Интервю със SICKRED

Историята на SickRed започва през далечната 2012 г. — годината, в която календарът на маите предсказва края на света. За съжаление на родния рок меломан, апокалипсисът така и не настъпи, а трима души решиха, че планетата не страда достатъчно и основаха група. Оттогава насам SickRed функционират като музикален еквивалент на просрочен кредит: никой не знае защо още съществува, но лихвите продължават да се трупат.

За повече от десетилетие мъчително съществуване на сцената, бандата се отличава с невероятна продуктивност, съпоставима само с тази на двутактов двигател.
Свързахме се с музикантите от групата, за да видим какво ново при тях и ето какво се получи.

Заглавието на предстоящия ви албум е „Bassick“. Ако трябва да опишете звука му през усещане за физическа болка или удоволствие – кое от двете е по-близо до истината и защо?

Любо: Записите винаги се усещат като лоботомия. Създаването на нов материал си е физическа болка за нас. За звука мога да кажа, че е като да се татуираш. Хем те боли, хем ти е хубаво. Агресивно и жилещо, но в същото време мед ти капе на сърцето.

Боби: „Bassick“ е удоволствие, за което сме платили с труд и пот и продължаваме да плащаме, защото албумът далеч не е приключен. Физическа болка чак е малко пресилено, но напрежението, разкрояването на мисълта, концентрацията – това са неща, които те износват, но накрая идва удовлетворението. Процесът е микс от всякакви емоции, усещания и преживявания. Истината е относителна.

През юли обявихте нов състав и нов барабанист. Как се промени енергията на репетициите оттогава? Имаше ли момент на „напасване на егото“ или химията се получи от първия удар по чинелите?

Любо: Понеже одъртяхме, а искаме млади фенове, трябваше да направим кръвопреливане на пресен член. Взехме Пешо Барабанистчето с големи надежди. Нямахме момент на напасване, защото при нас е диктатура. Не му е лесно с двама егоцентрици, които спорят постоянно за всичко.

Боби: Промяната в състава винаги нокаутира рутината и вкарва нови ноти. Истината е, че когато смениш барабаниста, първите няколко репетиции са всичко друго, но не и „магия“. Освен музиката, в стаята има нов човек и най-важното е опознаването, предразполагането. Хубавото беше, че не очаквахме да чуем нещо познато, а търсехме именно промяна към отношението към музиката ни. Защото да търсиш промяна в отношението към собствената си музика е най-бързият начин да си съсипеш зоната на комфорт. А ако говорим за его – в нашата група с лопата да го ринеш.

От „This Sick Redemption“ (2022) изминаха четири години. Кое е най-грешното решение, което взехте през това време, но което в крайна сметка се оказа най-доброто за SickRed?

Любо: Ние започнахме като експериментална група. В първия албум няма една песен, която да прилича на друга. Хората много се дразнят на това. Но сега вече правим абсолютно каквото ни скимне творчески. Доволен съм, че нещата ескалират в тази посока за още по-ненормална музика.

Боби: Грешните решения променят пътя, но не и посоката. Грешка беше да избягваме мейнстрийма, но сега поне сме стъпили на собствената си пътека, където търсим разпознаваемост, а не просто лайкове.

В ядрото на групата стоите двама братя (Боби и Любо). Кой е най-абсурдният спор за песен, който сте водили в студиото, и как решавате творческите си различия – с гласуване, компромис или с „братски двубой“?

Любо: Нямаме усмиряване. Затова ползваме нашия приятел, от екипа ни, с който записваме, да ни бъде музикален съдник и да ни налива акъл. Иначе нищо нямаше да имаме издадено някога.

Боби: Спорове много. Аз съм склонен да пиша доста глупости, а Любо винаги е бил лакмусът за това, дали нещо става или не. Имало е песни, които са репетирани с месеци и после захвърлени. Има записани песни, които вече не се свирят. Има и песни, които никога не стигат до репетиционната. Няма демокрация, няма компромиси или двубои. Имаме поглед в една посока.

