Интервю с Blackie Lawless (W.A.S.P.)

Кой не знае Blackie Lawless и кой не е чувал за него. Или кой не знае W.A.S.P. и кой не е чувал за тях? Така с перефразиране мога да Ви поканя да прочетете следващото интервю. То, както стана вече ясно, е с лидера на W.A.S.P. Blackie Lawless. Миналата година той издаде пълната версия на класическия „The Crimson Idol”, кръстена „ReIdolized (The Soundtrack to the Crimson Idol)”. И разбира се, когато ми се откри възможност отново да поговоря с него, реших да се върна година назад и да започна от новата версия на класиката от 1992 година.

Интервюто с Blackie Lawless (W.A.S.P.) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 25.02.2019 година.

От другата страна – Привет, Blackie, оригиналният „The Crimson Idol” съдържа 10 композиции, а преизданието му „ReIdolized (The Soundtrack to the Crimson Idol)” е двоен диск…

Blackie Lawless – Когато записвахме оригиналния албум, останаха три песни, които бяха създадени за него, но никога не намериха място в оригиналния запис. Като пример ще посоча песента „Miss You”. Включихме я и в албума „Golgotha”, но тя е първата композиция, която написахме за „The Crimson Idol”. Проблемът с нея беше, че ни отне много време, за да завършим оригиналната версия. Издателите ни тогава „EMI” бяха много нетърпеливи. Те не ме изчакаха да довърша напълно всичко. Постоянно ме притискаха да им дам нещо. И аз им дадох най-завършената част, от онова което имах. Историята в този случай също е цяла, но за мен тя не беше онова, което аз исках да направя. През годините много хора ме питаха какво става с наистина цялата история. Те знаеха, че към албума има и други песни и постоянно ми задаваха въпроса, кога в крайна сметка ще го завърша. А аз им отговарях, че не знам. Когато наближи 25-годишнината от излизането на „The Crimson Idol”, реших, че е дошло точното време и ако сега не довърша албума, никога няма да го направя. Така че годишнината беше точно на място.

От другата страна – Към преизданието има и филм, защо и той излиза чак сега?

Blackie Lawless – Филмът беше заснет веднага след записите на оригиналния албум. Но и той никога не стигна до края. Струваше ни много средства, за да завършим целия проект. Когато го заснехме, се оказа, че по него трябва да работим още много. А и нямахме необходимите знания, как да го направим. Така че го зарязах в шкафа. Така изминаха много години. Когато реших, че 25-годишнината на „The Crimson Idol” е най-доброто време за преиздаването на албума, ме попитаха дали този филм все още съществува и кога най-накрая ще излезе. Тогава почувствах, че и неговото време е настъпило. Годишнината е специална, подходяща за отбелязване и реших, че сега е най-правилното време за представянето и на филма.

От другата страна – В този филм Jonathan открадва една китара, а самият албум „The Crimson Idol” е до някаква степен биографичен, тази сцена част ли е от миналото ти?

Blackie Lawless – Когато работех по албума, постоянно ме питаха дали разказвам моята история. Отговарях с не. Казвах, че описвам хората в музикалния бизнес и вземам по десет процента от един характер и по десет от друг. Може би има и десет процента от мен самия. Сложих всичко на едно място и се получи Jonathan. Сцената с открадната китара е просто идея, която ни дойде, когато подреждахме песните. В действителност тази случка никога не била реална.

От другата страна – „The Crimson Idol” е издаден преди 25 години. Ако беше го реализирал сега, щеше ли да е толкова успешен, както тогава?

Blackie Lawless – Не знам, най-вероятно да, защото феновете винаги търсят хубавата музика. Не говоря по този начин само, защото сме направили този албум. Това, бих казал, важи за всеки артист. Добрата музика е причината да имаш продължителна кариера, да бъдеш хедлайнер на концерти и фестивали. Причината е нейното качество. Няма голямо значение дали албумът е издаден тогава или днес. Всичко опира до качеството на песните.

От другата страна – Тогава защо младото поколение приема музиката по различен начин?

