Интервю с Michael Weikath (HELLOWEEN)

Четвъртък следобед, скука. Неочаквано телефонът ми зазвънява и, както обикновено, плаши всичко живо, даже и мен. От другата страна е Шефът: ‘Седнала ли си?‘ – ‘Да, защо?‘ – ‘Искаш ли да интервюираш Вайки от Helloween?‘ Тук пулсът ми се ускорява, погледът ми се премрежва и ако бях във филм от двадесетте на миналия век, щях театрално да обърна очи и да припадна. В реалния живот обаче скочих от изненада и се развиках, тичайки: ‘Да, да, да, мамка му, да, дай му телефона и скайпа ми, и мейла, ще говоря с него!‘
Неусетно се претърколи седмицата и ето ме и мен, застанала мирно пред лаптопа в очакване Вайки да се обади. Ето че и този момент дойде: дълго лелеяният звук се разнася и разговорът ни започва.

Weikath на Kavarna Rock 2014

Здрасти!

Здрасти, Вайки! Как си?
Супер, ами ти?

И аз така, радвам се да се чуем. 
Ставаме двама. Искаш ли да включим камерите? Неудобно ми е да говоря, без да знам кой е отсреща.

Добре, няма грижи. Какво правиш в Тенерифе?
Не виждах смисъл да плащам наем за апартамента в Хамбург. Парите, които давам за наем, мога да похарча за ваканции, коли, вечèри… няма смисъл. Ако някой ден хората спрат да си купуват албумите ни, с какво ще си плащам наема? Ще излизам по улицата да прося? Освен това къщата тук си е лично моя, купих си я някога, и сега мога да си намеря съквартирант, да го бутна в някоя стая и да му кажа ‘Давай ми наем за кутийката, в която живееш’.

Я кажи сега, заглавието на последния ви албум е My God-given Right. Вярваш ли в господ?
О, ами, християнин съм, но има моменти, в които се чудя, дали Иисус наистина е син на бог и дали Библията, която ни е предоставена от онзи император, как се казваше, дето беше първият християнски император, онзи, Константин Велики, е само за да унифицира вярванията и църквите. Преди него е имало толкова много варианти на една и съща истина, не че сега не е така, но поне има хартия, върху която се основават споровете. Знаеш ли, израснал съм във вярващо семейство, само че никога не съм смятал господ за нещо телесно, по-скоро е духовно присъствие, индивидуално е. Или, примерно, представяш ли си да има извънземни? Аз си го представям. И така възниква въпросът обръщат ли се и те към някакво божество, или пък те са боговете. Има ли изобщо бог в измерението, в което сме? Както и да е, в моите възприятия има просто едно присъствие, към което мога да се обърна. Всяко нещо, което приемеш за ангел-пазител всъщност си ти, но в друго измерение. Също и кармата – съществува ли карма, или всеки път, по който поемеш, го павираш ти самият? Сложно е.

Преди време Helloween поставиха пред феновете си въпроса Are You Metal?. Ти метъл ли си? От какво се състои Michael Weikath?
О, аз съм твърде много неща – отчасти метъл, отчасти фен на The Beatles, отчасти фен на Led Zeppelin, доста фен на шестдесетарския поп…

Имах предвид в лично отношение – в комуникацията си с околните, в ежедневието.
Отново съм твърде много неща. Преди всичко обаче съм wannabe и mustbe артист. Повече съм rock ‘n roll китарист, отколкото метъл китарист, и съвсем не съм най-добрият метъл китарист. Но се опитвам. Получава ли ми се?

За да се задържат Helloween толкова дълго на небосклона, значи ти се получава, да. 😀 Кажи сега, тръгвате на турне с друга група-институция, Judas Priest. Има ли според теб основание за сравнение между двете групи? Как се случи така, че се комбинирахте?
Има много основания за сравнение, все пак групите използват един и същи инструментариум. Освен това и аудиторията, до която искаме да стигнем, е доста еднаква, съобщението, което искаме да изпратим, е едно и също. Разбираш ли ме? Ние може и да сме различни, но до определена степен сме еднакви. В този смисъл Helloween сме много по-близо до Judas Priest, отколкото Iron Maiden, да речем, са до Judas Priest. Всичко опира до ендемичните мелодии – в даден момент започваш да очакваш дадено нещо от дадена банда, само защото идва от даден район. Judas Priest се държат близо до оригиналния си звук още от самото им създаване. Освен това залагат доста и на нещо, което аз наричам ‘евъргрийн ефект’ – всяка песен, която групата прави, се явява вид евъргрийн, запаметява се лесно. Това е търсено, нарочно е, и ние се стараем да го правим. Знаеш, и в миналото е било така – особено ако се заслушаш в химните на държавите, те са доста ендемични, все пак това им е целта, и трябва да могат да се пеят под път и над път.

