Интервю с басист (Стилиян, Adrenaline Overload)

Митака: С Adrenaline Overload сте заедно от 2014 г. – над 10 години в тежкия свят на метъла! Какво е тайното оръжие за стабилността ви?
Стилиян: Мисля, че са две неща, които са основни за това да се задържим толкова дълго време заедно. Първото нещо е взаимното уважение и личностно напасване като характери. Мисля, че сме отминали вече възрастта, когато нещата са супер импулсивни, а също така самият дух на работата предразполага точно към такова, отворено бих казал, сътрудничество. Освен че сме приятели и сме добре сработени взаимно. Вътре в групата няма изразен лидер, решенията се вземат с обсъждане, всеки излага своите виждания и си консолидираме мнението. Така че, мисля, че това е едно от основните неща при нас.

Митака: Албумът Waiting for the Storm донесе интензивни песни с тежки теми. Какво ви вдъхнови за тях?
Стилиян: Хубав въпрос, страхувам се, че отговорът няма да е много кратък. Първо, самите песни си имат своята предистория. Композирани са в различен период на един дълъг интервал от време, което носи текущото ни виждане и насока в дадения момент. В някакъв смисъл те са разнородни, около четири различни типа, поне според мен. Все пак аранжиментът е такъв, че да звучат хомогенно като от един албум и тази разлика не си личи толкова. Виждането ни, или поне моето виждане за музиката, е емоция с определено послание. В тези песни сме се стремили да бъдем фокусирани в точно определени неща. Чисто емоционално бих го нарекъл непринуденост с мека агресия на моменти, но когато е балансирано с поетични неща, това не излиза толкова на преден план. Също така в самите аранжименти се стремим нещата да звучат добре не само на запис, но и на живо. Когато композираме, правим всичко заедно и това е хубавото, защото всеки може да добави своето, това което усеща към дадена песен, така че всички имаме принос в този процес. Разбира се в различните песни участието на всеки варира, но няма песен, която да е правена само от един човек. Самите песни се раждат почти винаги на репетиции. Някой предлага интересна идея, показва на останалите и ако тя се възприеме, започваме работа по нея.

Митака: Дебютният ви албум излезе на десетата ви годишнина, а имате извадени доста неща отпреди това. Останаха ли ви незаписани песни, които са отпаднали при подбора?
Стилиян: Основната причина, която стои зад това забавяне беше covid-а, когато започна тази криза и нещата станаха много разтегнати във времето. Освен това всички работим и не сме професионални музиканти, но дефакто албумът е записан точно преди кризата, като суров материал. И вече останалото – микс, мастър и т.н. отне много време. Доста хора са допринесли за албума под различна форма, но в един момент решихме, че ние сами ще си довършим нещата. А това изисква доста солиден опит и познания, ако човек иска да създаде стойностен продукт. Този процес е едно непрекъснато учене, като всяко едно ново нещо, и това за нас беше трудният път, при това с много уроци. Вярвам, че за следващия албум, който в момента подготвяме и повечето дема на песните в него вече са записани, нещата ще стават доста по-лесно. Надявам се с демата да сме готови до края на тази година. Но всъщност записът е най-лесната част, когато човек знае какво иска да направи, трудното е докато стигнеш до там. Разбира се, винаги има песни, които поради една или друга причина отпадат.

Митака: Кои са най-яките концерти, на които сте свирили?
Стилиян: Първо се сещам за последните, като най-пресни емоции, но всъщност големите фестивали, където има повече хора, оставят голям отпечатък в съзнанието на човек. И когато видиш положителна обратна връзка от толкова много хора за това, което си вложил като труд и усилие и оценката от хората, които те харесват, мисля, че е достатъчно показателно. Съответно, последният такъв фестивал беше Varna Rock Adventure миналата година август. Целият процес – поканата, пътуването, свиренето на голямата сцена си беше израстване за самата група. Това беше нещо значимо за нас на този етап, на който сме.

Митака: А някаква забавна случка от турне или от репетиция, която искаш да споделиш?
Стилиян: Имаме много такива, но в момента се сещам за една от репетиция. Веднъж работихме дълго върху нова песен, бяхме префокусирани, до такава степен, че докато свирих нещо с Илиян, на Венци му беше станало прекалено скучно и без да видя врътна ключа на баса. В този момент аз дори не съм забелязал, но нещата започваха да звучат много не както трябва. И тъй като си вярвам безрезервно в инструмента, ми трябваше около минута да разбера какво се случва. А останалите ме бъзикаха през това време.

Митака: Утре ви канят на Wembley, но имате възможност да забиете само едно парче. Кое ще изберете?
Стилиян: Много коварен въпрос! Както казах, в групата няма лидер и когато излизаме на сцена, не излизаме поотделно. Подобни неща ги обсъждаме заедно. Нямаме ясно изявен фаворит в песните си, това е като да питаш кое от децата си харесваш повече. Но ако все пак трябва да дам едно име, може би ще е Waiting for the Storm или Stare at the Sun от песните в албума. Те са като интродукция и като аутро от цялото това приключение и мисля, че са най-запомнящите се и най-лесно стигат до хората.

