Звукът като ключ

Месец номер осем, ден двадесет и осем. Около 4,5 млрд години след сътворението на Земята, според науката.

Концертът е обявен за осем часа, неделя е. Денят на слънцето)))
Ставам, правя кафе и включвам лаптопа… Вселената ми е оставила случайно съобщение, че днес е един от най-силните енергийни дни за тази година. Един от така наречените Екадаши дни. Случайно Kayo Dot довечера са за първи път в София. Мястото е Mixtape 5, B-Side. По-късно ще разбера, че това не е случайност. Конспираторите са Alarma Punk Jazz. А според Никола Тесла всичко е Светлина, а Светлината е Музика.

GPS-ът на Kayo Dot пък праща съобщения, че концерът ще закъснее, закъснявам и аз. Не нося часовник в този ден. Пред клуба е сравнително рехаво, лято е. Хората са на море или просто не им е мястото тук, не знам. Така е по-добре.

Nocktern

Откриват Nocktern. Дългоочакван дебют. Българо-френска формация в центъра, на която е Стоимен Стоянов (Them Frequencies). Обаче тук той мълчи, застанал зад един кийборд и един лаптоп. Експериментира. На контрабаса е Лоран Пеш, Шарл Гиро държи в ръцете си цигулка. За изграждането на темпото помага барабанистът Иван Андреев. Downtempo. И изключително деликатен nu jazz, примесен с едни спокойни гласове. Перфектен баланс. Завладяващо-отпускаща музика без по някакъв начин да бъде скучна. Mytrip (Ангел Симитчиев) се озовава на сцената в някакъв момент, за да допълни звука в „Loosing Comfort“.
Тази есен предстои излизането на първия албум на Nocktern No Sugar Added. Това е събитие. Ще го отбележим на 2 декември.

Khara

Khara са от Куманово, съседна Македония и това им е първият концерт зад граница. Доста силно, след като на родна територия бяха съпорт на Rosetta. Типичен, приятен, инструментален пост-рок, създаден от Филип Михайловски (китара), Филип Стойковски (китара), Милан Трайкович (бас) и Емил Пачковски (барабани). На 20-21 години са и посоката, в която гледат е повече от чудесна. Имат някои доста силни моменти в композициите, но моменти.

В това време Вселената по всевъзможни начини се опитва да се свърже с мен чрез някой от всички онези сателити горе, настойчиво ръководещи живота ни в последните десетилетия и каращи ме постоянно да влизам и излизам от залата.

A Khara са си вътре и предполагам пренасят повечето от хората там някъде навън… над планините… или в тях, не знам.

Kayo Dot

Kayo Dot е група, която никога не е издавала два сходни по звучене албума. Обхватът им поглъща стилове като progresive metal, post-rock/metal, black, death, avant-garde, dark wave, gothic metal, electronic… и мога да изброявам до вечност и дори няма да кажа нищо за maudlin of the Well. Когато Kayo Dot започнат да работят по нов проект, никога не знаеш какво ще чуеш на края. Последното им творение, което излезе през юни чрез лейбъла The Flenser, обаче минава отвъд каквито и да е било представи за групата, достигайки до някакъв вид plastic pop, сериозно повлиян от японския музикант Сусуму Хирасауа. Музиката в Plastic House On Base Of The Sky съвсем точно отговаря на самото заглавие. Толкова синтетичен, че е малко трудно да го сдъвчеш. Трудно да го слушаш. Налудничав е. Обаче е нещо, което аз поне не съм чувала преди от никой друг и въпреки влиянието си от осемдесетарския звук реално е иновативен. Композициите са гениална хармонизация между синт ефектите и всички онези инструменти, използвани за записа на албума.
Артуъркът по него е дело на забележителната художничка Fuco Ueda, чиято работа препоръчвам да разгледате ето тук.

Kayo Dot

„Darkness…“
Първата дума изречена от Тоби Драйвър на сцената на Mixtape 5. Със затворени очи е, спокойно замръзнал с вдигната лява ръка. Стоя точно пред него. С отворени очи съм и осъзнавам, че дясната ми ръка е вдигната в същата позиция, на един паралел с неговата. Не мога да мръдна от това състояние поне до средата на „Brittle Urchin“. Трима са – той, Кийт Ейбрамс (барабани) и Рон Варод (китара). Ейбрамс още през февруари успя да ме убеди в това, че е от онези рядко изтънчени барабанисти, които вадят барабаните от клишето „ударни“ и ги разпростират в понятието „мелодични“. Рядко е, наистина. Иска ми се обаче повече хора да бяха станали свидетели на галактическия китарен размах на Рон Варод (давам жокер: чуйте Zvi и Psalm Zero). Тоби моли, ако може на сцената да е по-тъмно. Предполагам, ако можеше да постигне vantablack би го постигнал онази вечер. И щеше да е красиво.

Hubardo (2013) e един от най-чудовищните албуми в последените години. Вселената ни възнаграждава с две парчета от него – „And He Build Him a Boat“ и „Passing The River“, както и с две от Coffins On Io (2014) – „The Assassination Of Adam“ и лъчът светлина в целия тоя мрак – „The Mortality of Doves“. Драйвър тотално не е от тая планета и постоянно сменя инструментите – китари, синтезатори. Живеем в ера, в която вече и лаптопът е музикален инструмент, така че… Вниманието ми предимно грабва басът. Пред мен е отговорът на тормозещия ме от доста време полушеговит въпрос: Има ли музика в баса? Да, има.

Разбира се нямаше как да не ни ударят и с „Magnetism“, песен с плътност на неутронна звезда. Това на живо е титанично. „Amalia’s Theme“ е другата, която чухме от Plastic House On Base Of The Sky.

Това е сетлистът от концерта, направете си експеримент и си пуснете песните в този ред, доста е разнообразно:
1. Brittle Urchin
2. And He Built Him A Boat
3. The Assassination Of Adam
4. Magnetism
5. Amalia’s Theme
6. The Mortality Of Doves
7. Passing The River

Тишина.
Бис.
Някаква болезнена въздишка.
Вселената се е погрижила някак да знам какво следва.

8. Gemini Becoming The Tripod

Песен писана някога преди около 11 години и която продължават да свирят. Към списъка със стиловете можете да добавите и doom. Ако до този момент нещата бяха сравнително спокойни, то в следващите няколко минути всички галактики, звезди, измерения, времеви линии, енергии, религии, елементи, математики, физики, раси, философии, митологии. Цялата болка, породена от тоя шибан дуализъм. Всичките теории, че музиката е ключът към вратите на квантовото съзнание. Всичко изначално и безкрайно се концентрира в тая песен. Чувам се да изричам думи, които ще отекват вечно в главата ми. Чувам го да крещи „Supreme love in the opposite“.

Нокаут.

Тишина.

Хората си тръгват. Аз не. Продължавам да се мотая в главата си и да отговарям на чужди въпроси като „Какво пък толкова им харесваш?“
Един тип наскоро ми беше казал „Имаш талант да откриваш музиката, правена с любов.“ Нямам никаква представа какви таланти имам, обаче има музика, която просто обичам. Нищо сложно. Съвсем чисто е.

И тръгвам. Към Вселената. Повтаряйки си:
„This whole world’s wild at heart and weird on top.“