Интервю с David Reece (SAINTED SINNERS, екс-BONFIRE, екс-ACCEPT)

Само след ден SAINTED SINNERS ще направят четири поредни концерта в България – от 15 до 18 март – Благоевград, София, Пловдив и Велико Търново. Интересното е, че в групата се подвизават добре познати музиканти от световната метъл сцена. Като лицето и гласът на бандата е онзи юноша бледен, който в миналото имаше топки, за да замести емблематичния Udo Dirkschneider в ACCEPT и дори записа албум с тях… Е, тогава не му се получиха нещата, но това е друга история. При малко повече късмет David Reece можеше да е един от най-титулуваните вокалисти днес, но, както самият той казва – „никога не знаеш, какво ти е подготвило бъдещето”…

Интервюто с David Reece (SAINTED SINNERS, екс-BONFIRE, екс-ACCEPT) е излъчено в „От другата страна” по радио Варна на 13.03.2017 година.

От другата страна – Привет, Дейвид, как се чувстваш със SAINTED SINNERS? Това е нова банда…

David Reece – Чувствам се страхотно. Това не е проект, а истинска група. В нея съм с Frank Pané от BONFIRE, които напуснах и много други добри момчета, с които работим. Албумът, който издадохме, е най-добрият, който съм правил от години.

От другата страна – Трудно ли е за теб новото начало?

David Reece – За мен песните, се получиха много лесно, защото бях вдъхновен и те просто се изляха. Трудностите дойдоха, когато трябваше да организираме концерти и да си търсим лейбъл. Ситуацията е като в семейството – всеки ден се появяват някакви проблеми. В музикален аспект, всичко стана много лесно, нещата дойдоха много бързо.

От другата страна – Можем ли да отбележим, че едноименният дебют на SAINTED SINNERS е есенцията на твоята кариера?

David Reece – Да, би могло да се каже.Основните ми вдъхновения са DEEP PURPLE, WHITESNAKE, BAD COMPANY. Не пея като Steve Perry от JOURNEY, различен вокалист съм. Моите вокали са по-гърлени, по-дълбоки. Повече ми пасва блус рока. Така че времето, от което идвам, е перфектно за мен, това в основата ми са стиловете, с които съм израснал.

От другата страна – По какъв начин историята на музикантите в SANTED SINNERS Ви помага?

David Reece – Забавно е, защото много пъти съм отбелязвал факта, че Frank Pané е типичен немски китарист, а немските китаристи нямат добро усещане за блус и хард рок, защото са по-метъл ориентирани. Наподобяват свиренето на Ritchie Blackmore и на JUDAS PRIEST. Но се оказа, че Frank е различен. Когато за първи път влязох в къщата му, установих, че има постери на Stevie Ray Vaughan, Rory Gallagher, т.е. неговите корени са същите като моите. Така и музицирането му произлиза от там, откъдето идвам и аз. Това ми пасна идеално. Ferdy от своя страна изпълнява страхотен блус и хард рок от старата школа, басистът и барабанистът от своя страна свирят от много време с Frank в PURPENDICULAR, така че всички си дойдоха на мястото по перфектен начин. Получи се идеалната комбинация, все едно да сготвиш вечеря, която да се хареса на всички.

От другата страна – Какви са ти очакванията за дебюта на SAINTED SINNERS?

David Reece – Трябва да отбележа нещо. До момента не съм издал албум, който да се е справял така добре в Америка. Дебютът на SAINTED SINNERS обаче се представя много добре. Реакцията на пресата и продажбите са невероятни. Ротациите по радиата са много повече. Албумът вече е разпродаден в САЩ. Определят го като „завръщане на мъртвите”. Коментарите са, че най-накрая съм направил нещо, което отдавна е трябвало да направя. В Европа ситуацията е същата. Имаме страшно много концерти на Стария континент, както и в Америка. Очакванията ми за турнето са страхотни. Изглежда, че всичко става така, както трябва. Смятам, че ще издам още един или два солови албума преди да се оттегля. Всъщност планирам много издания. С Frank вече сме написали много нови песни. Правим го всеки ден. Чувствам се страхотно. Много добре се разбираме с него, той е страхотен и като музикант и като човек.

