Интервю с Ерол (Уикеда)

Ще гласувам за сефте, за да преборим чалгата
Мразим силно, любим зле
Правя група “Дришльовци”, казва Ерол от „Уикеда“

– Ерол, тежки ли са времената за „Уикеда“? За втори път ви откраднаха буса, инструментите. Как се измъкнахте от тази ситуация?

– Крепим я някак си. Взехме заеми. Намерихме някаква кола. Дано не ни я откраднат и нея. Йожко от „Холера“ ни даде бас, Тошко от „Млък“ ни даде барабани. Много приятели помогнаха. Така е в живота. Има и добри, и лоши хора.

– Представя ли ви някоя компания, или сами се оправяте?

– Самопродуцираме се. Ще си регистрираме лейбъл. А защо да не съберем всички групи като нас под една шапка или нещо подобно? Ще го кръстим някак си. „Дришльовците“ примерно, ха-ха.

– Голям фурор направихте в Бургас на „Спирита“ това лято…

– Напоследък има интерес към българската музика. Все повече хора ходят по концерти. На тоя фестивал имаше страшно много народ. Не очаквахме. Все пак входът беше висок. Публиката обаче беше жестока. Имах чувството, че съм на истинско шоу на „Уембли“. И атмосферата, и организацията бяха на европейско ниво. Мога да го кажа, защото сме свирили и на „Екзит“, и на „Зигет“. Дано да има поне още едно издание на този фестивал, защото той по нищо не отстъпваше на световните.

– Колко излиза едно турне в левове?

– Обикновено ги правим на мускули, по клубовете. Ако трябва да е като хората – да си наемем зали за по 500-1000 души, да тръгнем с добра апаратура, да има къде да спим и т. н., ще излезе близо по 1500 лева на концерт. Но нещата вече не са чак толкова прости. От едно време се наслои някакво негативно отношение на групите. Може би защото самите продуценти търсеха повече „Мис Мокра фланелка“, попфолк и ей подобни работи, които носят бърза печалба и евтина популярност. Но напоследък има промяна.

– Добре де, ако ви се обади утре премиерът Станишев и ви каже, че ще ви осигури 30 000 лева, за да пеете за БСП в следващата кампания, ще се навиете ли?

– Супер голямо изкушение ще е. Да кажа „не“, ние с политика не се занимаваме, едва ли ще е много реално. То като че ли и в политиката нещата се поуспокоиха малко. Не е тая караница като едно време. Хората не са толкова разделени на червени, сини, зелени, жълти. Но дори да участваме в подобна кампания, то ще бъде единствено заради кинтите. А е и начин за изява на групата. Стига да не се налага да правим компромиси с убежденията си.

– А какви са те?

– Бих казал, че съм доста еклектичен в политическо отношение. В един момент се хващам, че съм консервативен, понеже имам деца. Понякога почвам да се плаша и си казвам: „А бе, мама му стара, трябва някак си да има ред в тая държава
От друга страна не искам да заприличвам на старчок, който само мрънка „Виж ги младите колко са зле“. Опитвам се да гледам по-нормално на нещата. Това, което ме дразни в България,е, че са объркани понятията ляво и дясно, либерализъм и консерватизъм. Дори самите политици нямат добра представа за тях. Особено в икономическите аспекти. Привърженик съм на либералния възглед за ненамеса на държавата в бизнеса. Държавата да е просто регулатор, да създава нормални условия за живот и – дотам. В същото време ми се струва, че институциите трябва да полагат повече усилия за бедните, онеправданите, неспособните да се грижат за себе си. Гледам деца, които мият стъклата на колите по светофарите, други просят, трети дишат лепило на гарата. За тях ми е най-болно. За децата и дърветата. И за цветята. Нормална държава не би трябвало да произвежда престъпници и нещастници. Когато родител не може да се погрижи за детето си, нека държавата да поеме тая грижа. Не е като да няма пари. Колко молове построиха. Нали и те плащат данъци. Бюджетни излишъци има. И все пак ми се струва, че вече има нормални хора и дори мисля да гласувам на следващите избори.

– Решил ли си за кого?

– Не още. Но определено ще е срещу балканския национализмо-шовинизмо-селянизъм. Много нашумя напоследък. Адски креслив и агресивен. Колкото и да си мислят хората „А, тоя е некъв вресльо там“, изобщо не е безопасно. Имаме примера с Косово, с още куп касапници от края на XX и началото на XXI век. Модерните конфликти са на различията и границите. Самюел Хънтингтън го беше казал още преди десетина години в много хитова книга. А ние сме насред точно такава невралгична точка, където съжителстват точно подобни противоположности… Политиката в България трябва да е насочена към толерантността, защото тя все още е мит у нас.

– Ти си от турски произход. Като беше дете, как се отнасяха с теб?

– Приятелите ми винаги са били толерантни и това е обяснимо. Но се оказва, че българинът не е свикнал да приема различността.Имам предвид не само расовата и етническата, а изобщо другото мислене. България тепърва се отваря и за икономическите емигранти. Сега ще започнат да прииждат от Африка, Индия, Китай. Айде да видим тогава колко сме широко скроени. Толерантността трябва да се възпита от горе на долу.

– Мислиш ли? Не е ли обратна посоката? Не трябва ли първо обикновеният човек да се осъзнае?

– Ами от горе на долу се дава лош пример. Когато телевизионен водещ си позволи политически некоректен език, какво остава за бай Спиро от еди-къде си. Нещо като сигнал на първосигналните да правят каквото си искат. Как да ги регулираш? Ако им кажеш „Бъдете добри“, никой няма да те послуша. Ако обаче им посочиш някой и извикаш „Той е виновен“, веднага ще му се нахвърлят. Много по-лесно можеш да тръгнеш по пътя на разрушението, на омразата, на насилието, отколкото по пътя на мира и любовта. Трудно е да си добър. Изисква усилия. Трябва всеки ден да си повтаряш, че искаш да останеш добър. В задръстването те натискат, всеки те псува, не ти плащат, крадат ти буса… Изобщо не е лесно да си толерантен.

– Музиката помага ли на обществото?

– Преди време си мислех, че изкуството е без значение за обществото. Особено в България. В един момент обаче установих, че хората не могат без музика. Необходимо е за физическото ни оцеляване. В природата ни е да търсим нещо повече освен да се наядем, да се изакаме и т. н. Когато обаче не го получим, започваме да търсим отдушници другаде. В тъпи телевизионни предавания или пиянски оргии. Затова хората, които се занимават с изкуство, имат мисия. А навсякъде по света това е трудно. Неблагодарна работа е. Труд и пот. А накрая – я стане нещо, я не.

– Каква е мисията на „Уикеда“?

– Казвах си: „Какво толкова – преди 10 години направихме някакъв хит. Всяко чудо за три дни.“ Сега обаче, като гледам на концертите ни да идват деца на по 16 години, които преди 10 години са били на 6, започвам да си мисля, че всичко това си е заслужавало.

Димитър Божанов – Вестник Стандарт и специално за MetalHangar18.com