Wish You Were Here – диамант с вечен блясък

Първата ми среща с Pink Floyd беше преди повече от 30 години. Един приятел на баща ми ми подари Dark Side of the Moon. Пуснах си албума и след няколко минути го спрях, за да запиша върху него Ride the Lightning още на следващия ден. Втората ми среща с тях беше пак през въпросния човек, този път с филма The Wall на английски с гръцки субтитри няколко месеца по-късно. Него го изгледах целия, после сънувах някакви кошмари, а музиката хич не ми допадна. Седем-осем години след това въртях диска на Animals на repeat със седмици (ама наистина) и тогавашното ми гадже ми крещеше, че като сме се запознали съм бил готин метъл, а сега само някакви хипарии слушам. А концертът на Roger Waters през 2013 на националния стадион си остава за мен най-доброто шоу, на което някога съм бил. Беше толкова емоционално, че в началото направо се просълзих от вълнение! И след това сърцераздирателно начало да преминем към албума, който точно днес навършва 50 години.

Wish You Were Here е албум, който не просто надгражда успеха на Dark Side of the Moon, но и се превръща в дълбоко личен и емоционален паметник на изгубения гений Syd Barrett. Със своите едва пет песни, той е едновременно епичен и интимен, изпълнен с меланхолия, носталгия и музикална дълбочина.

Началото е поставено със Shine On You Crazy Diamond (Parts 1-5) – 13-минутна композиция, която поставя рамката за цялостната концепция на албума. Песента започва с онези емблематични, призрачни акорди на Richard Wright, които сякаш извират от някаква психеделична мъгла. След това влиза китарата на David Gilmour с минималистичното соло, което ако и да не е от сто ноти в секунда, е толкова разтърсващо. Това е музикална картина на загубата, посветена на Syd Barrett, бившия фронтмен на Pink Floyd, чийто блясък е помрачен от наркотиците и психичните му проблеми. Текстът, макар и кратък в тези първи части, задава въпроси за крехкостта на гения:
Come on you raver, you seer of visions,
Come on you painter, you piper, you prisoner, and shine
Музикално, песента е пътешествие – от бавното, почти погребално начало, през бих казал джазови влияния, до мощния финал. Особено забележително е саксофонното соло в края на песента. Неговият топъл, но меланхоличен тон добавя допълнителна емоционална дълбочина, сякаш изразява копнежа и болката, които групата изпитва за Barrett. Саксофонът ридае, но едновременно с това предлага утеха, правейки този момент един от най-запомнящите се в албума. Това е Pink Floyd в най-добрата им форма: смели, експериментални и достигайки право до сърцето ти.

След епичното начало идва Welcome to the Machine – мрачен щрих за музикалната индустрия и отчуждението. Синтезаторите и акустичната китара създават студена, антиутопична атмосфера, която групата ще развие в дълбочина четири години по-късно в The Wall. Текстът, написан от Roger Waters, е саркастичен разказ за това как индустрията поглъща младите таланти, обещавайки им мечти, но всъщност ги вкарва в машина, която отнема всичко човешко от тях.
Welcome my son, welcome to the machine.
What did you dream?
It’s alright we told you what to dream.
Песента е като саундтрак към кошмар, в който индивидуалността се жертва за славата. В контекста на албума, тя може да се тълкува и като размисъл за съдбата на Barrett, който става жертва на тази система.

Have a Cigar продължава темата за комерсиализацията с още по-остър сарказъм. Изненадващо, вокалите тук са поети от гост в лицето на Roy Harper. Неговият груб, почти циничен глас идеално пасва на текста, който осмива музикалните мениджъри, които виждат артистите само като продукт.
Well I’ve always had a deep respect and I mean that most sincerely
But the band is just fantastic that is really what I think
Oh by the way, which one’s Pink?
Основният китарен риф придава леко иронична лекота на иначе тежката тема, но и тази песен може да се разглежда като мост между личната им мъка за Barrett и по-широката тема за алчността и отчуждението в обществото, правейки я ключов елемент от тематичната цялост на албума.