От другата страна – Какъв сет сте приготвили за България? Имате тук четири концерта…

David Reece – Със сигурност ще изпълним нещо от стария ACCEPT, от диска, който записах с тях – песните са „Hellhammer” и „Generation Clash” от албума „Eat the Heat”. Вероятно ще има класически композиции на DEEP PURPLE, както и кавъри на WHITESNAKE, но така, както ние ги виждаме. Не се отдалечаваме много от оригиналите, но звучим като SAINTED SINNERS. Също така ще направим шест или седем композиции от дебюта на бандата. Може би ще изсвирим и някои песни на UFO – предвидили сме хубав и продължителен сет.

От другата страна – Как приемаш факта, че днес феновете масово предпочитат старите класики пред новите песни?

David Reece – Мисля, че е страхотно, защото нашият стил идва от края на 70-те и началото на 80-те, което е много добре. Също така това ми харесва, защото мразя днешния поп-рок. Не казвам, че не слушам THE BEATLES, но повече си падам по LED ZEPPELIN, по песни с продължителност от 5-6 минути, които можеш да изсвириш на живо и които органично позволяват импровизации и джем така, както DEEP PURPLE го правят. Радвам се, че хората обръщат внимание на този период, защото лично ние сме отегчени от новата музика. Вземи съвременния блек метъл – всичко звучи еднакво. Мисля, че групи като THE DEAD DAISIES и RIVAL SONS, както и ние, отваряме очите на хората, припомняме им, че има неща, които си струват. Направо е невероятно колко много лигав рок има днес, песните опростени, записани с компютърни програми, вокалите изпраскани еднократно и след това буквално копирани навсякъде. Композиции, в които няма нищо оригинално, а всичко е направено на конвейер. В SAINTED SINNERS моите части са измислени и изпълнени на няколко писти. Така че е хубаво, че отново се връщаме към онези времена. Промяната е за добро.

От другата страна – Спомена старите групи. В едно интервю Jay Jay French от TWISTED SISTER обяснява, че рокът е в опасност, защото няма свежа кръв в него…

David Reece – Смятам, че младите момчета трябва да погледнат много навътре в себе си. Jay Jay е прав. Когато той си отиде, когато аз си отида, когато и JUDAS PRIEST приключат, когато всички си отидем, а младите не открият истинската рок култура, рокът е пътник. Още THE WHO изпяха на времето, че „Рокът е мъртъв”. Буквално предрекоха бъдещето, защото младите искат да се съревновават с мен, с Ian Gillan, обаче, нека се поогледат, какво става около тях. В Америка имаме следната приказка – „днес си тук, утре те няма”. Ако в музиката ти няма топки, хората ще те забравят след 15 минути. Трябва да си истински. Надявам се, че преди моето поколение да си отиде, младите ще започнат да обръщат внимание на наистина стойностните неща – да посещават фестивали, да наблюдават как стоят групите на сцената, да гледат Jay Jay French и Dee Snider, мен и Frank, Paul Rodgers и Ian Gillan, да се поинтересуват как се правят нещата в музиката. С тези три минутни песни, които новите банди изпълняват, единственото, което можеш да правиш, когато отидеш на концерт, е да пиеш бира. За друго не стават. С тях не можеш да си част от музиката. Когато аз отивам на концерт, искам да се слея с групата на сцената. Да участвам в шоуто. Така че Jay Jay French е прав. Хората трябва да са по-концентрирани.

От другата страна – Тогава, когато класическите банди си отидат, виждаш ли техни заместници?

