Посегнах към Steel Alive малко резервирано и предубедено. Не знаех какво да очаквам от симпатичните младоци – осемдесетарските изпълнения са нещо, което рядко си пускам, но когато го направя, не съжалявам за решението си. Така е и с Existance. Идеята на Julian Izard и Tom Drouin още през далечната 2008-ма е била да запазят духа на класическия хеви метъл жив. И успяват.

Докато слушам дебюта на талантливите набори, се пренасям назад във времето, „преди много години в една далечна галактика“. В златната ера на Megadeath, например, но с по-живо темпо. Изобщо, ако живеехме през или около 1984-та, Existance щяха моментално да станат легендарни.

За добро или лошо не е 1984-та, а цели две поколения по-късно. Когато метълът се е разширил прекалено много, но не до крайния си предел (ако изобщо има такъв) и наблюдаваме явления като baby metal. В моменти като този все по-често имаме нужда от напомняне какви са корените на жанра. Хвала на боговете, че има групи като френската!

Квартетът е обзавел албума си с всичко необходимо, за да задоволят ухото дори и на най-капризния слушател (като моя милост). Рифове, които не можеш да спреш да си тананикаш (Close to the End), сърцераздирателни бъдещи стадионни химни (Burning Angel), вратотрошачки (Prisoner и Slaughter) и потенциални класики (The Siren) си съперничат за голямата награда „Нова стара песен“.

Да пазиш традициите е също толкова важно, колкото да ковеш свои собствени. И тъй като в днешно време всеки иска да бъде оригинален, но не всекиму се получава, следването на позната пътека и същевременно утъпкването на нова е далеч от лекото задача, с която обаче Existance са се справили повече от блестящо.

8/10