Митака: Какво те привлече към баса?
Стилиян: Стечение на обстоятелствата. Започнах още като ученик, някъде през 90-те години и с първата си стипендия за успех си купих китара. Не беше кой знае каква, взех я за някаква смешна сума, но си беше първата ми китара. В един момент се оказа, че навсякъде има китаристи и няма чак толкова басисти. Така че се примирих с редукцията на две струни и с малко по-дългата мензура. Но доста дълги години след това мисленето ми беше като на човек, който свири на китара. И всъщност, ако си соло изпълнител, това не е погрешно, можеш да го правиш. В група обаче, нещата са много по-различни, и затова според мен човек може да намери примери за виртуозни басисти, но те свирят предимно самостоятелно. А в една група басът и барабаните са много определящи, не само за ритъма и пулсацията, но и цялостното поле за изява на останалите. Китарите и вокалите могат да правят много интересни неща, ако основата е стабилна и предразполагаща.

Митака: Какво може да ни кажеш за сетъпа си? Инструменти, усилватели, ефекти?
Стилиян: Басът, с който свиря в Adrenaline Overload, е Fender Precision (с Babicz бридж и адаптер Lindy Fralin). Причината да използвам Precision бас е, че винаги стои на правилното място в микса, дори и без особени корекции. Като апаратура използвам EBS – изключително надеждна, с много приятен и естествен звук, в който има лек лампов оттенък, без да се губи характера на самия инструмент. Имам две усилвателни глави – HD350, чийто драйв е перфектен и Reidmar250, която е доста по-лека и ползвам основно при клубни участия. В допълнение използвам Darkglass Microtubes B7K, който свързвам в send-return веригата на усилвателите и почти винаги стои включен. Кабинетите ми са EBS Pro Line 210 и 115, както и един Classic Line 110, който ползвам само при клубни участия за монитор. Ако трябва да ползвам само един за всичко, то това ще е Pro Line 210.

Митака: Кои басисти са те вдъхновили най-много и как се отразяват в твоя стил?
Стилиян: Има много страхотни музиканти, на които гледам като на хора с огромен талант, положили много труд, за да постигнат нещо уникално и значимо, което е приятно и вдъхновяващо. Не бих казал че имам фаворит, по-скоро учители, от които мога да науча много неща. Мисля, че ще те изненадам, защото като звук и техники всички са много различни. Първо ще спомена Ian Hill (Judas Priest), в контекста на свирене в бандата. Jacob Umansky (Intervals), вероятно не си го чувал, но е много интересен басист, който се вписва в djent-банда с тежки китари, без непременно да играе ролята на водещ инструмент. И разбира се Henrik Linder (Dirty Loops) – просто феноменален музикант и басист, на който се възхищавам във всеки един аспект.

Митака: Имаш ли любима техника на баса?
Стилиян: Любима — не, а по-скоро техниката е според целта. Например песните от първия албум свиря предимно с перце. Във втория вече концепцията може би ще се смени. Там ползвам повече пръсти, просто песните го изискват. Дадена песен, изсвирена с перце или пръсти, дори и от един и същи човек, може да звучи коренно различно.

Митака: 90-те години са интересни времена за българския метъл – какви са твоите спомени от тогава като фен?
Стилиян: Ще пробвам да го обобщя в една дума – страхотна еуфория и ентусиазъм. Тези времена не бяха лесни, но може би, затова бяха интересни и запомнящи се с техен собствен блясък и сияние. Тогава, почти никой нямаше никаква техника. Сега е несравнимо по-лесно. Местните групи тогава, мисля, че направиха нещо много важно за развиване на тази сцена. И всъщност интересното е, че първите може да и не са най-добрите, но те са оставили най-траен спомен. Така че адмирация и възхищение към тези, които проправяха пътя през тези времена.

Митака: А как стана преходът от фен на Necrophile да станеш част от сцената?
Стилиян: Не знам дали е имало такъв преход. Винаги съм се стремял да държа фенското в мен, защото това е странична перспектива, която ти дава по-обективна оценка. Когато мислиш само като музикант имаш склонност да се отклоняваш от неща, да не ги чуваш така, както публиката би ги чувала. Така че слушането като фен, ако човек успява да го запази в себе си е много полезно, за да види цялостния облик на една песен, на един албум или въобще на всичко, което прави.

Митака: И като стана дума за тях може ли да говорим реюниън или просто сте се събрали да запишете старите неща с нов звук и после всеки по пътя си?
Стилиян: Ще ми се да бъда по-оптимистичен в отговора си. Събрахме се да запишем старите неща и мисля, че това беше много правилно. Преди три години ги записахме и не съжалявам, защото това чакане си струваше. Иначе в момента всеки е ангажиран с различни проекти, така че мога да кажа, че всеки е по пътя си, но вратата не е затворена.

Митака: Ако не свиреше бас, какъв друг инструмент или хоби би те грабнало?
Стилиян: Мисля, че пак щях да се занимавам с музика по един или друг начин. Това е нещо, което ми е дало много в трудни моменти. И което не мога да го оставя по никакъв начин, дори и само като фен.