В крайна сметка не опира ли всичко до хората? Не зависи ли оценяването на една мелодия от това, кой ще я слуша и оценява?
Да, например преди няколко дни ми се случи нещо ключово, свирих много трогателна песен пред мои приятели и те реагираха доста остро – ‘Китарата е толкова статична, не ми харесва, ужасна е тази китара‘, а аз им се ядосах, просто исках да ги накарам да чуят мелодията и да обърнат внимание на композицията, която беше гениална. Пред същата тази публика изсвирих Do You Want the Truth or Something Beautiful? на… нека проверя… Paloma Faith, млада британска певица, която е издала само три албума… ох, отплеснах се. Та да, изсвирих песента и последваха още кофти коментари от рода на ‘Ама къде е китарата? Няма китара‘, на което аз отвърнах ‘Да, и какво от това, като няма китара? Не трябва да се харесва, защото няма китара ли?‘ Всичко е въпрос на хармония, на композиция. Over the Rainbow на Judy Garland е една от най-запомнящите се мелодии: не е сложна, но има невероятна композиция, или Without You на Badfingers, на която са били правени толкова много кавъри. Мисля, че най-големите хитове са били създадени през шестдесетте и седемдесетте, сега е доста трудно. За съвременен хит мога да нароча, да речем, Skyfall, или каквото и да е от Spice Girls, но като цяло всичко вече е било измислено. Само че е и въпрос на вкус. Лично аз винаги следвам вътрешния си глас. Правя това, което ми идва отвътре. Понякога предприемам по-хардрок подход и доста хора не го харесват. Не че ми пука.

А ти харесваш ли нещо лично свое? Имаш ли си любим албум на Helloween?
На Helloween – не, но харесвам много неща нa Beatles, харесвам Muse, тези хора имат невероятен саунд, харесвам Out of the Blue… Някои хора са концентрирани върху едно – единствено нещо, но това е граница, която сам поставяш пред себе си. Но така сме устроени. Например ако отида в китайски ресторант, винаги си поръчвам пролетни рулца, залагам на сигурно. Някои искат едно нещо, други искат разнообразие.

Тоест ти се страхуваш да пробваш различното? Друго говорят разнообразните начини, по които работиш!
Ха-ха-ха, не, не е така. Там, където израснах, групите се опитваха да се изразят по различен начин. Например един метълист никога няма да приеме добре балада. Аз бях от тези, които издраскваха плочата на местата, където бяха баладите. Опира до възрастта. Сега съвсем нарочно си свалям баладите и им се радвам.

Спомена сваляне на песни. Мислиш ли, че музикалната индустрия все още е в името на музиката?
Никой не е задължен да си купува албуми, това ще ти кажа. Но е трудно да предадеш атмосферата на един запис, ако феновете ти чуват само отделни части от албума ти. Според мен твърдите носители правят точно това възможно – те предават магията, която се е случила по време на самия запис, защото като си купиш диск, получаваш абсолютно всички песни в него и, искаш или не, ще ги изслушаш в даден момент. Точно това ми харесва при продукцията на My God-Given Right – случихме на страхотен продуцент, който улови всяка частичка вълшебство в музиката ни и я включи във финалния резултат. За сравнение ще вземем Straight Out of Hell – дигитално звучи добре, но за мен този албум е някак кух. Подходът беше различен, ползвахме нови джаджи, бяхме някак по-разчупени и това се усеща. Има различно влияние върху феновете.

Различно ли се усещат новите песни на живо? Енергията на албума непозната ли е за вас?
Всичко беше както преди и все пак ново. Записахме някакви песни, избрахме малко от тях, колебаехме се, дали ще се харесат, убеждавахме се, че MGGR ще бъде невероятен албум с голям успех. Носи свой собствен заряд. Всичко беше едно голямо съвпадение на обстоятелства, които се подредиха в наша услуга. Искам да го сравня с The Keeper of the Seven Keys Pt1., който беше доста далечен от Walls of Jerichо, и феновете бяха възторжени. После издадохме The Keeper of the Seven Keys Pt2. и отново се чуваха мажорни възгласи за него.

Смяташ ли, че след MGGR във фенбазата ви ще се влее свежа кръв?
О, да. Дори и да не стане така, както аз си правя сметките, след десетина години, може би повече, някой някъде ще се хване за този албум и ще възкликне ‘О, хей, ето нещо различно, нещо иновативно, което заслужава вниманието ми.’ Иска ми се този запис да изпъква сред останалите. Заема особено място в моето съзнание.

Организиран хаос?
Да, точно така бих го описал. Нали ти казах – всичко беше едно огромно щастливо съвпадение. (от неговата страна започват да бръмчат известия)  Чакай, трябва да си погледна програмата. А, имали сме 15 минути, а вече е минал почти час. Ще се наговорим на 30 юни, нали? Чакам те на първия ред.

Да, разбира се. 😀 Доскоро!
До много скоро!