Има ли момент, в който семейната ви връзка помага на сцената по начин, по който останалите членове на бандата не могат да разберат?

Любо: Освен че каквото и да стане, не можем да разпаднем състава, защото искаме или не искаме, ще трябва да се гледаме после пак, за друго не се сещам.

Боби: На сцената останалият член на групата е барабанистът. Той е твърде зает с партиите си, за да ни обръща внимание.

Текстовете ви често носят мрачна, сурова енергия. Как се „пречиствате“, след като излезете от студиото – има ли нещо напълно не-метъл, което ви връща баланса?

Любо: Ние всичките сме с функционираща депресия, така че няма нужда от пречистване. Добре сме си и така. Малко помагат цигарите и свръхдоза кофеин или да застреляш около 500 мутанта на компютъра.

Боби: След сесия в студиото си сипваме уиски в череп и слушаме норвежки блек метъл на свещи, разпалваме тамян, плачем и звъним на бивши гаджета. А колкото до мрачните текстове, те са по-скоро близки до реалността, която обгръщаме в метафора за смекчаване на ефекта от това, което ни заобикаля.

Парчето „Ravnovesie po krivata“ (2024) се отличава в дискографията ви. Трудно ли е да се балансира по „кривата на българската алтернативна реалност“ през 2026 г.?

Любо: Тази песен беше изфабрикувана с цел слава и пари. Оказа се, че хората, въпреки че знаят английски, обичат да им се пее на български. Не е изключено пак да се възползваме от тази формула.

Боби: Равновесие по кривата е странна работа. Доста е встрани от това, което обичайно свирим, но се получи добре и затова намира място и в листа ни за свирене на живо. Балансът винаги е труден в българската реалност, а дали алтернативното има крива и дали ни се налага да балансираме там, не съм много сигурен. Равновесие по кривата показва ясно, че ние не сме тук или там, а можем да си позволим да сме навсякъде.

Анимираното видео към „Wretch Man“ беше много силно визуално решение. Ако трябва да превърнете цялата си дискография в пълнометражен филм, какъв жанр би бил той и кой световен режисьор бихте поканили да го заснеме?

Любо: Трябва да е междугалактическа фантастика с режисьор Люк Бесон. За главните роли трябва да се върнем назад във времето и да вземем Дон Джонсън и Мики Рурк.

Боби: Мрачен, дистопичен киберпънк трилър / нео-ноар с елементи на психологически боди-хорър. Филмът ще е визуално изследване на разпадащото се човешко съзнание в един студен, индустриален свят – свят, претоварен от безнадежност, неонови светлини в мъглата, системни грешки, вътрешни демони и битка за оцеляване на духа. И въпреки всичко ще оставим вратичка за някаква надежда. А режисьор определено ще е Гийермо дел Торо.

Наскоро забихте на мото събора на „Калашниците МСС“. Има ли разлика в адреналина, когато свирите пред моторизирана публика на открито, в сравнение със софийски клуб като „Live & Loud“? Къде се диша по-трудно?

Любо: „Хубавата работа е голямата работа“, е казал мъдрецът. Друго си е на открито на голяма сцена. Не че клубовете нямат чар.

Боби: На мото събора публиката беше страхотна. Отново искам да им благодарим за поканата, това беше страхотно изживяване за нас, надявам се, и за всички с моторни сърца, които присъстваха. Няма как да дишаш трудно пред публика, независимо къде е. Дали си на стадион, голям клуб, малък клуб, хората са дошли да видят твоите 100% и те трябва да се дадат. Хората на сцената определят мащаба, а не помещението или мястото.

Ако утре трябва да направите съвместно турне с една българска и една световна банда (без ограничения в бюджета), кои имена бихте написали на плаката до SickRed?

Любо: Анимационерите и Trivium.

