17 март 2016 – една класическа, хеви метълска, концертна вечер

Характерен за месец март ден, делничен при това, след работно, забързани хора, минаващи превозни средства, някои, неподозиращи нищо… но някъде там, около зала Универсиада, те се събираха, първо на малки групички, после на по-големи, докато не станаха достатъчно много, за да започнат да влизат, подавайки билет…

Нетърпелива, забързана към входа и аз, помнех само седем, осем и девет и половина – часовете, когато щяха да излязат три банди, които щях да гледам на живо  за първи път! Очарована от шегата, че някой трябва да ми попълни декларация за вход, виждах познати лица. Лица, които щяха да са сред публиката тази вечер и които малко по-рано, сякаш по традиция, пиеха спокойно биричките си в близката до спортната (концертната) зала, „Градина на рока – Спорко“ и наслаждавайки се на звучащата в метълското кръчме музика на U.D.O.

В залата, пред самата сцена на оградата, бяха 30-40 души, може би най-верните фенове на Udo Dirkschneider, заели местата си от самото начало. По седалките, значително повече публика и то изключително разнообразна по възрастова структура. Обзе ме чувството, че имаше от деца до пенсионери, които очакваха да гледат шоу, а може би театър… Чух една много любима песен, беше SAVATAGE и тяхната прекрасна „One Child“, бях седнала и очаквах замислена началото на концерта с чаша бира в ръка, а то не закъсня. Малко съжалих, че ми спряха песента, но в този миг, с има-няма закъснение от 5-6 минути, на сцената се качиха немците от PALACE. Не очаквах кой знае колко от първата подгряваща група, но само след третата песен нещата се промениха коренно. Залата започна да се пълни малко по малко, а групарите подканяха публиката да ръкопляска. Чувството да слушам тази група бе все едно съм се пренесла години назад и чувам съвсем класически хеви метъл от 80-те години на миналия век, странно, но факт. PALACE спечелиха сърцата на феновете с наистина качествена музика, добър звук и атмосфера, караща и най-студеното метално сърце да трепне! Събираха овациите, наслаждаваха се, когато публиката завика името им и наистина се забавляваха, заедно с нас, докато времето минаваше сравнително бързо, минаха и парчетата от тяхната сет листа, а аз си обещах, че тия дни ще послушам още от музиката им…

Кратка пауза, наближаваше осем, залата продължи да се пълни вече с реални фенове на ANVIL – „стара“ канадска банда с първи албум „Hard ‘N’ Heavy“, „възрастен“ точно колкото мен! 😀 ANVIL, започнаха съвсем ентусиазирани с „March of the Crabs“ и „666“. Публиката ги посрещна подобаващо, но нещата не продължиха съвсем така – значително по-силен звук за сметка на качеството обаче. Колкото и да си кривя душата, най-силно впечатление ми направи, че Lips изпя парчето „Free as the Wind“, в чест на покойния вече и дълбоко уважаван от всички нас, Ian ‘Lemmy’ Kilmister… И така, парчетата се сипеха едно след друго като от фуния, по-голямата част от публиката може би се чудеше кога ще стане поне девет… „Daggers and Rum”, “Mothra”, “Swing Thing”, “Die For a Lie”… И все пак, имаше заигравки с публиката, текст „изпят“ на микрофона на китарата (може би, за да ни докаже, че може да се чува и по-зле) от вокалиста, имаше и бурни аплодисменти в края, когато дойде и последната песен, нея май бяхме я чували всички – „Metal on Metal“, но пък някои си се кефеха от сърце пред сцената, други гледаха отегчено от местата за сядане или обратно… Може би верните фенове ще ме упрекнат, но наистина PALACE ми допаднаха повече.

Всички утихнаха, а музикалното озвучаване в залата си започна, сякаш и то чакаше нещо велико, нещо, за което всички бяха дошли, а аз най-много, защото това беше подарък за рождения ми ден… 🙂 Време беше за втората почивка, втората цигара, поредната чаша водка или вече им изгубихме броя на чашите бири… Някои щъкаха напред-назад отвън, а залата беше претъпкана, идваха още хора, чакаха U.D.O. и по-точно вокалиста на групата, екс-вокалист на ACCEPT, добре познатия ни на всички, или както един приятел го нарече, „якия дядка“

Точно в 21:25ч. зазвуча нещо може би странно и то беше David Lee Roth и „Just A Gigolo/I Ain’t Got Nobody“… Няколко минути по-късно сцената се затъмни, задимяха пушеци, а публиката завика дружно „Udo, Udo…” и всичко започна… Вихрушка от нашия си „стар“ хеви метъл, който знаем от преди 20+ години, когато музиката на ACCEPT (и не само) беше почти забранена, а ние си я слушахме по нашите си купони на едни неща, което днешните деца никога няма да използват, едни неща, от скъсаните ленти на които си правихме паяжини по стените…

U.D.O. излязоха на сцената с гръм и трясък, заслепяващи прожектори, дим от сцената и, разбира се, „Starlight“, първата песен от сет листата с любими парчета само от албумите на ACCEPT – „Living for Tonite“, „Flash Rockin’ Man“, „London Leatherboys“, „Midnight Mover“, „Breaker“, „Head Over Heels“, „Neon Nights“… Последва и неповторимата и много любима „Princess of the Dawn“, на която немската легенда не пропусна да си поиграе с нас, да ни накара да попеем, повикаме, покуфеем, не че не го правехме през другото време! „Winterdreams“, „Restless and Wild“, „Son of a Bitch„, където пак всички крещяхме и се кефихме. Ако публиката за миг се успокояваше и просто се заслушваше в парчето, Udo с едно показващо ръкопляскане движение успяваше да ни накара всички пак да избухнем… „Up to the Limit“, „Wrong Is Right“, „Midnight Highway“, „Screaming for a Love-Bite“, „Monsterman“, „TV War“, „Losers and Winners“… Между песните не липсваха сола от китари и барабани, усмивки от сцената на усмихващата се публика, въпроса „Искате ли още?“ и безбройните благодарности на немския вокалист към нас!

Направи ми впечатление, че в началото на концерта Udo след всяка песен се прибираше зад сцената поне за минутка, мислех си: „Ех, годинките му напреднаха и на него…“ На последните няколко обаче, той просто не се спря, а пя и се раздава за всички нас, българската му публика. Съвсем за кратко групата поспря след последната песен и последва дълъг бис. Цели пет парчета, между които, след неспиращите аплодисменти, Udo с усилие успяваше да ни накара да спрем да викаме името му!!!

Пет песни – „Metal Heart“, „I’m a Rebel“, „Fast as a Shark“, „Balls to the Wall“, „Burning“, които никога няма да забравим, пет велики парчета, които аз лично след снощи бих могла да чувам само с гласа на този велик немски човек, който зверски разтърси всичко в мен! Пет последни, които той сподели, че няма повече да пее на живо, петте, в които не липсваше огромното благодаря от нас публиката, към тях на сцената и обратно, тези пет, които всеки уважаващ себе си фен на класическия хеви метъл няма да забрави никога!

17 март 2016 – мога с чиста съвест да кажа, че това беше една класическа, хеви метълска, концертна вечер още от самото начало, но с малки изключения… 🙂