Land of snow and sorrow… може би, но не и по времето на Tuska Open Air – част 2

За втора поредна година Metal Hangar 18 има възможността да отрази един от значимите метъл фестивали в Европа – Tuska Open Air. С вече 16 успешно проведени издания, фестивалът привлича фенове от цял свят не само с разнообразието от групи, а и с удобното си местоположение – в сърцето на столицата на Финландия – Хелзинки. Всички знаем колко ключово и привлекателно място е тази държава за всички метъл фенове, а Tuska Open Air е повече от прекрасен повод да съчетаеш тридневно куфеене с докосването до тази малко по-различна култура и отношение към любимата ни музика. Репортаж от първия ден може да прочетете тук, а снимки от целия фестивал, направени от Станимир Станчев (Illogical Conversions) може да разгледате в галерията ни.

Честта да открият съботния ден на главната сцена имаха местните трашъри Lost Society, които имат едва един албум зад гърба си. Група, която за пореден път доказва, че в тази държава метъл музиката наистина тече в кръвта на хората. Четиримата младежи на възраст между 17 и 19 години толкова енергично и безапелационно забиваха парчетата от дебютния си албум „Fast Loud Death“, че голяма част от хората мигновено преживяха снощния махмурлук и се впуснаха в неспиращите circle pit-ове. Ясно е защо организаторите са ги сложили на главната сцена – ентусиазмът на младите групи е уникален по рода си, а музиката им би могла да се конкурира с класическите траш албуми, излезли още преди членовете на Lost Society да са се появили на бял свят. Доста е вероятно след някоя друга година, а защо не и по-скоро, да придобият статут на световно известни музиканти.

Малко след това се насладихме на още една траш банда от Финландия, която също до момента има един издаден студиен албум – Bloodred Hourglass (накратко BRHG). За съжаление те имаха на разположение само 25 минути, по време на които не си губиха много много времето с приказки, а изключително стегнато изсвириха 5 песни от излезлия миналата година „Lifebound“. Поради ограниченото пространство в залата беше доста трудно да избегнеш блъсканицата, в която общо взето всички се включиха. Но се оказа, че спокойно можеш да използваш инерцията на circle pit-a, за да заемеш по-предни позиции пред сцената. Стига да успееш да се измъкнеш на време, разбира се. Личеше си, че и на петимата музиканти им е малко тясно, но несъмнено в следващите издания на фестивала момчетата ще намерят заслужено място на някоя от по-големите сцени. Все пак кариерното им развитие тепърва започва и нещата изглеждат повече от обещаващи за тях. Началните акорди на „We die like heroes“,  в която се пее „this is the part where the story comes to an end“, ме навежда на мисълта, че именно това парче ще сложи края на тази история. Но само на първата глава, защото със сигурност ни очакват нови срещи с тях, може би дори на наша територия. До няколко дни ще публикуваме и интервю с вокалиста Jarkko Koukonen, който беше така добър да ни отдели малко от свободното си време.

Soilwork

Поради множеството застъпвания на концертите в програмата, BRHG и Soilwork свириха по едно и също време, с тази разлика,  че организаторите на фестивала бяха решили, че за сета на Soilwork  е нужен поне час. Смятам, че мястото на главната сцена беше изцяло заслужено за тях. Един от най-добрите пърформанси за целия фестивал, доказан предимно със сценичното присъствие от тяхна страна, хъса и харизмата, с които Björn непрекъснато сменяше чисти и ревящи вокали и цялостното им отношение и усмивки към публиката. Тоталното раздаване към масата не беше чуждо за тях. Всеки един свиреше от сърце, дори и новодошлият китарист в групата – David Andersson, който замени Peter Wichers  съвсем наскоро. Сетлистът на Soilwork се състоя в една своеобразна брутално-мелодична (на моменти и баладична) разходка из цялата им дискография, като количественият акцент падна главно върху  издадения малко по-рано тази година „The Living Infinite“ (според мен един от най-добрите им релийзи, след „Stabbing the Drama“, разбира се). Безкомпромисното влизане с „This Momentary Bliss“ като начало на изявата им накара цялата публика да настръхне. Ритмиката на песента спомогна за куфеещото настроение до края на концерта им. Изпълнението на „Nerve“, „Let This River Flow“ и „Long Live the Misanthrope“ една след друга беше абсолютната кулуминация, като логичният епилог на всичко това беше „Stabbing the Drama“. Едва ли можеше да съществува по-добра подготовка от Soilwork за това, което предстоеше.