David Reece – Би ми се искало да има такива. Виждам много групи, които газят в нашия стил. Но повечето банди са известни за няколко години и след това никой не си спомня за тях. Виж младите метъл изпълнители. Песните трябва да имат чувство, трябва да имат груув. Това, което пропускат младежите, е чувството в музиката. Свирят нотите, изпяват стиховете, вземат височини в припевите, но пропускат естествените емоции. Без тях са свършени. Не мога да предвидя, какво ни подготвя бъдещето, но не трябва да се пропускат основни неща. Като американско момче съм израснал с блуса и кънтри музиката. Малкото дете на блуса го нарекоха рокендрол. Така се появиха звезди като Elvis Presley и останалите, които развиха музиката на тъмнокожите. Виж как стоят нещата в Америка – с BANGALORE CHOIR издадохме албум, който издържа само няколко седмици, защото се появи грънджът. Беше все едно „THE BEATLES завладяват САЩ”. Elvis Presley беше най-голямата звезда в света, но когато THE BEATLES кацнаха в Ню Йорк, всички забравиха за Elvis. А той отиде в Лас Вегас, където се превърна в клубен изпълнител. THE BEATLES промениха света. Заедно с THE ROLLING STONES промениха поп музиката. След което дойдоха музиканти като Jimi Hendrix през 70-те и Eddie van Halen в края на декадата, които коренно развиха свиренето на китара. Тогава всички искаха да бъдат като Eddie van Halen. Стигнахме и до проблема. Днес няма оригиналност в музиката. А тя се постига като се попият влиянията и се представят през собствената гледна точка. За това и съм горд със SAINTED SINNERS, защото не крадем от другите, а показваме вдъхновенията ни. Надявам се този отговор да е задоволителен.

От другата страна – Какво те запази през годините, за да си онова, което искаш, бил си и си днес?

David Reece – Много години търсих група като SAINTED SINNERS. Бил съм част от много проекти. Нека съм ясен – бил съм в много банди през последните години, но те не правеха турнета. Единственият начин да си истински вокалист е, да стъпиш на сцената и да изпълняваш песните, които си написал. И след като записвах албуми с групи, а те само говореха, че ще правим турнета, просто в един момент се уморих. Писна ми и се махнах. Единственото хубаво нещо в целия кошмар с BONFIRE с Hans Ziller беше, че само за 2015 година направихме 150 концерта. Така че онова, което ме кара да продължавам, са живите участия. Бях си взел почивка от музиката в продължение на девет години, защото след гръндж експанзията, напуснах Лос Анджелис и си казах, че това ми е достатъчно. Намерих си нормална работа, създадох семейство, но дълбоко в сърцето си усещах, че музиката ми липсва, защото на първо място, аз съм вокалист и то добър. Искам да ставам все по-добър, да правя концерти, това ме държи в бизнеса, но идея си нямам какво ми е резервирало бъдещето. Моля се групата да се задържи на пътя, да останем заедно, както отбелязах по-рано, вече създаваме нови албуми, пиша песни през цялото време, това ме движи на пред. Това е моята страст. Сега си говорим и след като приключим, може да си казал нещо, което да ме вдъхнови за текст. Така оцелявам. Във финансов аспект музикалният бизнес е бедствие. Промоутърите, клубовете, средата въобще не е здравословна. Но отказах да спра и продължавам. Надявам се и гласът ми да издържи поне още 10 години.

От другата страна – Какво не ти достигаше в групите, в които си бил?

David Reece – Почтеност и честни хора. От това имам нужда, когато съм група. Да съм заобиколен от личности, които не ме лъжат. Не бих си позволил да работя с мошеници. Групата е като двигател. Разбира се, че леки неистини и скандали са допустими. Мога да ги приема, но когато напълно липсва уважението и комуникацията, се махам, за да си живея живота. Не желая да пътувам в автобус или ван по осем часа на ден с човек, който постоянно лъже. Това го прави зъл и с такъв индивид не мога да създавам музика. А тя е моето освобождение. При брака е същото – ако жена ти не е добра с теб или ти си груб с нея, нищо няма да се получи. Тези неща са ми липсвали в групите, с които съм свирил, за това и съм си тръгвал. В някои от тези, в които съм бил, положението е било отчайващо. Може би съм глупав, може би светът работи по този начин, обаче, това не е моят начин и предпочитам да си го спестя. Предпочитам да съм честен пред себе си. Когато нещата се прецакат, не чакам да се оплескам.

От другата страна – При SAINTED SINNERS намираш ли онова, което ти е липсвало в останалите банди?

