За фенщината и още нещо – SOFIA METAL FEST 2016

Още едно събитие отмина, но отзвука и полемиките около него вероятно ще продължат още дълго. И сред цялата тази говорилня нямаше как да се сдържа. Това няма да е още един репортаж на фестивала, колегите се справиха чудесно и можете да прочетете подробните репортажи за първия, втория и третия ден ако все още не сте го направили. Сред цялата суматоха и цунамито от емоции моите главни действащи лица ще са основно две групи. Едната е с мен от 25 години, другата е просто заразителна с енергията и харизмата си.

Обикновено очакваме групите от северната ни съседка да ни потапят в мрака и мистиката на Карпатите или да ни разказват за кръвожадни нощни същества и всякакви средновековни мрачнотии. Приказката, която AN THEOS разказват, обаче е съвсем различна. Тя ни отвежда до простичкия живот на съвсем обикновените хора. Разкрива ни чистите извори на техните радости, тревоги, празненства, мъки. Топлата хармония на дребничките, човешки жестове, които правят живота по-красив и смислен. Докато ги гледах и слушах си представях китните селца из Румъния, сгушени по поречието на Дунав или скрити далеч в Карпатите. Успях да почувствам духа, темперамента, емоционалността на този народ. Да, фолк метъла е интересно явление в тежката музика. Освен музикантските умения, за да преаранжира родния си фолклор по подходящ начин, една такава група трябва да притежава и много силни невербални средства, с които да привлече и спечели публиката. Понякога текстовете на майчин език могат също да бъдат пречка за възприемане на посланието.

С AN THEOS подобна дистанция не се получи. Точно както преди години Dark Fusion станаха любимци на публиката след първото си появяване в България, така и сега AN THEOS станаха любимци на присъствалите през първата вечер на SOFIA METAL FEST 2016. Кое е общото тук ли? Неизчерпаемата енергия и хъс на Florin Costachita и колегите му. Дамското присъствие (Elmas Lamya – вокал и Irina Movileanu – цигулка), прави групата още по-атрактивна и красива, и разбира се, Изненадата – 16-годишната клавиристка Melissa Ünal. За първи път на сцена, накрая емоциите бликнаха от очите й, а в тях се четеше радост и благодарност.

Още когато взех интервюто от Florin любопитството ми беше събудено от така наречените аритмични (или неритмични) танци. Ние сме известни с неравноделните тактове, но това е нещо съвсем различно и някак не можех нито да си го представя, нито да си го сглобя в главата. Песента „Cluteandra“ ни демонстрира точно тази част от румънския фолклор. Тъгата и меланхолията на „Prin viu grai stramosesc“ пък ни накараха да затаим дъх и да опитаме чрез музиката, която се лее от сцената да чуем шепота на сърцето си. Карпатските варвари ни изпращат с песен за „радостта и празнуването“ – „Nedeea Lupilor“, защото балканската душа е широка, колкото и да страда, винаги е готова за празнуване, колкото и да е тъжна винаги ще намери усмивка и мил жест за ближния. До нови срещи AN THEOS! Нямаме търпение да разделим и радостта и тъгата си отново с вас.

Има артисти, които са извън пространството и времето. Има артисти, чието изкуство е извън границите и измеренията. Има артисти, които умеят да грабнат Вечността, да я изразят по хиляди начини, и пак да останат верни на това, което правят. Има и вечна любов. Тиха и търпелива. Любов, в която каквото и да направи едната от двете страни, другата е готова за безрезервно опрощение. Готова е да дари още повече красота и хармония. Да, говоря за любовта на феновете на TIAMAT към Johan Edlund, както и неговата към тях, стана съвсем очевидно на 9 април вечерта. Малко от тях съм ги чувала да критикуват негови творби или да заявят, че Johan вече „издиша“.

Когато мастър Edlund обяви разпадането на TIAMAT всички фенове потънаха в мирова скръб и зачакаха да се случи чудо. И чудото се случи. TIAMAT се възродиха като морска вълна издигнала се от океанското дъно и са пред нас. Фантазни и неземни, ефирни като мисъл литнала към необятния безкрай на мечтите.

Да се докоснеш до тази музика и да я преоткриваш година след година заедно с нейния създател е като изпитание. Като кармичен урок. Трябва да преминеш през него сам с всичките си душевни болки и терзания. Да стигнеш дъното сам: „Come down, slowly“… И тогава някъде там, дълбокият, кадифен и нежен глас на мастър Edlund ще ти посочи висините – „The wings of heaven are descending“, ще ти покаже света отвъд и даже с усмивка ще ти запее за любов и ще ти прати въздушна целувка.

Отвъд Бездната света е психеделично пъстър, сладък и слънчев като див мед, чист, звънлив и въздушен. Само трябва да успееш да преплуваш Бездната. „Get twisted around and tumble down/When Nature calls we all shall drown.“...

„Най-накрая съм в София“ – споделя от сцената мастър Edlund, както самият пее „So many years/So many hours“… обещава, че ще се върне отново. А ние освен с една идея по-светли и пречистени, оставаме и с надеждата, че човекът, който 26 години е нашият гуру през непознатите дълбини на подсъзнанието, притежава и добродетелта да спазва обещанията си.

Накратко, много полемики се разгоряха пост-фактум този фестивал, а и след някои други концерти. Знаете ли, през тези три дни научих нещо. Когато един артист излезе на сцената той вече не е тяло, облекло или инструмент. Той е душа и сърце и е много по-уязвим от нас там долу, които много често сме готови повече да критикуваме, отколкото да приемаме. Така, че вместо да търсим недостатъци нека се радваме, че нашите артисти са (все още) тук пред нас, че можем да ги видим, да ги усетим. Че ни подаряват на всяко шоу душите, мислите, пулса, диханието си, а ние е крайно време да се научим да ги приемаме и да им отвръщаме със същата обич:…

„For what it’s worth the truth might hurt you
And with a tear of morning dew…
My temples born anew

Lead me inside
Lead me inside
Lead me inside out of the cold
Let me inside
Feel me inside“