Land of snow and sorrow… може би, но не и по времето на Tuska Open Air – част 1

За втора поредна година Metal Hangar 18 има възможността да отрази един от значимите метъл фестивали в Европа – Tuska Open Air. С вече 16 успешно проведени издания, фестивалът привлича фенове от цял свят не само с разнообразието от групи, а и с удобното си местоположение – в сърцето на столицата на Финландия – Хелзинки. Всички знаем колко ключово и привлекателно място е тази държава за всички метъл фенове, а Tuska Open Air е повече от прекрасен повод да съчетаеш тридневно куфеене с докосването до тази малко по-различна култура и отношение към любимата ни музика.

Започваме с малко подробности около организацията на фестивала – влизането отново беше безпроблемно и доста дългата опашка, образувала се в началото на първия ден, мина буквално за няколко минути. Спрямо миналата година имаше генерални размествания в цялата фестивална зона, поради премахването на една от сцените. Какви са причините за това можем само да гадаем, но гледайки от положителната гледна точка на нещата – поне нямаше толкова застъпващи се групи, което си е сериозен плюс. Двете големи сцени – Radio Rock и Inferno бяха разположени почти една срещу друга, а закритата Club Stage си беше в същото хале. Този път нямаше безплатна Кока Кола, която да споделяш с кой ли не, но пък спокойно можеше да си вкараш неотворена безалкохолна напитка, в чието шише след това да си сипваш безплатна питейна вода. Явно организаторите нямаха притеснения, че ще има паднали жертви в следствие на фатално нанесен удар с половин литрова пластмасова бутилка. Не липсваше и разнообразна храна, магазин за хранителни стоки, мърч на почти всички групи, взели участие на фестивала, камьонче и шатра на един от най-големите музикални магазини във Финландия, където имаше сериозни намаления на част от дисковете. Пред един от баровете от време на време се появяваше надуваем басейн, пълен с вода, а точно отсреща имаше шатра с… перални. Докато дрехите ти се перяха, ти даваха да се загърнеш в стилна черна хавлия. Не ме питайте каква точно беше идеята, аз също не разбрах съвсем. Зоната с баровете беше достатъчно голяма и с отлична видимост към двете открити сцени, защото не е позволено да изнасяш алкохолни напитки от там. Някои все пак се опитваха и успяваха да го направят, но охраната си вършеше работата чудесно и бързо лишаваше „тарикатите“ от това удоволствие. Всички кенчета и чаши бяха с депозит 2 евро, които отново попадат в джоба ти, когато върнеш съответното пособие. Освен момента с рециклирането, по този начин се елиминира опасността да се подхлъзнеш или спънеш в произволно захвърлена празна чаша. Има още какво да се каже по повод организацията, при това само хубави неща, но все пак да не се отплесваме много от основната тема.

Отправихме се към една от откриващите групи на фестивала – добре познатите ни Leprous. Явно наистина са взели под внимание анкетата, проведена наскоро във фейсбук, и откриха сета си с един от диамантите в последния им албум „Coal“ – „The Valley“. Първите неща, които направиха впечатление след появата на всички на сцената, бяха новите прически на Einar и Tor. От изключително плътния и мощен звук на откриващото парче буквално ме побиха тръпки. Не знам как го постигат, но „прокажените“ някак си успяват мигновено да те изолират от всичко останало и да заковат вниманието ти само и единствено върху сцената, макар и за момента да стоят малко статично на нея, което попринцип не е типичното тяхно поведение. След 9-минутния eargasm чухме и сингъла „Chronic“. „Back to Bilateral“, каза Einar и последва „Restless“, по време на която всички започнаха да се държат подобаващо за техен концерт – както публиката, така и групата. Краткият сет на норвежците приключи с „Thorn“. 25-те минути бяха крайно недостатъчни, защото просто не ти се иска да излезеш от „долината“, в която музиката на Leprous мигновено те захвърля. Все пак чухме цели 4 парчета, при положение, че спокойно можеха да минат с две. За щастие съвсем скоро ще имаме възможност да се насладим пълноценно на групата, а така или иначе ни очакваше още една среща с тях малко по-късно през деня.

