IAN GILLAN – легендата е жива

Трудно се пише за човек, проправил пътя на Музиката в живота ти. Трудно се пише за човек, част от банда, с която си открил света на хардрока. Но не е трудно да излееш душата си за музика, която слушаш повече от 20 години и не само не ти омръзва, а и се е превърнала в част от живота ти. В този смисъл, концертът на Ian Gillan в София, обявен за 4-ти ноември 2016 г в зала 1 на НДК, е нещо повече от обикновено свирене и пеене. То събужда много емоции и преживявания през годините, свързани по един или друг начин с любимата музика. И не на последно място – изявата на легендарния вокалист дава възможност да си припомним любими песни, които не сме чували на живо или сме чували за последно на живо преди 3 години.
Денят е петък. Времето е сравнително приятно и нормално за сезона. Слънцето залязва рано и когато се насочвам към залата, вече е тъмно. Събитието е насрочено за 20:00, като преди Gillan на сцената трябва да се изяви групата на дъщеря му Grace Papa Le Gal. Към 18:00 пред НДК все още цари спокойствие, а единствената подсказка за съществуването на концерта са двамата търговци на артикули с марка DEEP PURPLE (предимно тениски и ленти за глава). Ден по-рано организаторите обявиха, че събитието е разпродадено. За това свидетелства и фактът, че докато чаках отвън, двама човека ме попитаха дали не предлагам билети. Интересът наистина бе голям.
Постепенно зрителите започнаха да се събират пред входовете. Точно в 19:00 вратите отвориха и пропуснаха желаещите. Влизането ставаше безпроблемно. На входовете на залата любезни охранители упътваха по-обърканите фенове, а в самата зала стюарди ориентираха хората към местата им. Правеше впечатление разнородният състав на публиката – от съвсем мънички почитатели на рока, носени от майките си, до побелели хардрок фенове-ветерани от поколението на легендарния певец. На сцената бяха разположени местата и партитурите на симфоничния оркестър, както и инструментите на бандата на Don Airey, които очакваха музикантите.
Атмосферата в залата бе приповдигната, носеше се тиха спокойна музика, а местата постепенно се запълваха. И както бе планирано, точно в 20:00 светлините угаснаха, на сцената се появиха членовете на Papa Le Gal, предвождани от Grace Gillan, и концертът започна. От предварителните анонси знаехме, че тази група много-много не се вписва стилово в събитието, което се потвърди още от първите секунди на тяхното изпълнение. Въпреки това комбинацията от латино, фънк, реге и афроритми не прозвуча зле. 4-мата музиканти от Papa Le Gal бяха солидно допълвани от брас секция, състояща се от 3-ма души. Групата изпълни песни от EP-то си “Voodoo”, както и новата “Good Times”. Изявата си музикантите започнаха притеснени, но усетили подкрепата на публиката, се отпуснаха. Grace пък доказа, че талантът се предава по наследство. Освен, че пя доста прилично, тя не спря да се движи и танцува. Макар, че стиловата принадлежност на Papa Le Gal е далеч от рока, за отпуснатите им 45 минути се постараха да ни раздвижат и подгреят подобаващо за основното шоу. А някои зрители си потанцуваха или поклащаха глави в ритъма на музиката им.
Около 25 минути трая паузата между двете изпълнения. Част от зрителите се възползваха като излязоха да изпушат по цигара, други посетиха тоалетните, а трети просто се изправиха и се поразкършиха. Повечето обаче останаха по местата си. Към 21:10 оркестърът излезе и всеки музикант зае мястото си зад съответната партитура. 