След период на относително затишие и сериозни промени в състава, нидерландското стоунър/heavy psych трио The Machine се завръща на сцената по-мощно от всякога. Новият им, дългоочакван 8-и студиен албум „Another Sun“ излиза официално утре (2 октомври), обещавайки топла космическа тежест и зашеметяващи прогресивни импровизации. По този повод на страниците на Metal Hangar 18 ни гостува архитектът и двигател на бандата – вокалистът и китарист Давид Ееринг. В следващите редове си говорим открито с него за творческата свобода в личното му студио, новата енергия зад барабаните и еволюцията на независимия артист днес.

Здравей, Давид! Радваме се да ни гостувате на страниците на Metal Hangar 18. Новият ви албум „Another Sun“ излиза съвсем скоро, на 2 октомври. Името на албума носи усещане за прераждане, за нова зора след период на относително затишие. Какво символизира това „друго слънце“ за вас в личен и в музикален план?

Здравейте и благодаря за поканата. За да отговоря на въпроса ви: напълно сте прави в интерпретацията си. Това е още едно допълнение към разрастващия се каталог на групата. Първият ни (или всъщност вторият, ако броим едно демо, което впоследствие повишихме в албум) истински дългосвирещ албум – „Solar Corona“ – се превърна в нещо като култова класика и за мен лично точно той е „слънчевият“ албум. Настоящата атмосфера в бандата по много начини възражда усещането от ранните ни години, така че реших, че е съвсем подходящо да направя тази смислова връзка. В личен и в музикален план нещата при мен са едно и също нещо – те са напълно преплетени.

Освен че си вокалист и китарист на групата, ти лично си се заел с дизайна и графичното оформление на „Another Sun“. Колко важно е за теб визуалната страна на едно издание да съвпада перфектно със звуковия пейзаж в него? Какви цветове и форми изплуваха в ума ти, докато сглобяваше артуърка за тези пет мащабни композиции?

Супер важно е. Албумът отразява една единствена концепция (без обаче да е концептуален албум в класическия смисъл) – това включва както аудио продукцията, така и визуалното представяне. Изображенията и цветовете, използвани в артуърка, трябва да бъдат в същата категория като заглавието на албума, имената на песните и самото звуково послание – въпреки че последното винаги е на първо място. Та в този ред на мисли, в съзнанието ми песните имаха земно, топло и цветно усещане, но същевременно абстрактно и космическо. Бих казал, че цветовата палитра и изображението (или по-скоро липсата на такова), които използвах, отразяват именно това, а когато нещата кликнат, се получава неразрушима връзка. Тъй като обаче сме трио, другите две момчета също трябваше да са на една вълна с мен. За щастие, те веднага усетиха нещата по същия начин и тримата единодушно избрахме едно и също изображение за корица измежду тестовите опции, които бях подготвил. Така че липсата на конкретни форми в това, което в крайна сметка стана обложка на албума, беше точно това, което ми изплува в ума.

Парчето „Swallow the Sun“, което пуснахте през септември, е истинско 11-минутно психеделично пътешествие. Как успявате да запазите баланса между тежкия, земен стоунър груув и усещането за пълна безтегловност и космическа свобода в рамките на една песен? Кога разбирате, че един джем е готов да се превърне в официално парче?

Понякога разполагаш със структурата на дадена същинска песен, а от друга страна имаш инструментален джем, който е много як сам по себе си, но има нужда от контекста на песен, за да проработи. Иначе би изглеждал твърде празен, скучен или нещо подобно. Особено когато джемите като трио, накрая завършвате с доста – или поне при нас е така – яки инструментални идеи, които просто не работят в контекста на песен. Много от тези идеи отиват в кошчето, но някои веднага изглеждат като перфектно парче от друг пъзел. „Песенната част“ на „Swallow the Sun“ и инструменталната, приличаща на джем част (въпреки че не е точно джем), просто си паснаха идеално. Джем елементът започна от един страхотен барабанен груув на Клаас, отделно имахме запазена бас партия от Крис от времето на стария състав и си помислих, че двете неща ще си паснат чудесно. Ритъм секцията може да сътвори магията си и да ми осигури платформа, върху която да си свиря свободно и да излитам в космоса с помощта на педалборда ми. Тъй като се занимавам с тази банда от доста време, вече имам изграден нюх за това какво работи и какво не. Но границата е много тънка – между това да накараш нещо да звучи устремено и същевременно релаксиращо, и това да се превърне в скучно и безцелно стоунър свирене.

Записахте албума във вашето ново лично студио Evolver Studio в Дордрехт. Как това да разполагате със собствено творческо пространство промени динамиката на работата ви? Имаше ли моменти, в които свободата да нямате краен срок в чуждо студио по-скоро ви пречеше, или това ви освободи изцяло?