Може би тук е правилното място да се отбележат двата основни минуса на подобни мероприятия – по-кратките фестивални сетове на част от изпълнителите, както и неизбежното застъпване на групи при наличие на повече от две сцени. Точно поради тази причина се наложи да изпусна половината сет на TesseracT, които първи се качиха на Radio Rock сцената. Първоначално ангажираните The Dillinger Escape Plan за съжаление отмениха летните си участия в Европа поради счупване на ръката на китариста им Ben, но организаторите реагираха съвсем адекватно на неприятната ситуация, привиквайки на борда младите британци. Цялото пространство пред сцената се изпълваше с прецизните звуци на прогресив/джент композициите, излизащи от седемструнните китари и петструнния бас на музикантите. Изключително скромното и безкрайно чаровно поведение от страна на всички, допринесе да се почувстваме доста уютно под иначе малко по-силното от колкото трябва слънце. И макар някои да предпочитат инструменталната версия на „Altered State“, трябва да отбележа, че британците определено са се справили със задачата да си намерят подходящ вокалист както за студиото, така и за сцената. Ashe се справя повече от прекрасно и без особени усилия с вокалните партии, като през цялото време на лицето му беше изписано откровено задоволство. Втората част от сетлиста им беше посветена предимно на дебютния албум „One“, като беше вмъкната и песента „Nocturne“ от последния им шедьовър. Екраните, разположени от двете страни на сцената, предоставяха възможността да наблюдаваш съвсем от близо какво се случва, при това без никакво разминаване между звук и картина.

Следващата формация, която се качи на главната сцена, бяха местните звезди Wintersun. Съдейки по броя на феновете с техни тениски сред аудиторията, те бяха и един от своеобразните хедлайнери за деня. Постепенно ескалиращото нетърпение и напрежение по време на „When time fades away“ достигна крайния си предел с началото на „Sons of winter and stars”. В момента, в който Jari, Teemu, Jukka и Kai се появиха на сцената, публиката буквално избухна и това беше недвусмислен знак колко обичани са всъщност. И доста бързо ми стана ясно защо. Ако сте от хората, които не симпатизират толкова горещо на групата поради дългогодишното забавяне и драми около втория им албум, уверявам ви, че в момента, в който застанете лице в лице с тях, всички тези чувства ще останат не просто на заден план, ами ще се изпарят напълно. Просто защото четиримата са не само чудовищно добри с инструментите, които изглеждат в ръцете им като детски играчки, а и общуват прекалено искрено както помежду си, така и с публиката. Непрестанните мимики и физиономии от страна на Jari на моменти ми напомняха на Devin Townsend. Бързината и техничността, с която свириха, изобщо няма да си правя труда да я коментирам – каквото и да се каже по темата няма да е достатъчно. Последва „Land of snow and sorrow“, но определено в този момент на никой не му беше студено, камо ли пък тъжно. Чухме и парчетата от едноименния албум „Winter madness“, „Beautiful death“ и „Starchild“, което сложи край на приказката, която ни разказаха четиримата финци.

Няколко минути по-късно на Inferno сцената вече ни очакваха Ihsahn и момчетата от Leprous. За съжаление почти през целия сет се усещаше наличието на технически проблеми. В откриващото парче „On the shores“, Einar изключително интересно се включи с неговите типични „крясъци“, които дойдоха много на място. Е, сред публиката се срещаха и привидно учудени погледи, но с течение на времето явно влязоха в час със случващото се на сцената. Техническите проблеми започнаха да се усещат по време на „Arrival“, но слава богу не бяха толкова сериозни, че да не успеем да се насладим на 50-минутното представяне на норвежците. Главният герой и мозъкът зад този проект се беше скрил зад чифт слънчеви очила и осемструнната си китара. Дори със затворени очи не можеш да сбъркаш специфичните му вокали, които в комбинация с тези на Einar Solberg наистина се превръщат в един уникален по рода си дует. След „Paranoid“ попяхме заедно на „Frozen lakes on Mars“, а кулминацията настъпи в последното парче „The Grave“. Имах усещането, че всеки един от шестимата музиканти беше изпаднал в различен филм от емоции, разкаяния и душевни терзания. Истинско удоволствие беше да наблюдаваш как всеки интерпретира и изживява по свой собствен начин композицията. Публиката обаче като че ли беше малко резервирана и след края на сета им не последваха особено бурни аплодисменти.