Заглавната песен е най-известната от албума и една от най-емблематичните в цялото творчество на Pink Floyd. Започва с онова незабравимо китарно интро, което звучи сякаш Gilmour свири през старо радио, преди да премине в семпло соло, което направо те разтапя. Текстът също наглед е простичък, но при все това много прочувствен:
How I wish, how I wish you were here
We’re just two lost souls
Swimming in a fish bowl
Това е писмо до Syd Barrett, но и всеобщ израз на копнеж по изгубеното – било то приятел, детска невинност или носталгия по миналото. Музикално, песента е изненадващо достъпна за стандартите на Pink Floyd, но точно това я прави и толкова въздействаща. Тя е сърцето на албума, и вероятно всеки самоук китарист може да я засвири, поне дотолкова, че хората да я познаят, което допринася още повече за нейната популярност.

Shine On You Crazy Diamond (Parts 6–9), която затваря албума, е многослойно продължение на почитта към Syd Barrett, изпълнено с емоционална дълбочина. В продължение на 12 минути, тази част е едновременно катарзис и сбогуване, кoeто ни отвежда през сложен спектър от чувства – от решителност през тъга и смирение до приемане на реалността. Началото е дадено от хипнотизиращото синтезаторно интро, което напомня за ефирното начало на албума, но с по-натрапчив, почти зловещ тон. Малко по-късно емоциите се задълбочават. Тук синтезаторите звучат като далечен спомен, докато китарните пасажи на Gilmour внасят топлина и болка, сякаш разговарят директно с Barrett. Тази част е по-интроспективна, с моменти на тишина и пространство, които позволяват на музиката да диша.
Nobody knows where you are, how near or how far.
Shine on you crazy diamond.
След краткия текст следва музикална вакханлия, където всеки инструмент сякаш разказва своята собствена история за загубата. Gilmour и Wright си разменят водещите роли, създавайки усещане за диалог между надежда и отчаяние. А самият финал е много тежък, музиката постепенно забавя темпото, синтезаторите, напомнящи църковен орган, водят към бавно, погребално настроение. Тези последни акорди са като последен поклон пред Barrett – тържествени и изпълнени с неизказана тъга. Историята, че Syd Barrett се появява неочаквано в студиото по време на записите, добавя още по-голяма тежест на този финал. Според групата той е бил почти неразпознаваем, което прави тези части още по-трогателни, сякаш музиката улавя не само спомена за Barrett, но и шока от неговото физическо присъствие в този момент. Shine On You Crazy Diamond (Parts 6–9) не е просто край на албума, а емоционално пътешествие, което затваря кръга и те кара да го пуснеш отново, за да се върнеш към онези първи призрачни акорди и да преживееш всичко отначало.

Wish You Were Here за мен е толкова велик албум, че ако имам право до края на живота си да слушам само една песен, тя би била Shine On You Crazy Diamond (Parts 1–9). Добре де, знам, че леко чийтвам тук, но ще си го броя за една песен, която в 25 минути съдържа толкова музика, колкото някои групи нямат в цялата си дискография. Този албум е не просто музикално постижение, а дълбоко емоционално пътешествие. Той е за загубата, за носталгията, за борбата срещу бездушната машина на обществото. Но преди всичко е за човешката връзка – между групата и Syd Barrett, между музиката и слушателя и въобще между хората като цяло. Дори след 50 години, този албум продължава да блести, напомняйки ни за силата на музиката, която може да лекува и да ни свързва. Слушайте го от начало до край, потопете се в неговата магия и си спомнете за онези, които ви липсват. А след това си го пуснете отново и отново!
Come on you target for faraway laughter,
come on you stranger, you legend, you martyr, and shine!

  1. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  2. Коментари за тази публикация
В началото