David Reece – За да съм честен, BONFIRE ме изхвърлиха през юли 2016, точно един час преди концерт. Той пък стана ужасен. Участвахме на един фестивал в Италия. Frank се почувства много зле от тази ситуация. Седмица по-късно ме посети вкъщи и ми каза, че това, което стана с мен, е ужасно, че не иска да ме загуби, защото на първо място сме приятели и в същото време съм един от любимите му вокалисти, в неговия Топ 5 съм. Също така ми каза, че иска да продължим да работим заедно. Обясних му, че трябва да разбере, че ако продължи да работи с мен и него ще го изхвърлят от BONFIRE. На него обаче не му пукаше, защото искаше да работи с мен. Тези негови действия ми казаха много за него. А това означава и много за мен. Бяхме седнали с Frank и жена ми на масата и той се извини с цялата си душа. Каза, че това, което се случи с мен, не е правилно. Frank е добър човек.

От другата страна – Защо „грешниците” са „светци”?

David Reece – Всеки един човек, ти и аз, всички, сме едновременно и светци, и грешници. В дъщерите ми, синовете ми, в мен и в теб – в нас живеят доброто и злото. Истината е, че всяка сутрин, когато се събудя, си казвам, че лесният път, е грешният път. Животът е борба. Така че за да взема правилното решение, за да давам най-доброто от себе си всеки ден, понякога трябва да водя войни. Защото на едното ми рамо стои доброто, а на другото злото. Така единият ми казва да направя нещо, другият – го апострофира. От тук идва и името на групата. Всички сме еднакви, във всеки един от нас живее доброто и злото. Идеята за името дойде от Frank, но това, което обясних, е значението.

От другата страна – Как намираш баланса между доброто и злото, които живеят в теб?

David Reece – Не знам. Вярвам, че доброто винаги надделява над злото. Обаче имам доста лоши моменти – преди всичко съм рокендрол певец. Опитвам се всеки ден да давам най-доброто от себе си. Светът, в който живеем, не е перфектен. Което предоставя много идеи за песни. В основата си едноименният ни дебют е биографичен. В него разказвам за опита си с Hans Ziller, за трудностите, които съм имал с други личности от бизнеса, за бившия ми брак. В него има много лични моменти.

От другата страна – Един въпрос за участието ти в ACCEPT. Там защо не се получиха нещата?

David Reece – Нещата с ACCEPT не се получиха по много причини. Една от главните беше, че искаха да заменят Udo с американски певец, защото в Америка групата беше продала 400 000 копия, но никога не постигна 500 000, което означава златен албум. И тогава се намеси звукозаписната компания, както винаги става, с гениалната идея да изгонят Udo и да вземат американски вокалист, с което да променят стила на групата към по комерсиален и така да завладеят необятния американски пазар. Първата допусната грешка беше, че Udo беше с ACCEPT от много години и имаше много лоялни фенове, които не бяха съгласни с промяната. Втората грешка беше следната – аз съм американец до мозъка на костите и преместването ми в Германия, в коренно различна култура, беше шок. Комуникацията е различна и от тук тръгнаха много трудности. Обичам Wolf до смърт, с Peter сме големи приятели. Обаче имахме проблеми в комуникацията. Gaby Hoffmann, съпругата на Wolf, пишеше текстовете на бандата – поне така беше в миналото, мисля, че и сега го прави. От мен поискаха лирики на американски сленг, които да пасват на новата концепция на групата. Което доведе до конфликти с Gaby. Така се натрупа напрежение. Едва след като промяната зад микрофона беше направена, от мениджмънта и от групата осъзнаха, че смяната на вокалистите няма да направи много хора щастливи. Късно разбраха, че феновете няма да приемат тези действия. Дадох на групата две години от живота ми, след което всичко свърши. Знаеш ли, сега си давам сметка, че аз бях изкупителната жертва. Тогава бях на 27. Мечтаех да съм рок звезда. Аз също допуснах грешка като се съгласих да заместя Udo. За последиците трябва да обвинявам и себе си. Тогава бях 27 годишен маниак, който си мислеше, че всичко му е ясно. С ACCEPT обаче не случих на група. Немската етика се основава на работата. А аз идвах от клубовете и когато се присъединих към тях, осъзнах, че трябва да пея от 12 на обед до полунощ. Репетирахме по цял ден, композирахме по цял ден, но това ми помогна да осъзная, какво се изисква, за да съм добър певец. Все пак научих много от тях.