Междувременно на Inferno Stage We Butter The Bread With Butter бяха започнали да забиват. Нямах никакви впечатления досега за тази група, но това, което чух от сцената, спомогна единствено за негативните ми впечатления за тях. Това, което се опитвах да осмисля докато ги слушам, е как дебилното им име олицетворяваше хеви рока с „Come on Barbie Girl“ електронни забежки в цялостната атмосфера на фестивала. Членовете от квартета бяха облечени предимно в тесни кожени костюмчета и очевидно позьорството беше това, в което бяха силни.  Нищо чудно, че на щанда с мърчандайз присъстваха единствено гърлита с логото на групата. Сметнах, че най-доброто решение в случая е да напусна този треторазряден псевдо хорър и да разгледам пресните снимки от Soilwork.

Stam1na

Поглеждайки към главната сцена, която вече е подготвена да посрещне една от най-очакваните групи за деня, а за мен лично и за целия фестивал – Stam1na, не видяхме пентаграми, обърнати кръстове, черепи или други  trve символи, а цял арсенал от… надуваеми играчки, палми, патенца, жирафчета, дюшеци и топки. Отличителна черта на едно от най-актуалните имена във Финландия към момента е уникалните им решения за декорация на сцената и облекло на музикантите. И този път успяха да поднесат изненада, появявайки се под музикалния съпровод на реге по бански, сърфистки костюм, сламени полички и хавайски гирлянди. Да, Stam1na определено знаят как да забавляват и себе си, и аудиторията. Още с началото на „Yhdeksän tien päät“, хвърлиха на публиката огромна надуваема топка, която обаче от време на време се връщаше на сцената, предполагам защото хората бяха прекалено заети да куфеят, тичат и подскачат. Просто е доста трудно, да не кажа и невъзможно, да останеш безучастен, слушайки и гледайки какво представят петимата лудаци.Те самите почти не се задържаха на едно място, не знам от къде намират енергия за непрестанното куфеене, тичане по сцената, а в същото време и безпогрешно свирене. Публиката не спираше да приглася финските текстове и бурно да аплодира и крещи след края на всяко едно парче, а по средата на сета им сякаш по поръчка изгря слънце, за да завърши идиличната картинка. Чухме предимно песни от последния им албум „Nocebo“, не пропуснаха да обърнат внимание на „Viimeinen atlantis“ и „Vanhaa paskaa“, а голямата изненада беше представянето на песен от предстоящия им, шести студиен албум. Финалът беше поставен с две класики от дебютния и едноименен албум – „Paha arkkitehti“ и „Kadonneet kolme sanaa“. Интересна гледка е мъже по бански и сламени полички да пеят и свирят с неподправена агресия, същевременно успявайки да вменят усещане за наистина страхотен купон. Високите очаквания към Stam1na бяха не само напълно оправдани, а направо пометени в рамките на едва 45 доста емоционални, а за мен и най-силни минути за целия фестивал. Тук може да прочетете какво споделиха китаристът Pekka и басистът Kai-Pekka, с които имахме възможност да си поговорим малко преди да се качат на сцената.

Kreator

След тяхното изпълнение ми трябваше известно време както за физическо възстановяване, така и за психическо връщане към ритъма на фестивала. Това се случи някъде към средата на сета на Kreator, които също бяха на главната сцена. Предполагам феновете на групата не са изпуснали скорошното им гостуване в София, така че надали има с какво да ги изненадам. На всички е ясен професионализмът, който немските легенди показват на сцената. Не случайно са част от „светата троица“. За това говорят хилядите поклащащи се глави и погледи, вторачени в сцената. Чухме разнообразен сет, съдържащ хитове от последния им албум „Phantom Antichrist“, чак до далечната 1986 година и „Pleasure to Kill“.

