HILLS OF ROCK 2025 – ден първи

Минава 12:00, а в Пловдив жегата вече е натиснала здраво. Оставяме куфарите, взимаме си глътка въздух и тичаме нетърпеливо за да се влеем в емоционалната буря, която обещава да бъде и тазгодишното издание на Hills of Rock. Малко след 16 ч получаваме съобщение от BG-Alert , което ни предупреждава да се пазим от жегите. Доста позакъсняло, но няма изненадани. За организацията на входа няма две мнения. Посрещат ни усмихнати млади хора и след две минути сме вече в центъра на фестивалната зона. Fest Team заслужено позволиха на феновете да внесат допълнително по бутилка вода от 0.75 мл., за което заслужават адмирации.

Има половин час до старта и използваме времето да разгледаме наоколо. Веднага се вижда, че разнообразието от храни, напитки и атракции е още по-богато от миналата година. Възползваме се, за да се освежим и бързо потегляме към „Строежа“, където излизат „Всеки следващ ден“.
Много исках да ги гледам, симпатизирам им отдавна. Събрана от стари за столичната сцена муцуни, бързия им рапкор е лесно разпознаваем и „римореденето“ на Иво Караджов носи адски висок заряд. Лесно се оказваш във въздуха. Въпреки, че концертират сравнително рядко, през април пуснаха ново парче – „Един дъх“. Чухме го и тук. Жалко само, че по време на сета им горещия въздух спря народа да се набие на железата пред тях. Увеличаващата се публика беше се скрила на падналата сянка пред озвучителите, но към края на сета им мястото там не стигна и пред сцената започна видимо да се пълни.

Солидното фенско присъствие тази година започва на главната сцена с Rise of the Northstar. Тяхното участие през 2021 г. беше отложено, така че дебютът им този път беше очакван с голям интерес. Създадена през 2008 г. в предградията на Париж, групата умело комбинира метъл, хардкор пънк и рап с японска поп култура, изграждайки свой характерен жанр, наречен “Metal‑HxC‑Rap‑Manga”. С три албума и два EP-та зад гърба си (последният – „Showdown“ от 2023 г.), те вече са утвърдили репутация на визуално и музикално забележителен сценичен феномен. Въпреки ранния час, изпълнението впечатли със своята динамика и отдаденост – най-вече сред феновете, които ценят специфичния им стил.

Отиваме „На тъмно“. Там вече вилнеят бургазлиите Hellbound, които само след броени дни летят за Германия, за да представляват България на Wacken 2025. Днес е идеалният ден да изпитаме ‘H.E.A.T’ – дебютния им албум, излязъл наскоро. Отправят поздрав към родните институции, което се оказва идеален повод за първия пит за деня. След три парчета време в мен не остава и капка съмнение, че тези момчета носят в себе си онзи протест и заряд, който имаха първите големи траш банди отпреди няколко декади. Цялата банда подскача като на пружини, а Димитър Николов „Мастъра“ е като ураган на сцената – помита всичко по пътя си, като малко преди края на сета слиза в публиката и сам повежда хорото. Определено за Hellbound ще се чува още дълго.

Скоростта рязко пада, защото след тях излизат Kashmir от Варна. Лиричния им и мелодичен алтърнатив е изключително приятен за слушане и му отива да е част от плейлиста за колата Ви докато пътувате. „На ръба“, Сетива“, „Бягам“ и сингъла „Светове“ бяха само част от парчетата, които зарадваха феновете с техни тениски пред сцената.

Връщаме се на „Строежа“ малко преди да излезе една от най-силните български банди в момента – Cool Den. “Ние не сме Gun’s & Roses” предупреждава Никола и захващат „I’m Ready”, защото всички сме hot. После слага джезвето. Без Боби и с Венци, пием кафенци. На „Молец“, както е по традиция, ние пеем повече, а за капак се извива и женско пого. „Вий сте мазохисти, бе!“… възхищават ни се отвисоко и продължават. „Тази земя“ завършва с wall of death, a на „Характер“ Теодор Чирпанлиев оправдава репутацията си на барабанено чудовище. Керана излезе на сцената за „Шофьор на Картофи“ – очаквано добра комбинация. „Тук не е информация“ сложи край на така създалата се ситуация – с краудсърфинг. Сигурно бъркам реда на събитията, но някъде в пепеляка ми потънаха един-два момента.