Малко по-късно на закритата сцена се изяви сравнително новата група Kuolemanlaakso, в която присъстват членове от Swallow The Sun, Chaosweaver, The Nibiruan и Cult of Endtime, като това беше и първото им фестивално участие. Като цяло дет/дуум формацията се представи доста добре, попяха ни на фински, позяпахме, покуфяхме и май всички изглеждаха подобаващо щастливи след 45-те минути, прекарани пред малката сцена. А през това време за доброто настроение на останалата част от публиката, както и за все по-окаяното състояние на вратовете им, се грижеха британците Bolt Thrower. Безпощаден дет метъл в чистия му вид, придружен от съответното количество circle pit-ове, които говорят достатъчно красноречиво за топлото посрещане от страна на феновете. Може би защото скоро не са издавали нов материал, чухме по нещо от почти цялата им дискография. Предполагам, че почитателите на групата бързо ще се досетят кой албум беше прескочен. Редно е да отбележим и единственото дамско присъствие за деня в лицето на басистката Jo Bench и с чиста съвест бих заключила, че нямаше недоволни от тяхното представяне. Може би леко контузени, но всички знаем, че тази болка е сладка.

Хедлайнери на Inferno stage бяха не кой да е, а Amorphis. Чухме доста разнообразен сетлист, който ни върна в далечната 1994 година и албума „Tales from the Thousand Lakes“. Естествено, подобаващо внимание беше отделено на излезлия преди няма и три месеца „Circle“. Винаги съм се изумявала на огромното количество енергия, която успява да генерира не толкова голям (на размери) човек като Tomi Joutsen. Сякаш не остана сантиметър на сцената, през който Tomi не премина и сякаш успя да обърне специално внимание на всеки един от публиката поотделно. След „Skyforger“, представен от „Silver bride“ и „Sampo“ се върнахме на „Circle“, който очаквано (поне за мен) се възприе доста добре от феновете. Възкачил се на един от мониторите и пеейки припева на „Narrow path“, който гласи „Here’s my place, this is my world, here’s my future“, единствената мисъл, която ми минава през главата, е че наистина мястото и бъдещето на Tomi и компания е само и единствено на сцената. Едночасовият сет завърши с класиките „The smoke“ и  „House of sleep“, която, разбира се, беше изпълнена с помощ от публиката, но като че ли в София се справяме по-успешно с поставената задача.

От King Diamond в общи линии успяхме да видим само впечатляващите декори, костюми и грим, тъй като трябваше да се отправим към едно от официалните афтър партита за деня. А и често казано, в чисто музикално отношение нямаше за какво да се захванем, за да останем до края и силно се надявам с това изказване да не обидя някой заклет фен.

Афтър партито, което бяхме решили да посетим, беше в един от най-известните клубове в Хелзинки – Tavastia. Откровено казано не разбрах какво му е толкова специалното, но това в случая няма абсолютно никакво значение. Главните герои на вечерта бяха Omnium Gatherum и шведите The Resistance. Под звуците на откриващото парче „Luoto“ от актуалния им албум „Beyond“, на сцената излязоха шестимата финци, униформени с Omnium Gatherum-ски тениски и в очевидно прекрасно настроение. Още по средата на „New Dynamic“ вокалистът Jukka вече беше успял да се здрависа с първите два реда от публиката и съдейки по усмивките и израженията по лицата на музикантите, те определено се забавляваха адски много. Ние също. И как не, като просто нямаше вариант, в който тези буквално изливащи се от сцената емоции да не те докоснат поне малко. Освен щъкащият навсякъде Jukka, сериозно впечатление правиха Markus и Joonas, свирейки в абсолютен синхрон на еднаквите си китари, редом до най-новия член на групата – басистът Erkki. Димните ефекти не се задържаха много много на сцената поради постоянното въртене на 5 броя дълги коси, както изисква качественият мелодичен дет метъл, какъвто Omnium Gatherum определено представят. И ако все още имате колебания дали да посетите някой от предстоящите им концерти в Сърбия или Румъния през септември месец – направете го, купонът е гарантиран.

За съжаление не мога да кажа почти нищо за представянето на The Resistance, защото малко след като се качиха на сцената се срещнах с Markus и Joonas за интервю, което може да прочетете тук.

Така в късните часове на нощта приключи първият ден от фестивала. Тръгнахме си меко казано доволни от всичко чуто и видяно, доста изморени, но и нямайки търпение да се събудим след няколко часа, очаквайки да видим какво са ни подготвили за следващия ден. А какво се случи тогава може да прочетете тук.

Снимки от фестивала, направени от Станимир Станчев (Illogical Conversions), може да разгледате в нашата галерия.