Малко след това на Inferno сцената излязоха Lama – считани за първата пънк група от Финландия. Интересното около тях е, че са били активни в периода 1978 – 1982 година, като за това време са издали един дългосвирещ албум, озаглавен „Lama“. Тези подробности ги разбрах в последствие, за това малко се изненадах при появата на четирима чичковци, свирещи пънк и пеещи на фински. Предполагам някои с нетърпение са очаквали този реюниън, но за съжаление като че ли с нищо не успяха да впечатлят по-голямата част от публиката.

Dark Buddha Rising

Последната банда, която се изяви за съботния ден на малката сцена беше Dark Buddha Rising. Явно имаше някакви технически проблеми, които забавиха началото на сета им. Макар че в същия момент на Radio Rock Stage вече бяха излязли Testament, все пак известно количество хора търпеливо изчака отстраняването на проблема. След като най-накрая музикантите се качиха на сцената, на пръв поглед изглеждаше, че ще се случи нещо доста интересно. Сред миризмата на тамян вокалистът започна бавно и продължително да се полива с нещо червено – дали беше боя или истинска кръв не мога да кажа със сигурност, но изглеждаше като да изпълнява някакъв ритуал. Пиша му 6+ за изпълнението, наистина беше впечатляващо (а и той самият беше доста впечатляващ, if you know what I mean). Но след като в продължение на 10 минути не се случи нищо по-различно и в музикално отношение, установих, че това не е „my cup of tea“ и излязох на въздух да уважа хедлайнерите за вечерта – Testament.

Testament

Които вече бяха загряли до пълни обороти. Американците свириха парчета от първите три и последните три албума от богатата си дискография. Между песните вокалистът Chuck Billy организираше аудиторията в спретнати редички, подготовяйки ги за wall of death. От време на време камерите показваха на екраните до сцената близки кадри от публиката и изглеждаше, че част от хората освен със страхотните спомени от концерта, щяха да си тръгнати с някоя друга синка или изкълчен глезен. Състоянието на вратовете им няма смисъл да се коментира. Няма какво толкова да се коментира и за петимата музиканти – отдалеч си личи дългогодишният опит, всеки от тях се справяше перфектно със задачата си. За изпълнението на „Alone in the dark“ на сцената се присъедини Björn от Soilwork. Който, ако трябва да сме съвсем честни, май не беше много наясно какво прави там и през повечето време се разхождаше безцелно по сцената. Е, накрая помогна в заигравката с публиката, приканвайки ги да викат „Уоо-ооо-ооо“.

След края на сета на Testament се отправихме към клуб Nosturi, където се проведе едно от трите официални афтър партита. Явно повечето хора бяха предпочели другите две, защото германците Ophis и американците Evoken се изявиха пред доста скромно количество публика. Което по никакъв начин не повлия на качеството на концерта. И двете групи определено се представиха на много високо ниво, като не пропуснаха да изкажат специални благодарности на членовете на Shape Of Despair, които също бяха сред публиката. Но умората от близо 12 часовия маратон в комбинация с дуум си каза думата.

Първоначалните ни опасения, че последният ден на фестивала ще бъде сравнително спокоен, даже на моменти скучен, се оказаха напълно неоправдани. Прави впечатление, че в лайн-ъпа за деня фигурира само една чуждестранна банда (поради отпадането на Asking Alexandria в последния момент и заместването им с местните Battle Beast). Но това съвсем не направи неделята по-безинтересна, тъй като всички сме наясно с количеството и качеството на метъл групите, родом от Финландия. Напротив, именно това беше денят с най-голяма посещаемост.