Пред белия подиум пък се качиха и ветераните от Extreme, които донесоха силна доза енергия и класически хард рок заряд. Вокалистът Гари Шерон, на възраст, в която мнозина забавят темпото, показа завидна форма – както физически, така и вокално. Високите му партии прозвучаха с лекота и характер, което впечатли както нови слушатели, така и дългогодишни почитатели. Без излишна показност, бандата изгради стабилен сет с ясно усещане за класа и опит. Сценичното им присъствие беше уверено, без да натежава – естествено излъчване на музиканти, които знаят кога и как да оставят следа. Китаристът Нуно Бетенкорт също заслужи внимание с прецизни и ефектни сола, поднесени с лекота. Extreme успяха да съчетаят носталгията по златната ера на рока с живото усещане за тук и сега.

Хукваме да се видим „На тъмно“ с любимите ветерани от Urban Grey. Не ги бях гледал скоро и ми беше любопитно дали държат фронта с огромната си маса от верни фенове. И изненади няма. Още са във форма и сцената трепери под краката им. Добата стъпва все така тежко, а Бебо пуска по някоя закачка с публиката. Погото е почти постоянно. Смазващите им рифове потъват в гърдите ти и чувството е великолепно. Респект!

Skunk Anansie се качиха на сцената с присъствие, което трудно може да остане незабелязано. Силата на изпълнението им беше както в музиката, така и в излъчването – вокалистката Skin разтърси публиката с характерния си глас и впечатляващ контрол. Вокалните ѝ умения бяха на високо ниво през цялото време, а енергията ѝ зарази и най-далечните редове. Сцената, украсена със стилизирани шипове, допълваше цялостната визия на групата – остра, уверена и различима. Творчеството на Skunk Anansie винаги е носело заряда на бунт, емоция и директност – и това ясно се усети и на живо. Музиката им преминава през жанрове и настроения, но остава вярна на една дълбока, сурова емоционалност. Без излишни претенции, Skunk Anansie оставиха силно и запомнящо се впечатление.

На другия фланг Керана и космонавтите са задържали зоната препълнена. Всеки, който е бил на поне един техен концерт знае колко е важен за тях близкия контакт с феновете. Така беше и днес – постоянен диалог и чиста енергия. Разнообразните им парчета и танци обсипаха потните ни душици с благодат на фона на залязващото слънце. Докато мобилните бироносци носеха спасение на крайно нуждаещите се разбрахме, че Преслав е от Добрич. На „Не“ Юлия си избра едно момиченце от публиката (Боряна), което качи при себе си на сцената. Изпяхме всички заедно „Не се продава!“ – момент, носещ силно послание, в който бива всеки от нас да се замисли по темата с консуматорството в нашето общество. След аплаузите последно изпълнение е песента, която самата тя казва, че я описва най-добре –„Отлагам“. „Вие сте ни мечта“ , въздушни целувки, поклон и пожелания за нови срещи.

Варненската ска банда Pizzza се включва в програмата на сцената „На тъмно“, като започна малко преди обявения час (21:30). Въпреки промените в състава, групата остана вярна на стила си, а новата вокалистка Симона Стоянова (Second to None) успешно пое фронта. Новото лице в групата внесе свежа динамика, без да нарушава духа на старото звучене и успяха да зарадват публиката с енергично присъствие и познати мелодии.
По същото време на „Строежа“ вилнееха Crowfish. Също варненска банда с дългогодишна история, създадена още през лятото на 1997-ма. Чавдар Манолчев (вокали), Георги Пехливанов (бас) и Божидар Атанасов предложиха стегнат и верен на пънк корените си сет. Изпълнението им беше енергично, с онзи познат суров заряд, който публиката оцени подобаващо.

