THE CULT – Hidden City

През доста далечната вече 1983 година, след един общ гиг между бившите банди на Ian Astburry, вокал на Southern Death Cult и Billy Duffy, китарист на Theatre Of Hate, и двете дълбаещи дълбоко в пост-пънк и готик сцената на Манчестър, възниква идеята да опитат да направят нещо заедно под името Death Cult, скоро след това сменено с по-категоричното и ясно – THE CULT.

И така, вече 34 години този cult-ов тандем – Astburry\Duffy, претърпял комерсиални възходи („Electric“‘87, „Sonic Temple“‘ 89) и … не чак толкова („The Cult“’94, „Born Into This“‘ 07) отново е тук и отново ни показва, че истинската музика не се влияе от моди и вълни. На 5-ти февруари излезе и новият им, вече десети студиен албум „Hidden City”. Леко отклоняващ се от тежкият и на моменти доста мрачен предишен „Choice Of Weapon”’12, където също така се открояваха и доста стоунър нотки, поради факта, че съпродуцент беше стоунър-гуруто Chris Goss, то тук, при новите неща боите са малко по-размити и олекотени. След ударното начало с пилотния им сингъл „Dark Energy“, излезнал сякаш от сесиите покрай „Born Into This“, следващите парчета „No Love Lost“, „Dance The Night“ и особено „In Blood“, леко ни напомнят за соловите опити на мистър Astburry от края на 90-те, но този път с доста по-полиран звук и с неотразимите, режещи на моменти като скалпели, китари на Billy Duffy и вярното му оръжие – Gretch White Falcon. В средата на албума ни чака може би един от диамантите на изданието – „Birds Of  Paradise“, бавна и чувствена песен в духа на „Hollow Man“  от пробива им „Love“`85.

От оставащите до края на „Hidden City” тракове, всеки, който хареса предишния им албум, може спокойно да отдъхне, защото те са като някакво естествено продължение на посоката, поета от бандата. Текстовете отново се реят между любимите теми на Astburry за кармичността и края на света и са пропити с тибетския мистицизъм и препратки от индианските духовни учения. Другият успокояващ факт е, че иначе така проветривото място на барабанист в THE CULT вече трети албум се топли от John Tempesta (White Zombie, Testament, Helmet). За разлика от това пък, доскорощният басист Chris Wyse (Ozzy, Ace Frehley, Jerry Cantrell) e сдал поста на Chris Chaney, който дърпа дебелите струни и за „Jane`s Addiction“ от 2002 г. насам. Продуцирнето отново е в рьцете на един от най-големите – Bob Rock, който не пропуска да удари и някой и друг бас.

Като цяло „Hidden City“ има всичко, от което се нуждае един хубав рок албум – режещи рифове, кратки, но по зепелински завъртяни сола, мек, но по пънкарски непослушен бас и ту грохотни, ту по суингарски закачливи ударни. И като черешка на тортата – ставащият все по-секси с възрастта баритон на Ian Astburry. В заключение бих казал, че това е един приятен, разнообразен, на моменти романтичен, на моменти с тиха агресия рок албум и е достойно представяне на група, минала отдавна пика в развитието и идеите си, но стояща почти достолепно сега, в сегашния момент. Група, която така и не можа да разочарова верните си фенове вече над 30 години.

Албумът излезе на 05.02.2016 г. от Cooking Vinil.

Бисер Георгиев