От другата страна – Означава ли това, че животът на рок звездата е измислица?

David Reece – Целият живот, свързан с рок стила, е измислица. Което го прави красив и привлекателен. Същото е и с филмовите звезди – блясъкът е повече. Истинският живот това са съпругата ми, децата ми, кучето ми. Те ме подлудяват, както и аз тях. Рокендролът е пълен с лъжи и хора, които смучат пари от теб. Използвам музиката, за да се изразя, да изкарам от себе си вътрешните си демони и грехове. Мога да отворя вратите, да ги изгоня и да заявя – ето, това съм аз! Рокендролът ми позволява да кажа на света, какво мисля, какво ми ражда главата, за какво пея. Но иначе светът му е измислица. Като добрата книга – прочиташ я, знаеш, че не е истина, но е интересна. Много музиканти, които претендират, че са рок звезди, имат нормална работа, водят децата си на училище всеки ден, вдигат си скандали вкъщи, както ти и аз, Това е животът, а той е една игра. Може да се каже, че е филм… Добър филм.

От другата страна – И накрая, кой е твоят най-„Спайнъл Тап” момент?

David Reece – О, толкова са много. Мога да ти споделя 50 000. Чакай, ето един. Навремето бях в една клубна банда – DARE FORCE. Свирихме в един клуб, който се намираше на 8 километра от границата с Канада. Самото място носеше името „Junk Yard” – „Боклукчарника”. В онези години носехме ластични клинове и бяхме с топирани коси. Тогава в подобни клубове се свиреше по пет-шест нощи – от понеделник до събота. В неделя се прибирахме и понеделник цикълът се повтаряше. Та този клуб, в който свирехме тогава и който не просъществува много, се намираше в средата на нищото. Всяка вечер излизахме пред десетина души от местните. Градът беше ужасен, навън сигурно беше минус 40 градуса. Квартирата ни беше малка постройка над самия клуб. Слизахме до него с шейни, качвахме се на тях и се спускахме по хълма до клуба, а шейните оставяхме до вратата. Облечени бяхме в спандекс и кожени якета, свирехме по пет часа и единствената храна, която ядяхме, беше замръзнала пица, защото в квартирата нямахме фурна. А бирата, която пиехме, беше лед, защото беше много студено. Да съм певец в това време, беше невъзможно. Спомням си, че имахме един товарен автомобил, който за да подкараме, трябваше редовно да палим огън под картера му, за да подгряваме маслото, да не замръзне. Така че всяка нощ всеки от бандата трябваше да слиза от хълма, където ни беше къщурката, за да припалва камиона за два часа и след това да се връща в квартирата, и да буди следващия по ред, за да продължи с подгряването. Беше пълна лудост. Вършихме това в продължение на три години, защото свирихме по четири пъти в годината в този клуб. Правихме турнета в Канада, като през повечето време спяхме в каросерията, без отопление – пет момчета, които докато стигнат до залата, вече бяха покрити с лед. Не можехме да дишаме от студ, през цялото време бях с настинка, останалите – болни. Борехме се заедно като братя. Но мразехме цялото това положение. През последните години обаче често си мисля за онези дни и се хващам, че те ми липсват, защото бяха истински. Обличахме се вкочанени в съблекалните при минуси четиридесет отвън, бяхме като в хладилна камера. Обаче никой не си тръгваше, защото това беше рокендрол. Сега изглежда глупаво. Сбивали сме се, докато сме били на сцената, обирали са ни, докато сме свирили. Промоутъри са ни мамили с хонорарите – седнали сме в съблекалнята, отвън има между 500 и хиляда души, а оня стои пред нас и твърди, че няма кинти да ни плати. А ние не можем да си тръгнем, защото нямаме пари за бензин. Крещели сме, че ще го убием. Луди години бяха.

От другата страна – Трябва да напишеш книга…

David Reece – Мислил съм за това, но се страхувам, че акълът ми изневерява и не си спомням много неща…

От другата страна – Какво би било заглавието, ако все пак се наканиш да напишеш книга?

David Reece – Ще бъде като заглавието на моя първи солов албум „Компромис”, защото всичко, което съм правил, е един голям компромис.