Боби: Българската ъндърграунд и метъл сцена в момента е толкова силна и разнообразна, че да посочиш само едно име не е коректно, както и не е коректно да кажа, че  Gojira ми е пръв избор, но да не изброявам.

Заглавието „Bassick“ подсказва, че басът и ниските честоти може да имат водеща или по-нестандартна роля в новия албум. Как променихте записния процес и настройките на апаратурата, за да постигнете това звучене?

Любо: Басът винаги е бил водещ в нашата музика. Китарата е по-скоро поддържащ инструмент. Иначе записите се изместиха изцяло в домашна среда и за този албум басът беше сменен с нов модел, чийто гриф е 2 километра дълъг.

Предвид прогресив и хардкор елементите в музиката ви, как балансирате между суровия звук на живо и модерната дигитална продукция в студиото? Използвате ли софтуерни симулации или държите на истински лампови усилватели при записите?

Любо: Понеже сме на 100 и сме израснали с аналогова музика, продавана на аналогови носители. Затова на живо имаме суров дигитален звук. В 21 век лампите са за осветление.

Боби: Най-важното е, че винаги се съобразяваме с формата на групата. Трима души няма как да звучат като филхармония на живо. Стремим се да не претоварваме студийната продукция, за да може на сцената да пресъздадем максимално точно това, което сме записали.

Българската алтернативна сцена често изглежда като затворено общество, където едни и същи групи свирят заедно. Случвало ли се е SickRed да бъде умишлено пренебрегвана за участие в по-големи фестивали у нас заради това, че не „играе по правилата“ на индустрията?

Любо: Сигурен съм, че има някакъв таен заговор от рептили срещу нас, защото още не можем да се доредим за големите фестове. Но с псуване и инат мисля, че ще пробием. Колкото до сцената тук? Трудно е да намерим сходни групи, защото няма.

Боби: Алтернативната сцена се развива. Правилата се променят. Постоянно виждаме нови играчи и всякакви колаборации. Ние винаги се стараем да държим високо ниво на професионализъм и отношение към публиката и организаторите.

Днес стрийминг платформите плащат стотинки за хиляди слушания. Има ли моменти, в които си казвате: „Защо наливаме толкова пари и години от живота си в тази група, вместо да си гледаме спокойствието?“ – кое държи егото ви и бандата цели в такива моменти?

Любо: За себе си мога да кажа – аз не съм се занимавал цял живот с музика, за да ме откажат някакви пари! Няма пари в този бранш. Съжалявам. 80-те и 90-те свършиха. Никой не иска да плаща за музика вече. Интернетът ни разказа играта. Прав беше Ларс Улрих навремето, а хората го мразеха, защото говори истината!

Боби: Няма такива моменти. Спокойствието не ми е самоцел. Влагам енергията си в нещо, което ме кара да ставам сутрин, предизвиква ме постоянно и не ми дава да спя нощем. Държи ме търсенето и намирането, вярата, че това, което правим е добро и трябва да има шанс.

Ако утре голям международен лейбъл ви предложи договор, но постави условие да смекчите звука, да изхвърлите прогресив елементите и да правите по-комерсиален радио рок – къде теглите чертата между компромиса и предателството към себе си?

Любо: При положение че аз имам отделен ретро чалга проект, не мога да кажа къде е тази граница, за която говорим. Ако ни направят наистина добро предложение…все пак ние сме професионалисти. Хубавата музика си е хубава музика. Няма нищо лошо в радио рока. Колегите от Nickelback добре се оправят. Изглеждат щастливи.

Боби: Никога не съм правил музика под команда. Не е това идеята. Компромиси с изразните си средства не правя. Ако искам да кажа нещо, ще го кажа както аз искам, а не на базата на маркетингови диаграми. Всеки един голям международен лейбъл е добре дошъл, но това сме ние и щом са дошли при нас, значи са харесали това, което са видели, и това ще получат.

Автор: Юлий Вайер REYAV