Прожекторите по БГ сцените угаснаха и всички погледи се преместиха към дългоочакваната първа поява на френската сензация Gojira. Малко след 23:00 ч. излизането им бе мощно и завладяващо. Сцената беше изградена с характерен полуринг, който се издигаше визуално над останалите – барабанната платформа заемаше централно място, докато музикантите се изкачваха по различни нива, създавайки усещане за кинетична композиция още преди първия риф. Групата откри сета си с „Only Pain“, последваха „The Axe“, „Backbone“, „Stranded“ и „Born for One Thing“ – подредба, която постепенно натрупа напрежение и потапяне в звуковия свят на групата. „Flying Whales“ се прие с възторг. „The Cell“, „From the Sky“ и „Another World“ преминаха с безкомпромисна сила и техническа прецизност. „Silvera“ отново утвърди статуса си на една от най-разпознаваемите и въздействащи песни на Gojira. Особено силен беше моментът с „Mea culpa (Ah! Ça ira!)“ – тяхната интерпретация на френската революционна песен, придружена от кадри от хореографията на Олимпийските игри от миналата година. В кулминацията сцената се взриви в червени конфети – визуален изблик, който сякаш затвори кръг от символика и енергия. С „The Chant“ настъпи един от най-емоционалните мигове на вечерта – цялата публика пя в един глас, подканена от Джо Дюплантие. След това дойде „Amazonia“, а „L’enfant sauvage“ прозвуча силно, непримиримо и дълбоко въздействащо като от запис. По време на шоуто им барабанистът се обърна към публиката с надпис на български: „Искате ли още двойни каси? Следващата песен ще свиря пет минути двойни каси! Готови ли сте? Вдигайте шум!“ – показвайки ни, че българският език не му е никак чужд. В памет на великият Ози Озбърн беше изпълнена емоционалната „Under the Sun/Every Day Comes and Goes“ (кавър на Black Sabbath), а „The Gift of Guilt“ затвори вечерта с характерната за групата тежест и философска наситеност. Gojira не просто изнесоха концерт – те създадоха ритуал от звук, образ и енергия. Сетлистът беше внимателно подреден, а изпълнението – едновременно технично и емоционално, без да губи връзка с публиката. Това беше шоу, което остава – не с показност, а с тежест и с дълбок, земен резонанс.

Изсмукани от бурните емоции минаваме да видим Dub Pistols. Самото им участие е доказателство, че организаторите така подбират листата си, че всяко от изпълненията да предлага нещо специално за феновете и да има потенциал да превърне изживяното в специален личен спомен. Въпреки, че това е четвъртата им поява пред българския меломан това е банда, която няма да видите на никой друг фестивал от такъв ранг. С десет албума зад гърба си, секстетът знае къде се намира и какво предлага на хората пред себе си. Останах само за три от парчетата, но видях достатъчно – още от първите ноти се завихриха весели танци, а по лицата на изморените вече посетители продължаваха да се появяват усмивки.

Засилваме се към другото афтърпарти – това на емблематичните Ревю. Ще ги гледаме за пръв път с новия им глас – младата Русита Боева (която по образование е куклена актриса, завършила НАТФИЗ, след това се насочва към музиката). За първите две парчета зад микрофона е бил неостаряващият Васил Гюров. Сядаме на пейките вдясно, защото на поляната няма никакво място. Определено народът е повече от миналата година по това време. Почитат Димитър Воев с „Изповед“ и носталгията по едни отминали времена се задълбочава. Потвърждава го и публиката, чрез силната вокална подкрепа за „Цветя от края на 80-те“, „Шарената сянка“, „Закуска“ и „Ала-Бала“. Първоначално присъствието на Русита на сцената изглежда малко нетипично като част от група с такава дълга история, но само след няколко парчета тя смълчава всички критики. Дори смятам, че в пеенето й се долавя известна прилика с това на Милена в първите години на Ревю. Искрено се забавлява и кокетничи, което добавя много свежа енергия в сценичното присъствие на цялата банда. И така след почти двучасов луд купон под звездите и все още горещия бриз, някъде около 02:30 след полунощ, пропити от страстите на изживяните с всяка пора и косъмче девет часа музика се затътрихме обратно към колибите си, за да съберем сили са втория фестивален ден.

Репортаж:
Иван „iDTemplar“ Стоянов & Patchouli

Снимки:
Shaggy Beard Photography
Georgi Angelov: Photography
Licata.bg