Със специалното разрешение на Димитър Божанов, журналист от В-к Стандарт, помествам тук интервюто и мислите му относно човека и концерта, които трябваше да бъдат Музикалното Събитие на Века.

Блусът ме спаси от смъртта

– Господин Риа, вярно ли е, че концертирате по-често из Европа, отколкото в Америка?

– Истина е. Така и не станах голяма звезда в Щатите. Нямам си
вестоносец в Ел Ей, който да ме рекламира пред тамошната публика. Пък и
бързо набрах скорост в Европа и на Острова и никога не ми е оставало
достатъчно време да свиря на живо в Америка. А и след няколко месеца
турне из Европа последното нещо, което семейството ми иска да чуе, е,
че ме чака още един тур, само че отвъд океана. Близките ми са свещени
за мен. Старая се да не ги ощетявам. Не искам
те да плащат емоционална цена
за моя успех. От самото начало ми беше ясно, че в САЩ няма да направя
кариера и кой знае колко пари. Но основната причина да не концертирам
там все пак е семейството ми.

– В САЩ обаче имате много фенове, които биха ви подкрепили.

– Приятно ми е да знам това. Аз обаче трябва да се съобразявам и с
условията на звукозаписните компании. Ако подпиша договор с „Уорнър“ за
Америка, трябва да правя определен тип музика, която може и да не е
много по вкуса ми. Мисля, че не съм точно за този тип шоубизнес. Никога
не съм бил като калифорнийските музиканти, които сграбчват онова, което
най-много се харчи. Аз правя моята музика. Парите никога не са ме
интересували. Не мога да играя тази игра.

– Кога открихте блуса?

– Не мога да кажа, че съм открил блуса. Блусът ме откри преди 25
години. Това беше причината да купя първата си китара. Това ме изведе
по трънлив път
Докато вървях по него, се случиха много щури неща. Рок индустрията ме
беше обладала. Бях се търкулнал по наклонената плоскост. Не знам дали
трябваше да се разболея, да съм на косъм от смъртта, да лежа вкъщи
половин година, за да осъзная, че не искам с музиката ми да се случва
това, което се случва. Всичко изведнъж се срина. Тогава реших, че ако
оздравея, ще се върна на сцената и ще правя това, което наистина
чувствам и искам да правя – блус. Той е моят живот.

– В интервю споделяте, че творческият процес прилича на състояние, близко до аутизма. Какво визирате?

– Че творчеството е състояние, което не можеш да предотвратиш. Някои го
наричат талант, други казват, че е патология. Успях да проумея това
напълно през месеците, в които лежах болен вкъщи. Ние в бранша го
коментираме като „да почувстваш блуса“. За нас това е естествено
усещане. То е непреодолимо. Когато у теб напират чувства и емоции, не
можеш да им устоиш. Искаш да ги изпееш, да ги извадиш от себе си. След
това се чувстваш много по-добре.
Роден съм за това
Разни музиканти, които вадят на пазара по дузина нови CD-та годишно,
имат сериозен проблем. Нещо определено е сбъркано в тях и в работата им.

– Защо направихте собствен лейбъл? Компанията, която ви издаваше, не харесваше вашата концепция?

– Просто не ме оставяха да правя блус. Това ме измъчваше много. Никога
не съм мечтал да бъда рок звезда. Ако Мадона реши да направи нещо
различно от онова, за което й плаща компанията й, всички ще се
стреснат. Но тя така или иначе ще го направи. Ако аз реша да направя
нещо, което не се харесва на издателите ми, трябва да бъда
по-комбинативен, за да се получи. Защото съм музикант и писател.
Трябваше ми свобода
Затова ми трябваше и лейбъл. Никой не искаше да ми повярва, че Stony
Road може да се превърне в хит. И не искаха да го издадат. Затова си го
издадох сам. Записът се оказа златен и това смути много от критиците ми
от корпоративния музикален бранш.

– Защо е необходимо някой да поставя условия и да дава акъл, когато човек е най-добър в своя жанр?

– Още повече, когато става дума за първата ми любов. Ако говорим
по-романтично, блусът е моята възлюбена, моята съпруга. С мен е през
цялото време и не мога да спра да му се възхищавам. Когато си продал
близо 30 милиона копия от албумите си по целия свят и си преживял
ужасна болест, идва момент, в който си казваш, че си истински щастливец
и никой повече не те интересува. Просто реших, че ще правя каквото си
искам и каквото ми харесва. Вярно, че
не разполагам с бюджетите на големите звукозаписни компании, но мисля,
че се справям и определено съм доволен от това, което правя.

– Вярно ли е, че се страхувате от блясъка и славата?

– Да, така си е. Аз съм точно обратното на нарцисите и егоманиаците.
Предполагам, че това е причината да имам някои проблеми на пазара
напоследък. Но това никога не ме е вълнувало особено. Хората все още ме
познават и ме възприемат. И определено съм сред малцината, ориентирани
изцяло към изкуството музика, а не към търговията. Аз съм сред тези,
които успяха да оцелеят и да са все още на сцената след 20 години.
Въпреки че никога не съм пускал кой знае колко голям европейски или
световен хит, записите ми имаха добър успех. Предпочитам да съм цял
живот примерно 17-и в класациите, отколкото пръв само веднъж. Имам
нужда от постоянно присъствие. Музиката ми е доживотен ангажимент. Уви,
днешните колеги нямат това право на избор. Компаниите искат от тях да
са винаги най-отпред. Ако не са, просто отпадат.

– Вярно ли е, че Ерик Клептън ви е вдъхновил за продължението на тоталния хит Road To Hell?

– Да, Ерик ми даде идеята. А саундът му ме вдъхнови.

Димитър Божанов – STANDARTnews.com