Amaranthe

Пристигнахме за началото на сета на шведите Amaranthe. На главната сцена излязоха шестима човека – трима със съответните инструменти и трима, грабнали по един микрофон. Естествено, вниманието най-много привличаше чаровната Elize, чийто бедра в последствие бяха категоризирани от разни хора във фейсбук като „едно от най-хубавите неща за деня“. Диско ритми, жици, чисти и scream вокали в абсолютна симбиоза. Шведите определено успяха с лекота да повдигнат настроението на всички не само с „по-танцувалната“ музика, а и с изключително свежо и енергично сценично поведение. По някое време се отбих и до малката зала, където се вихреше глем рок, предоставен от финците Santa Cruz. Шоуто им представляваше нещо като възродителен процес на Guns N’ Roses и Billy Idol в най-дивите им години. Действително момчетата от бандата свихира неподправен 80’s рок. Това личеше и по външния вид на Santa Cruz: прически с бретон и няколко флакона засъхнала пяна в тях, кожен гардероб и автентични Les Paul Gibson китари.  Партито изцяло беше на ниво, но все пак малко след това се върнах да догледам балансирания между двата им албума сет на Amaranthe, които наистина се раздадоха като за последно на финалното парче „Hunger“.

Barbe-Q-Barbies

На другата сцена очаквахме да се качат Barbe-Q-Barbies – непознато за мен, но предизвикващо интерес име. След минути на нашето внимание наистина се появиха пет броя „барбита“, оставяйки в захлас мъжката част от аудиторията. Класически хард-рок, поднесен с харизмата, която само пет девойки биха могли да постигнат, независимо че повечето от тях изглеждаха като истински пънкарки. Постоянното движение по сцената и свежарския контакт както с публиката, така и между тях самите, запази приповдигнатото настроението и даже започнаха да се прокрадват съмнения, че днес повече ще се танцува, от колкото да се куфее.

Да, ама не. В закритата зала последва серия, олицетворяваща една от най-хубавите страни на подобни мероприятия – да откриеш наистина прекрасни и сравнително неизвестни за нашите географски ширини групи, на които съвсем не е сигурно, че би попаднал по друга линия.

Започваме с Khroma, които са се заели с нелеката задача да съчетаят в едно метъл и електронна музика. Но не деветдесетарско диско, а индъстриъл / дарк-степ звучене. Доста интересна комбинация, като електронните елементи в никакъв случай не бяха в повече от необходимото, а наистина служеха за допълване на живото изпълнение. Зад групата се прожектираха визуализации, от които на моменти не можеш да отлепиш поглед, постигайки същия ефект като да гледаш напушен визуализациите на winamp. Макар че и сценичното поведение на квинтета съвсем не беше за изпускане. По всяка вероятност за този половин час всеки е чул нещо различно и е интерпретирал музиката им по свой собствен начин, което направи Khroma една от най-интересните групи на фестивала.

Death Hawks

Малко се затруднявам да опиша представянето на Death Hawks. Не защото няма какво да се каже, а защото псайкаделик рокът, изливащ се от сцената, звучеше толкова дълбоко и на толкова различни нива, че ако трябваше да изберем саундтрак на гореспоменатите визуализации на winamp, то Death Hawks биха били перфектно решение. А моментните включвания на саксофон съвсем допълваха изживяването. Изживяване, защото наистина цялостното усещане беше такова, а не на поредното музикално изпълнение.

Betrayal At Bespin лично за мен бяха черешката на тортата. Започнаха с 10 – 15 минутно изоставане от иначе стриктно спазвания график, но за късмет това беше последната група, която щеше да се качи на тази сцена и в крайна сметка успяхме да чуем всичко предвидено. И слава богу, защото шоуто определено си заслужаваше. На сцената успяха да се съберат 7 човека и то в доста интересна конфигурация – барабани, бас, три китари и двама човека зад клавири, които в свободното си време захващаха тромпет и дайре. Вокалните партии бяха отредени основно на единия китарист, макар че имаше не единични случаи, в които в пеенето се включваха още петима човека. Тази комбинация може да ви звучи леко какафонично, но всъщност нещата съвсем не стояха така. Атмосферичен пост-рок, на моменти избиващ на пост-метъл, който мигновено те заплита във вихрушката от звуци до такава степен, че по някое време тотално забравяш къде си попаднал и че около теб има и други хора, освен седемте фигури на сцената. Които от своя страна също изглеждаха абсолютно вглъбени и  отдадени на случващото се, но в същото време успяваха да скъсят дистанцията с теб самия до минимум.