5 минути по-късно в залата притъмня и пред нас изникнаха останалите участници, начело с Негово Величество Ian Gillan. Първите 4 песни – 2 от соловите албуми на легендата и класическите хитове „Pictures Of Home“ и „Strange Kind Of Woman“ – минаха на един дъх. Веднага направи впечатление перфектната сработка между певец, група и оркестър. В звуково отношение нещата също бяха наред. Всички инструменти се чуваха, а оркестърът – под вещото ръководство на Stephen Bentley-Klein – не се натрапваше, а прекрасно се вписваше в звуковата картина. Солова песен – класика – солова песен – класика… Дали щеше да продължи по тази схема? Отговорът идва бързо – не. Gillan може да е позагубил гласовите си данни, но поведението на шоумен и чувството за хумор са живи. По време на краткото прекъсване той спомена, че в списъка с песни за вечерта има такива, които ги знаем, такива, които не ги знаем, такива, които и той не ги знае… И без повече забавяне продължи с 2 “по-непознати” песни – неизпълняваната на живо „Razzle Dazzle“ на DEEP PURPLE и „Day Late And A Dollar Short“ на IAN GILLAN BAND. Последва композиция, която няма нужда от представяне – „Lazy“. Тук диригентът Stephen показа, че се справя добре и с инструментите, включвайки се с цигулка в импровизиран трибой с клавишните и китарата (по-нататък диригентът демонстрира умения и в свиренето на тромпет). След края на песента героят на вечерта представи музикантите, като шеговито се направи, че е забравил името на кийбордиста Don Airey, и тримата беквокалисти – небезизвестната Amanda Somerville и Jacques и Grace от Papa Le Gal. Серията от песни на DEEP PURPLE продължи с „Rapture Of The Deep“, а преди баладичната „When A Blind Man Cries“ Gillan каза, че е време за малко блус. Изключително емоционалното изпълнение разтуптя сърцата, а по-чувствителните пуснаха по някоя и друга сълза.
“Да продължим с блуса?”, попита риторично легендата и покани дъщеря си да изпълнят заедно хита на Lazy Lester от 1963 г. „You’re Gonna Ruin Me Baby“. Импровизацията се хареса на публиката, която дълго ги аплодира. В този момент Gillan-старши отстъпи място на Grace, която изпя написаната от нея „Crazy Floss“ и за кратко ни върна към първите минути на събитието.
Малко по-емоционалната част приключи с изпълнението на „No More Cane In The Brazos“ – традиционна песен на затворниците от южните американски щати, включена в соловия албум на Gillan „Naked Thunder“. Дългата песен поизтощи ветерана и той се оттегли за почивка като ни остави в ръцете на Don Airey и компания. “Това е композиция, писана от Airey, Beethoven и – разбира се – Blackmore”, произнесе Gillan и се скри, а музикантите ни представиха версия на любимата „Difficult To Cure“ на RAINBOW. От тук до края територията бе изцяло запазена за DEEP PURPLE. „Anya“, „Perfect Strangers“ (на която публиката показа за какво точно е дошла), „Hell To Pay“, „Demon’s Eye“… Кулминацията настъпи, когато Gillan с присъщото си чувство за хумор обяви, че следващата песен едва ли я знаем и че не я е изпълнявал от 20 години. Китаристът засвири познати акорди и залата буквално изригна. „Smoke On The Water“, дами и господа!
Взрив от аплодисменти и викове съпроводи музикантите по пътя им към бекстейджа след края на парчето. Публиката обаче не искаше да ги пусне да си тръгнат. И както си му е редът Gillan, Aiery и останалите се върнаха. Посрещнахме ги на крака. И имаше защо. Последните 2 песни бяха истински класики – „Hush“ и „Black Night“. Не спряхме да аплодираме, да пеем и да се поклащаме, докато музикантите се раздаваха като за последно. И накрая след 2 часа солидно свирене и пеене и буря от овации Ian Gillan и компания се поклониха и се прибраха окончателно зад сцената.

Петото гостуване на Ian Gillan в България определено ще се запомни. Старият майстор все още го може. И продължава да доказва, че в музиката няма стари и млади, а можещи и неможещи. Легендарният певец и колегите му ни подариха 2 часа от живота си, 2 часа, изпълнени със себераздаване, импровизация и отлично настроение. И оставиха легендата жива.

Сетлист Ian Gillan:

„Hang Me Out To Dry“
„Pictures Of Home“
„No Lotion For That“
„Strange Kind Of Woman“
„Razzle Dazzle“
„Day Late And A Dollar Short“
„Lazy“
„Rapture Of The Deep“
„When A Blind Man Cries“
„You’re Gonna Ruin Me Baby“
„Candy Floss“
„No More Cane On The Brazos“
„Difficult To Cure“
„Anya“
„Perfect Strangers“
„Hell To Pay“
„Demon’s Eye“
„Smoke On The Water“
Encore:
„Hush“
„Black Night“

СНИМКИ:

PAPA LE GAL

IAN GILLAN&BAND