Призрачните балади на Тоби Драйвър
Toby Driver.
Тоби Драйвър.
Но първо dwaal.
Toва са Иван Шентов, който тук се занимава с една китара и Николай Митев, въртящ пък едни копчета и звуци. Двама души, две души. Музиката им е експериментална. Експериментира със съзнанието ви. Музиката им е…дуална. Докато Николай създава една мащабна нойз буря, която те отвява, прогонва и дори стряска, Иван ти подава ръка, да се подслониш и стоплиш в мекотата и уюта не мелодията на китарата му. По някое време двете просто се преплитат и сливат едно с друго, за да издигнат една още по-огромна звукова стена, която разтърсва залата на Чешкия център (винаги съм искала да го напиша). Рухва, въплащавайки се в най-шумната тишина, която сте чували. И двамата през цялото време са наведени, вглъбени. Аз също. Изкривени тонове, вятър, страх и нежност, които си играят с вас, заблуждават ви. Карат ви трескаво да бълнувате, докато сънувате разцъфването на цвете или нещо подобно.
Целият този вътрешен конфликт продължава около 30 минути и точно в 22:00 часа е време за почивка и след това идва ред да чуем нещо наистина красиво.
Гласът на Ник Хъдсън и ръцете му, изящно движещи се по пианото Petrof. Моменталната ми асоциация щом го чувам е с героя на Тери Пратчет и Нийл Гейман от „Добри поличби“ – Азирафел. Ник Хъдсън е абсолютен ангел. Не помня да съм чувала нещо толкова обемно и завършено от един, единствен човек. И красиво, и тъжно. Това, което той ни представи са омайните песни от Letter Number One, както и един разтреперващ вариант на познатата ни „Ashes to Ashes“ на Дейвид Боуи. Всъщност, цялото изпълнение на Ник Хъдсън е разтреперващо. Влудяваща болка. И любов.
И надежда да го видим и чуем отново в София.
Глътка въздух, цигара, за който и…
…Тоби Драйвър.
Име, чието споменаването води до прилив на адреналин в кръвта ми, разширени зеници, учестено дишане, ускорен пулс, немощ на коленните стави, загуба на комуникативни способности и пространствен ориентир, а мозъкът ми целият е потопен във фенилетиламин. Т.е. аз наистина харесвам Kayo Dot. И maudlin of the Well. Дори някои неща на Secret Chiefs 3, нали. Няма да се впускам в обстойно изреждане на цялото творчество на Тоби Драйвър или на това на колко инструменти може да свири, има го в уикипедия (или тук ), така или иначе повечето запознати с него едва ли биха оспорили твърдението ми, че този човек е един от най-интересните, многопластови и стойностни музиканти на този век.
На 8 февруари, по покана на Alarma Punk Jazz, Тоби Драйвър включи София като част от европейското си турне Ballads. Призрачи балади, които предстои да излязат като солов албум може би през септември.
Това е нещо, което не прилича на нищо, което е правил досега. Звучи много по-съкровено, семпло и пробождащо. Мелодична китара, глас, от който ти се иска да се спасиш, да се скриеш или просто да се разтвориш в него завинаги. Докато Тоби седи спокойно в единия ъгъл на стаята, Кийт Ейбрамс, колегата му от Kayo Dot, седи зад барабаните и нанася звънливи, изтънчени и премерени удари, не по-малко мелодични. Ник продължава да е ангелът на пианото, добавяйки и довършителни бек вокали. И всичко това е невероятно силно и отекващо в цялата зала, промъкващо се дори в пукнатините. В телата, главите. До безплътност. Благодатно и объркващо плашещо. Призрачно.
Последна песен изсвирена от Тоби на пиано, изпята от него и е време да се върнем в реалността. В шума по Раковски, отвън.