Blackie Lawless – Това е интересен феномен. Виждаме в нашата публика фенове на по 20 години. Интересно ни е да ги наблюдаваме, защото те не са били родени, когато албумът е записан. Това се отнася за всеки артист. Всеки музикант с продължителна кариера ще ти каже същото. Когато албумът е излязъл първоначално, хората които тогава са го чули, са били като онези, които за първи път са чули първия албум на W.A.S.P., които излиза през 1984 година. Ако на тези, които тогава са го чули, им е харесал, той се е превърнал в любим. Пет години по-късно, дойде времето на „The Crimson Idol” и музиката и посоките в него, в някаква степен са били неочаквани за тях. И сигурно са си казали, че всъщност искат музика, както в първия ни албум. Защото те са чули песните, слушали са ги и могат да видят промените. Новата публика, която е на по 20 години, тя не е живяла тогава. За тези фенове всички албуми, които всеки един артист е направил преди това, са напълно нова музика. Те не са били родени, когато тези плочи са издадени. За тях всеки албум на даден артист е като отделна глава в книга. Те виждат всички глави, но събрани в една книга. От гледната точка на артиста точно това е начинът, по който той иска публиката да гледа на неговата работа. Той иска феновете да гледат на работата му като на книга с много глави.

От другата страна – Смяташ ли, че модерният начин на живот, оказва влияние на качеството на изкуството?

Blackie Lawless – Това е добър въпрос. Наистина не знам. Ако изходим от клишето, че изкуството е субективно, ако зададеш този въпрос на десет различни души, те ще ти дадат десет различни отговора.

От другата страна – Попитах, защото днес много малко хора се замислят, останалите искат всичко на готово и го получават чрез социалните медии…

Blackie Lawless – Прав си. Ние идваме от времена, когато основната цел пред артиста беше да влезе в студиото и да направи най-добрия албум, на който е способен. Ние се концентрирахме върху тази цел. Съжалявам, че вече не живеем в тези времена. Питат ме, какво мисля за новите групи. Отговярам, че идея си нямам. Знам за социалните медии и тяхната значимост, но те не са моя свят. Не ги познавам. Но от онова, което чувам, вярвам, че си прав.

От другата страна – Коя е най-голямата обида за един артист днес?

Blackie Lawless – Не знам, не гледам на нещата по този начин. Единственото, което виждам по време на концерта, са феновете. Наблюдавам реакциите им, докато свирим. И осъзнавам, че те не са по-различни от преди 30 години. Не виждам някаква разлика в поведението на публиката. Ако можем да се върнем назад във времето, ще видиш, че днес почти всичко е така, както и преди. За един артист днешният ден е най-добрия.

От другата страна – А има ли нещо, с което публиката те разочарова днес, ако я сравниш с първите години на W.A.S.P.?

Blackie Lawless – Всичко е същото. Е, днес всеки идва на концерт с телефона си и може да свети с него, а в миналото всички използваха запалки. Само средствата са различни. Това е единствената разлика, която намирам.

От другата страна – Днес обаче има артисти, които не разрешават на феновете да използват телефони на техните концерти…

Blackie Lawless – Това мен не ме засяга. Знам за какво говориш, чувал съм много музиканти да говорят за това, дори съм чувал, че са гонили хора от концертите си, но ако феновете искат да записват и да слушат записите вкъщи, за мен не е никакъв проблем. Защото, ако бях на 15-ет и имах подобна технология в ръцете си, също щях да я използвам по този начин.

От другата страна – Има ли голяма разлика между наивността на младостта и реализма на зрелостта?

Blackie Lawless – Смятам, че това важи за всеки. Това, което научих, докато записвах албуми е, че ако искаш да имаш продължителна кариера, не става дума за два или три диска, а за издаването на албуми в продължение на 20 или 30 и повече години, та, ако искаш да постигнеш подобна кариера, ще успееш, ако се вслушваш в публиката, която преживява това продължително пътешествие с теб. Ти например слушаш албума днес. И той ти носи определени усещания. Ако той е добре направен и си го пуснеш след пет години, ще чуеш неща, които преди не ти се е отдало да чуеш. Особено в текстовете. И той ще има друго значение за теб, защото човекът, който си бил тогава, не е същият, който си днес. Това е много важно да се запомни. Когато пиша някой текст, съм много внимателен и винаги мисля в перспектива. Аз мисля за феновете, на които говоря. Казвам им, че ето така съм мислил тогава, но днес го правя по различен начин. Вие какво смятате по въпроса? За това се опитвам да пиша по такъв начин, по който говорим в момента. Питаш ме, как съм, как е животът ми, това видях по телевизията, не ми хареса, ти как го виждаш… Смятам, че ако всеки артист се допитва и говори с феновете, които го следват през целия му път, ще си създаде най-лоялните почитатели в света.

