В измерението на LAIBACH – TERMINAL 1

На 24 март LAIBACH дойдоха за четвърти път в България. Скупчен, нервничещ народ пред Terminal1. Навън е влажно и студено, обаче по-оживено от доста други места в този момент, всички говорят на висок тон – толкова различни хора на едно място. Когато влязох си помислих, че това е абсолютно перфектната локация. Влизаме и след напрегнато очакване внезапно започва outro-то на „Also Sprach Zarathustra“ – клубът вече е препълнен, все по-трудно е да се мърда. Застанали сме фронтално, до самата сцена. Светлините се движат бавно, звукът е толкова силен – прилича на реактивен двигател, случва се нещо – започва „Von Den Drei Verwandlungen“ толкова мощно, че заглушава всяка мисъл и стопира всяка активност- стоим като заковани, децибелите се засилват. Това продължава неизвестен период от време, на мен ми се стори проточено до предела, в който си на ръба да се разпаднеш от напрежение… Опитвам се да предогадя какво ще се случи, но Тerminal 1 е в някакъв процеп, във вакуума на София, и светът извън него изчезва постепенно назад в съзнанието ни. Тъкмо тогава LAIBACH се появяват – бледи силуети на фона на ярките прожектори. Двама клавиристи, китарист с лък за цигулка, барабанист. Но аз забелязвам първо Milan Fras, облечен в червен костюм и , естествено, с емблематичната‘‘rudarska kapa“. Само очите му се виждат ярко в гранатовата светлина – както обложката.
За мен LAIBACH са мелодията на бъдещето в буквално и преносно значение. Гледайки жестикулацията, слушайки басовия му тембър усещам надигащата се суматоха сред аудиторията, всички около мен изглеждат хипнотизирани, и докато неконтролируемата им агитация заедно със странната неокласическа съвкупност от електронни тонове в „Die Unschuld II“ отминава, потъвам и аз. Това е универсалният език, посланието, начинът по който LAIBACH се отразяват на всеки който ги слуша. В мрака се носят холограмни птици от бяла светлина и се стопяват над главите ни. Звукът сам по себе си е провокация – съвършен инструмент на хаоса, напливите му се блъскат в стените и отскачат към нас, а ние попиваме. Докато трансът ни се засилва започва „Ein Verkündiger“ – острите като игли нокти се впиват в съзнанието ни, крилата на орела се разтварят – черно- бял фон, на който LAIBACH стоят като полупрозрачни фигури. Вниманието ми е раздвоено и не мога да се наситя на това което виждам и чувам едновременно – специфичният звук от стоманени остриета, търкащи се едно в друго разцепва завихрящата се енергия на малки части, които абсорбираме. Между нас и LAIBACH има прозрачна преграда и макар да няма дистанция, това създава усещане за глобалност и всеки миг минава по-бързо от предишния. Инструменталът „Von Gipfel zu Gipfel” внася нова нотка на жизненост, докато електрическия хлад се разлива в помещението – задържа се още няколко песни. Мога да доловя елементи, които не са ми правили впечатление на запис. Пулсът на музиката се забързва, очаквам неочакваното, и дори така не можах да предвидя какво щеше да се случи. Нешлифованият, груб звук незабележимо се изменя и си давам сметка чак когато започва „Vor Sonnen Aufgang“ – тогава разбирам последователността в мисълта на албума, и всичко придоби цялостна концепция. Сред порой от звездни снежинки се появява Mina Špiler . Това звучи едновременно като ария на трагична опера, и като генезис – дава съвършено нов курс на концерта. В този момент, единството на сцената, музикантите, пространството и публиката създава ÜBERMENSCH в цялото му величие.. В “ New Parnassus” си проличава отново естеството на LAIBACH – приласкаващо към нещо необратимо, сюблимно. Предполагам, че точно така е пропагандата – утопична и жизнена. Чуваме гласа на Ivan Novak от някъде ( легендарният гений на групата още от 1978) и събираме нови сили да преживеем останалото от концерта – оттам нататък следват доста от първоначалните композиции на словенците и се изкушавам да ги спомена. Дойде моментът за ‘’Eurovision” и радикалната им природа се проявява. Съвършеният синхрон е ужасно познато усещане, толкова обсебващо и плашещо, припевът изпява хор от гласовете на всеки от тях – “Europe is falling apart’’, а ние се превръщаме в океан от пеещи души. След това дори някои маршируват на място зад мен. Химнът „The Whistleblowers“ ни дава необходимия тласък, за избухнем на „Bossanova“. Светкавична смяна на динамиката и нов моментум – толкова индъстриъл и толкова хубаво, скандално и запомнящо се. Всичко е ускоряващо се движение и аналептичи отблясъци. Не искаме да свършва, а да продължи – и точно това правят LAIBACH – връщат се на бис с най-ненормалните си песни. ‘’Tanz mit Laibach” променя туптенето на сърцата ни с бързите перкусии и всички сме в истерия, която само ескалира. Последната песен е “Life is Life” – толкова неузнаваемо разкривена и метаморфна, абсолютното крешчендо на целия брилянтен спектакъл. После превъртам в главата си всичко отново, на следващия ден също, и на по-следващия, докато думите на Ницше ехтят глухо.