с нужния плурализъм.

Изминаха 41 години откакто IRON MAIDEN издадоха едноименния си албум и с това поставиха началото на една епоха, на която ние имаме щастието да сме съвременници. През тези години излязоха 17 албума и както казва клишето, останалото е история.. История, която аз разделям на три периода. Утвърждаване – от издаването на „Iron Maiden”, 1980 до „Fear Of The Dark”, 1992, Застой („The X Factor”, 1995 и „Virtual XI”, 1998) и Прогрес – от „Brave New World”, 2000 до днес. Разбираемо за много фенове първият период е „златният век”, носталгията към него е силна и сравненията неизбежни. Но тук идва въпросът – какво прави IRON MAIDEN толкова изключителна и влиятелна група? Моят отговор винаги е бил – развитието, умението да прогресират, да стават по-добри, т.е. да се променят. Твърдя, че най-силният период в историята на групата, абсолютният им творчески апогей е тук и сега (след 2000 г.). Да, (може би) най-добрия си албум са записали през 1988 г. (който също съдържа много прог и философски елементи), но аз говоря за епохално творческо представяне, за инструментално и лирическо майсторство – процес, който започна своя ренесанс и продължава вече 21 години! Позволих си тези разсъждения, защото следващите редове са посветени именно на този прогресив метъл с философски фрагменти, който представлява „Senjutsu”.

„Senjutsu” е многопластова, сложна и в някакъв смисъл изискваща усилия за асимилация композиция. Последното твърдение е особено вярно за текстовете. Категорично е по-трудно проходим от „The Book of Souls” и „The Final Frontier”, изисква повече търпение и усилия, но те се отплащат! Албум плод на мъдри, креативни, брилянтни музиканти. На първо слушане е разнороден, еклектичен и непоследователен. С времето обаче се разкрива, разслоява и пред слушателя се открива един завършен, балансиран и систематичен лиричен свят, изпълнен с много емоция, страст и въображение.

Записът, който е с обща продължителност от 81:53 минути започва с военния епос „Senjutsu”, съчетаващ епичност с прогресив елементи. Превърналата се в традиционна тема за войната в творчеството на Мейдън продължава и в „Stratego” – бърза, динамична песен, която и най old school феновете ще харесат. Албумът продължава със среднотемповата библейски повлияна – „The Writing On The Wall”. Според мен една от най-силните песни в албума, доколкото има разнообразно звучене. И споменавайки „силни песни” – четирите епохални парчета с автор Стив Харис – „Lost In A Lost World”, „Death Of The Celts”, „The Parchment” и „Hell On Earth”, всяка от които с продължителност около и дори над 10 минути, разкриват в най-голяма степен това, което „Senjutsu” предлага – брилянтен прогресив („The Parchment” е еталон) и онтологично поставени въпроси за религия, война, цивилизация, добро и зло.. За илюстрация – финала на „Lost In A Lost World” ми навява за метафизичното „вечно завръщане” на Ницше:

„Nowhere to go nowhere to run

Our whole nation overrun

Itself existence under threat

And soon will be none of us left

Remember names of all our dead now

In enemies that fled

Reaching for our sky forever free

A sadness that is proud

As the clouds all drift away now

Until we meet again

„Days Of Future Past” е от по-бързите песни в албума, китарният риф е специфичен, припевът се запомня бързо и вероятно ще звучи много добре на живо. Последното с пълна сила важи и за „The Time Machine”.  За „Darkest Hour” цитирам буквално Брус: „It’s an attempt to get slightly inside the head of Winston Churchill, who suffered a lot from depression”. Нямам какво да добавя.

В обобщение. Вокалите на Брус са характерни и на високо ниво. Според мен пее по-добре отколкото в „The Book Of Souls”. Умението му да солира в различни октави (примерно в „Lost In A Lost World”) прави вокалните партии много разнообразни („Senjutsu” е добър пример). Рифовете и (особено) солата (чуйте тези на „The Time Machine” и „Darkest Hour”) са спиращи дъха! Ейдриън Смит и Дейв Мъри са (вероятно) най-добрата действаща двойка китаристи в съвремието, казвам го без да подценявам Яник Гърс, а Нико Макбрейн демонстрира в този албум, че все още е сред най-добрите барабанисти в света. За гения на Стив Харис (особено) в ролята му на песнописец каквото и да кажа ще е малко. Едва ли е нужно тази теза да бъде експлицитно защитавана пред човек, който познава в детайли шедьоври писани от Харис като „Hallowed Be Thy Name”, „To Tame A Land”, „Rime Of The Ancient Mariner”, „Seventh Son Of A Seventh Son”. Аз смело добавям и „The Parchment” в тази компания! Дълбок поклон, Маестро.

Ако има някакъв дефицит в „Senjutsu”, това е, че не е иновативен. Но, какво точно значи иновативен и кога даден запис попада в тази категория? Много се говори и малко се разбира по тази тема. За мен наистина иновативен албум е „In The Court Of The Crimson King” на KING CRIMSON от 1969 г. Такива иновации се броят на пръстите на едната ръка.

IRON MAIDEN продължават да правят това, което правят вече от две десетилетия (или четири, въпрос на гледна точка), и в което нямат равен – мелодичен хеви/прогресив метъл, изпълнен с безупречна инструментална виртуозност и характеризиращ се с повдигане на теми и въпроси с онтологично значение. Не знам докога ще им стигнат силите да продължат, но знам със сигурност следното – изключителното им творчеството е извън традиционните понятия за мода и стил (важи в пълна сила и за „Senjutsu”) и ще остане за идните поколения в аналите на музикалната историята като образец за вдъхновяващо, високо, гениално изкуство, способно, ако се позова на Артур Шопенхауер, да победи суровата първична воля и да даде смисъл на човешкия живот.

Финалният въпрос – колко добър е „Senjutsu”? Този отговор оставям на теб, читателю. Благодаря ти, че прочете този текст и сподели емоцията, с която „Senjutsu“ ни дари.

Up the Irons!

автор: Guderian

  1. #1 написан от Тони (преди 1 седмица)

    Слаб, монотонен, анемичен и изключително БЕЗЗЪБ албум, пълно разочарование

  2. #2 написан от MIROSLAV-VELZEVUL-666 (преди 1 седмица)

    Браво!!!Ревю което в най-пълна сила обрисува не само новият албум на Девиците,но и тяхната „сърцевина“ като метъл банда и пионери в НАШАТА музика…И това,че отново разбуниха духовете покрай този албум е достатъчно показателен за тяхното влияние и НАСЛЕДСТВО…

  3. #3 написан от maidens (преди 1 седмица)

    Всичко е така, но група с трима китаристи и толкова тих и скопен китарен звук си е просто срамота. За мен албума е по-скоро слаб – използват и повтарят похвати отдавна превърнали се в клишета(измислени от самите тях )отново и отново. „The Parchment” – любима песен в албума. Up The Irons!

  4. #4 написан от Анонимен (преди 1 седмица)

    Много силен албум. Аз съм доволен!

  5. #5 написан от Mad Max (преди 1 ден)

    „The Parchment” се очерта като любима песен в албума. „Darkest Hour” е другият ми фаворит. Като цяло мисля, че албума е много далеч от класическите им албуми. Не съм особено доволен, очаквах много повече. Все пак това са MAIDEN!

  6. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  7. Коментари за тази публикация
В началото