Ако трябва да бъда честен, това е единственият начин, по който знам как да правя нещата. Продукцията на този албум е сериозен ъпгрейд в сравнение с предишните ни записи, но това реално е в сила за всеки нов албум на The Machine. Преди бяхме щастливци да можем да записваме на тавана и в няколко спални (използвани като импровизирани изолационни кабини) в къщата на тъстовете ми – на практика изграждахме поп-ъп студио за записи с всеки нов албум. Така че никога не съм усещал натиска на скъпо тиктакащия студиен часовник. Но това да имам истинско, собствено студио, което предлага професионална версия на това, с което бях свикнал, определено даде сериозен тласък на цялото преживяване.

В „Another Sun“ представяте и новия си барабанист Клаас Дийкстра. Барабаните в стоунър/heavy psych музиката не са просто ритъм, те са двигател на транса. Как Клаас се вписа в телепатичната връзка, която имате с Крис на баса, и какво ново донесе неговият стил на свирене?

Пасна ни като излят. Но също така, когато се присъедини, инвестирахме доста време, за да се научим да говорим на един и същ музикален език (и на нужните му диалекти). Основата обаче стана ясна още по време на първото му прослушване: с Крис директно му казахме, че е нает, още преди да е напуснал репетиционната ни. В The Machine има едно специфично усещане – типичното за нас присъствие (хем отпуснато, хем стегнато) или „hang“ (отлагане на удара), както го наричаме. Това е въпрос на тайминг между трима ни, но като барабанист ти си на шофьорското място, а това е много важно за идентичността на бандата. Той очевидно беше усвоил това до съвършенство до момента, в който започнахме записите, въпреки че вероятно на места по пътя сме издребнявали за детайлите. Освен това той е много здраво стъпил на земята и разумен човек, което са други качества, правещи го толкова подходящ за нас – в допълнение към факта, че с него пада голям смях. Клаас успява да намери перфектния баланс между финеса и това просто да размаже барабаните от бой. И двете са неразделна част от нашия звук и в бъдеще ще ги изследваме още повече: неговият стил и умения ни позволяват да отворим нови врати, към които преди само поглеждахме, но оставаха затворени.

През пролетта направихте ексклузивна изненада за феновете, като изсвирихте целия нов албум на живо на култовия фестивал Roadburn. Какво е усещането да представиш напълно непознат материал пред една от най-критичните и отдадени публики в света и какви бяха първите реакции, които получихте зад кулисите?

Да свириш на Roadburn винаги е чест и истинско удоволствие. Този концерт беше в списъка с мечтани цели на другите момчета, тъй като аз самият съм свирил на фестивала няколко пъти в миналото с оригиналния състав. Беше просто забавна идея, която обсъдихме заедно с Валтер (директорът на Roadburn) и всичко се получи страхотно. Изглежда, че на хората им хареса, на нас също.

Слоганът на групата ви е „Doused in space, soaked in riffs“. Ако трябва да избирате в името на оцеляването на The Machine – кое бихте жертвали първо: дългите космически ембиънт пространства или тежкия, масивен китарен риф?

Хаха, да, това го измислих като намигване към текста на Nirvana „doused in mud, soaked in bleach“ от албума Nevermind – това беше първият ми компактдиск, който си купих като дете и ми повлия огромно. Но както и да е: бих жертвал космическата част. Рифът си остава основата.

Дискографията ви е пълна с емблематични издания, а парчето „Moons of Neptune“ от 2009 г. се превърна в истинска класика с милиони слушания. Промени ли се отношението ви към тази песен през годините и има ли моменти, в които се чувствате „заложници“ на старите си хитове, когато всъщност искате да покажете новата си музикална посока?

Да. В един момент стана малко фрустриращо, защото просто не можех да я слушам, без да чувам само недостатъците ѝ – било то в продукцията, в начина на свирене, в това колко размита и разтеглена е на места и т.н. С всеки нов албум след Solar Corona бандата прогресираше във всички тези аспекти, но хората просто продължаваха (и продължават) да се превъзнасят по този конкретен албум и песен, които всъщност улавят период, в който групата тепърва откриваше своята идентичност и посока. Междувременно бандата и членовете ѝ се развиваха, а като музикант винаги искаш да представиш най-актуалната и добра версия на себе си в настоящия момент. И тъй като сме инати (или поне аз съм), в един момент просто спряхме да свирим „Moons of Neptune“ на живо. Едва преди няколко години започнах да оценявам факта, че този албум (и песен) означават толкова много за толкова много хора. Затова по-рано споменах, че ще направим преиздание, въпреки че все още трябва да изпълня това обещание. Тъй като вече разполагам със собствен лейбъл, най-вероятно най-накрая ще го направим през 2027 г., след като поработя над ремастера. Направо ми скрива шапката фактът, че хора от цял свят са готови да платят над 450 евро за плоча на група хлапета, които джемят в стил „Хендрикс среща Kyuss“ на някакъв таван в средата на нищото в Нидерландия. Така че, за да прецакаме прекупвачите, просто трябва да направим този албум отново достъпен за феновете.

