SONATA ARCTICA – Pariah’s Child (2014)

В деня на излизането на албума съм решила да ви представя няколко убедителни довода защо да си купите – респективно защо да не си купите, новото творение на Sonata Arctica.

Вече чухме две песни от него – The Wolves Die Young и Cloud Factory. Те не представляваха нищо особено, все същите Sonata, все същият ритъм, напомнящ малко детска песничка (така де). Съвсем естествено беше да си зададем въпроса ще стигнат ли отново финските чаровници нивото, което поствиха с Unia, тъпчейки на едно и също място и повтаряйки познати рефрени. Съвсем естествено беше също да се разочароваме предварително. Само че…

Досущ както пилците се броят на есен, така и албум се коментира след излизането. Не бях доволна от клиповете, които видяхме в аванс, но може би тук е била предложена малко обратна психология спрямо феновете – нали знаете, колкото по-малко очакваш, толкова по-малко ще се разочароваш.

Ако трябва да бъда честна, очаквах малко, и си имах цели две основания. Pariah’s Child обаче опроверга онова, което си мислех, а именно, че тавата ще е черна точка в творчеството на Sonata.

Но не е точно така. Компенсация за няколкото слаби композиции има – например Blood е доста ритмичен и запомнящ се трак с богати китари. Налице са типичните за Tony Kakko високи тонове, включват се и хорове. В Running Lights пък Tommy Portimo налага барабаните с явната идея да пренапише законите на физиката и е доста усърден в начинанието си. Take One Breath пленява с мажорна мелодийка, която прераства в здрави рифове и отново високи вокални умения (наблягам на високи). Бързата и същевременно трогателна откъм текст What Did You Do In The War Dad е диалог между баща и син, както става ясно от заглавието. В нея бандата уверява, че ангелите все още съществуват на земята („Angels still have faces…“), а освен това и ни утешават по непознати за нас пътища („all the goodness we could have still resides“).

Пиронът в програмата е леко осемдесетарската Half A Marathon Man, в която основният ритъм е зададен от Pasi Kauppinen, изпълняващ дори цяло едно соло. X Marks The Spot се открива от гневна реч на мъж, като впоследствие речта преминава в пеене, после пак в реч, после пак в пеене и така до края на песента. Подобни забежки имаше и в I Have A Right от Stones Grow Her Name (не само там, но на прима виста за това се сещам) и не съм впечатлена от този похват. Лиричната Love е обяснение в любов, достойно за някой сълзлив романтичен филм. Не, не се подвеждайте, песента ми харесва – фен съм на баладите принципно, и мисля, че във всеки един албум трябва да има по една такава. Според мен дълго време ще си припявам(е) „we are in love“ – репликата, с която завършват стиховете.

Разбира се, не можем да минем без някой песенен епос. Такъв се явява Larger Than Life. Това са десет минути инструментали, магически подрънквания, хор, постоянно променящ се ритъм – и цялата тази история разказва фантастичен сюжет, който после става едва ли не притча за живота като театър и театъра като живот. И точно когато си помислите, че всичко е свършило – бам! – още един епичен хор. Епопеята си има подходящ завършек. С това искам да кажа, че не само дава сносен финал на песента, но и на целия албум. Оставя ме с меланхолично усещане за затворен край. Почти мога да си представя как в края на клипа към тази песен стои едно калиграфско The End.

Като цяло Pariah’s Child наистина не е нищо особено, но слушайки песните една по една си давам сметка какво майсторство е един албум, при това с нов член на състава. И понеже днес съм в настроение за оценки:

6,5/10