RAMPART – Завера

Харесвам българските групи. Подкрепям ги както мога и с удоволствие слушам това, което са направили, защото знам колко е трудно да си артист в днешно време – камо ли в нашата скромна държавица. Rampart са една от онези банди, които дават заявка за сериозна конкуренция на световните power метълисти. След успеха им със саундтрака на норвежкия филм Malmhaus в моите очи летвата им се вдигна безбожно високо и очаквах да поддържат съответното ниво.

Със „Завера“ обаче идва разочарованието. За жалост. Защото съм наясно, че родната ни надежда за пробив може повече.

Първия проблем, който засякох, беше еднаквостта на текстовете – всяка една от тях съдържаше ако не конкретно думата „метàл“, то поне намек за нея. И колкото и да съм толерантна към тавтологии и прочее лирически похвати, това ми дойде малко в повече. После идва гласът на Мария Диез – уважавам изпълненията ѝ както на запис, така и на живо; имат своите безспорни достойнства. Само че в настоящата продукция на безстрашния бастион сякаш на вокалистката ѝ липсва школовка, опит, звучи някак изморена, като че ли някой я е бутнал пред микрофона против волята ѝ.

Бунтовнически песни – всички сме се наслушали и начели на тях. Като започнем от възрожденската поезия, изпята от Епизод, и стигнем до модерното бунтарство в текстовете на песните, темата е изчерпана – каквото е било, е и сега, няма тенденция за промяна. Истината е износена и е без значение какво ще се каже, защото вече е било казано. Точно тук лежи третата основа, върху която градя критиката си към „Завера“. Най-широко застъпената тема в диска беше именно бунтът.

Колкото до инструменталите, на места ми звучаха откровено изсмукани от пръстите. Изобщо не ми е приятно да слушам изкуствено удължени песни, които иначе биха били чудесно попадение – кратко, ясно и на място.

Така изкарах четири от десетте песни – в негодувание за изгубеното ми доверие в Rampart. Дадох си кратка почивка и, признавам си без бой, пуснах „Войска„, парче номер шест, с огромно нежелание. Изведнъж изгледът се промени. Мелодиите се подобриха, текстовете се разнообразиха, китарите се стегнаха. Петминутната композиция повлече крак и втората част на албума ми допадна доста повече. За компенсация на недоволството от първата обаче и дума не може да става.

Забелязах, че напоследък ми попадат адски силни дискове и оценката, която поставям, рядко пада под осмицата. Случаят не е такъв и за мое съжаление на „Завера“ мога да дам скромната петица.

5/10