Нидерландия има изключително силна ъндърграунд сцена, но вашият стил често кривва към сиатълския гръндж от 90-те и шугейза. Смятате ли, че европейската стоунър сцена понякога е твърде консервативна и се страхува да експериментира извън формулата на Kyuss и Colour Haze?

И да, и не. Мисля, че преди беше така, включително и ние самите в много ранните ни години, и сцената трябваше да се справя с много, да кажем, не особено автентично звучащи групи. Но по-новите банди, които се появяват – доколкото мога да съдя по групите, които виждам по фестивалите, на които свирим, тъй като не съм твърде отдаден на сцената като активен слушател – изглежда черпят вдъхновение от няколко различни жанра. Което е супер. Има и много дуум банди в стил Electric Wizard, стоунър групи, които въртят само фуз рифове в блус гама, психеделични проекти, при които всичко е в една и съща тоналност и темпо, както и слънч/слъдж момчета, които звучат еднакво. Но щом събират голяма публика и хората си прекарват добре, кой съм аз, че да съдя? Просто се наслаждавайте на музиката и си изкарвайте готино, това като цяло си е голяма победа.

Започнахте този проект през далечната 2007 г. За близо две десетилетия музикалната индустрия се промени до неузнаваемост. Кое е нещото, което ви липсва най-много от времето, когато стартирахте групата, и кое е най-голямото предимство на това да бъдеш независим артист през 2026 г.?

Въпреки че съм „само“ на 41 години, станахме доста активни скоро след създаването на групата, а тогава бяхме доста млади. В момента, в който пиша това, изминават почти точно 19 години от първия ни концерт през октомври 2007 г. – само 3 седмици след като Ханс (оригиналният ни басист) се присъедини, което приемаме за официално начало на бандата. Така че, с риск да прозвуча като стар чичка: беше хубаво време, когато не бяхме толкова зависими от социалните медии – и особено от техния алгоритъм – за да достигаме до хората. Макар че тогава пък достигаше до по-малко хора, тъй като самата сцена беше по-малка. Така че всичко си има своите плюсове и минуси. Казано накратко, всъщност не се вълнувам толкова от миналото. Винаги сме залагали изцяло на принципа „Направи си сам“ (DIY) – и преди 19 години, и преди 10 години, и точно в този момент.

Вие издавате албума си както чрез собствения си лейбъл Awe Records, така и в глобално партньорство с Blues Funeral Recordings. Колко трудно е за едно пауър трио днес да менажира само логистиката, плочите и турнетата си, без да губи фокус от чистата креативност?

Всъщност Blues Funeral е нашият лейбъл само за Северна Америка и Великобритания, докато моят личен лейбъл Awe Records прави албума достъпен за останалата част от света, но с добра дистрибуция в Европа. Намерих партньор в лицето на прекрасните Stickman Records (на които съм голям фен), за да движим това заедно. Носи удовлетворение да правиш всички тези неща, а за ум като моя е добре да имам занимание и да разучавам нови територии. Лесно е да оставиш креативността и бизнес делата да съществуват успоредно едни до други.

България има много жадна и вярна публика за стоунър и психеделичен рок, която цени банди като The Machine. Планирате ли турне в подкрепа на „Another Sun“, което най-накрая да ви доведе в София, и какво бихте казали на българските фенове, които чакат този момент?

Вероятно поради факта, че през последните няколко години не бяхме много активни с концертите на живо, както и заради променения музикален бизнес, за който споменахте по-рано, вече не сме в позиция автоматично да организираме пълнокръвно хедлайнерско турне в подкрепа на ново издание. Затова избрахме първо просто да издадем албума и да го пуснем по течението, с цел да правим подгряващи концерти покрай него. Би трябвало да успеем да направим турне през 2027 г., но не мога да обещая, че ще стигнем до България. От логистична гледна точка това е малко предизвикателство, тъй като Нидерландия е нашата родина, но много бихме искали някой ден да свирим в София! Хубаво е да знаем, че можем да очакваме топло посрещане.

Автор: Юлий Вайер – REYAV