Stratovarius

Доста по-познатите нам Stratovarius междувременно забиваха на Inferno Stage. Крайно време беше от едно здраво мелодик-хеви попълнение със стабилни основи във Финската метъл история. Моментално впечатление направи огромният трансперант с футуристичната обложка на последния им албум „Nemesis“. Рязкото влизане с „Abandon“  от същия албум постави и вля настроението, с което продължиха целия си сет:  „Speed of Light“, „Halcyon Days“, „Phoenix, Dragons“, „Against the Wind“, „Unbreakable“. В началото гласът на Timo Kotipelto не беше в особено благоприятна форма, но с „The Kiss of Judas“ тенорът успя да нормализира почти недостижимите и завидни, за доста негови колеги, височини.  За току-що новодошлия барабанист Rolf Pilve това беше един от първите пърформанси със Stratovarius. Тази година той замени доста по-добре познатия Jörg Michael. Фронтменът на групата непрекъснато комуникираше чрез жестове с публиката, което логично спомогна за повишаване на дозата адреналин във феновете. Благодарности за количестото професионализъм, което се изля от сцената също така и от Jens Johansson (клавири) и Matias Kupiainen (китара). Крайно очакваният епилог с „Hunting High and Low“ спомогна за мили спомени от края на 90те и сложи възможно най-добрия край на този концерт.

Nightwish

Дойде ред и на групата, която закри фестивала – Nightwish. Със сигурност няма нужда да ви ги представям по какъвто и да било начин, защото Nightwish са достатъчно голямо име в метъл средите и успяват да привличат предостатъчно публика, дори и на родна земя. Предполагам е излишно да споменавам, че от няколко месеца петимата финци са в компанията на изключително чаровната холандка Floor Jansen (REVAMP, ex-After Forever). На фона на „Crimson Tide“ музикантите един по един заеха местата си на сцената и началото на зрелищния двучасов сет беше поставено с две песни от албума „Once“ – „Dark chest of wanders“ и „I wish I had an Angel“. Скромното ми мнение е, че присъствието на Floor в групата е едно доста добрo решение. Очевидно и публиката мислеше така, съдейки по топлото посрещане. Топло и в буквалния смисъл на думата, благодарение на пироефектите (в този момент силно се надявахме да няма някой опърлен фотограф). Освен двата трансперанта на сцената, почти по цялото нейно протежение се простираше видео стена, на която през цялото време вървяха ненатрапчиви се визуализации, а клавирът пред Tuomas Holopainen беше замаскиран с тръби от орган. Изобщо – декори, напълно адекватни на величината на групата. Чак на петото парче подхванаха актуалния си албум „Imaginaerum“, а между песните Floor даже каза 1-2 изречения на фински. Е, май не ѝ беше много лесно, но положените усилия бяха оценени от всички. За сметка на това с огромна лекота се справи с някои песни от  „Dark Passion Play“, „Wishmaster“ и „Century Child“. Останалите членове на групата също не останаха незабелязани – Marco с емблематичната си брада и доминиращо поведение на сцената; Tuomas с развяващата се навсякъде коса, за която съм сигурна, че не малка част от хората му завиждат (даже не толкова благородно); Emppu с невинното и скромното си излъчване; Jukka с неизчерпаемото количество мимики. От време на време на сцената се появяваше и Troy Donockley. И макар и не толкова „универсални“, в рамките на два часа Nightwish безспорно доказаха, че са напълно достойни да закрият един от големите метъл фестивали в Европа.

Тръгвайки си безкрайно щастливи и меко казано удовлетворени от неусетно преминалите три дни, не липсваше и леко прокрадващото се чувство на тъга – просто защото… свърши. Три дни, изпълнени от-до с магията на живото изпълнение на адски любими, бегло познати и тотално новооткрити групи, които със сигурност си спечелиха място в плейлистите и скромните ни фенски колекции. Откачени, усмихнати и опиянени фенове, сред които щъкат познати физиономии от различни точки на света, чайки, гларуси и небезизвестни музиканти. Ситуация, която може би най-кратко и точно бих описала с клишето „метъл празник“.

Kiitos Tuska, до нови срещи!