От другата страна – Зададе въпроса „Кой съм аз?” След толкова много години, откри ли отговора за себе си?

Blackie Lawless – Ако ти отговоря утвърдително, ще е глупаво, защото всеки израства и се развива. Ако не го прави, значи е вече мъртъв. И нямам предвид физическата смърт, а духовната и емоционалната. Всеки един човек постоянно открива кой е. Малцина са привелигированите, които имат възможност да изразят мислите си на хартия като мен. И това да продължава с години. След което да се върнат назад, да погледнат какво са оставили преди 20 години например и да го сравнят с онова, което смятат днес. Понякога нещата са коренно различни. Четеш и се учудваш на онова, което е било в главата ти тогава. Всеки един от албумите на W.A.S.P. е като малка времева капсула. В тях има кратки отрязъци от време. И всъщност това е супер предназначението им.

От другата страна – Какво предпочиташ – да си виртуоз в живота или в музиката?

Blackie Lawless – За мен няма разлика.

От другата страна – Музиката е твоя живот или животът ти е музика?

Blackie Lawless – И двете. Не мога да си ги представя отделно. В момента сме си вкъщи, уморени от турнетата, но си мисля за студиото, защото имам идеи в главата си. Независимо че физически съм изтощен, съзнанието ми ме кара да записвам. Всичко е едно цяло. Смятам, че наистина креативните хора, без значение дали са музиканти или художници, всички, които са свързани с изкуство, няма как да ги спреш просто ей така.

От другата страна – Кого уважаваш най-много днес?

Blackie Lawless – Спомням си как преди няколко години срещнах Dave Murray от IRON MAIDEN. Двамата видяхме David Gilmour от PINK FLOYD да си стои в един ъгъл. Съзрях го и прошепнах на Dave, че ей там е Gilmour. Предложих да отидем да поговорим с него, а Dave ми отвърна, че не можем да направим това. Защо? – попитах го. Той беше категоричен, че няма как да стане. Няколко минути по-късно дойде представител на „EMI”, с когото си поговорихме и между другото подхвърлих, че съм видял David Gilmour. Товага пичът от звукозаписната компания отговори, че той е много готин тип и предложи да отидем при него. Тогава заостъпвах. Постъхих по същия начин, както и Dave Murray. В крайна сметка се срещнахме с него и говорихме в продължение на 30 минути. Страхотен човек. Нямаше как да стане по-добре. Разказах ти тази история, защото той е любимия ми китарист.

От другата страна – Каква беше неговата реакция?

Blackie Lawless – Беше невероятен. Нямаше как да се получи по-добре. Говорихме си, все едно се познавахме от години.

От другата страна – След толкова продължителна кариера, вярваш ли на инстинктите си, че онова, което създаваш, пасва на моментното състояние на W.A.S.P.?

Blackie Lawless – Направил съм 13 хиляди интервюта в живота си, никой досега не ми е задавал този въпрос. Причината заради която го казвам е, защото, за да съм честен, никога не вярвам на първоначалния си инстинкт. Може би ти се струва много странно. Всъщност въобще не си вярвам. И сигурно си мислиш, че това е още по-странно. Винаги се допитвам до останалите, с които свиря, за да отсея добрите идеи. Chris Holmes беше много добър в това. Свиря си нещо, за което смятам, че е добро, а той ме поглежда и ми заявява, че е пълен боклук. Или му показвам нещо, за което не съм много сигурен, а той ме успокоява, че е много добро. Mike Duda, басистът, който е в групата повече от 20 години, е много по-добър от Chris в това. Така че, когато се появи идея, първо я споделям с него и му искам мнението. Не бих казал за себе си, че нямам идеи. Но като композитор разбрах, че колкото по-близо си до нещата, толкова по-трудно ги виждаш в тяхната комплексност. За това е по-добре да потърсиш още едно мнение, преди да покажеш идеите си на света. В групата имаме практита да се посритваме, защото ако не го правим помежду си, Светът ще ни срита. А той няма проблем с това.

От другата страна – Този отговор може да послужи на младите банди… В края би ли споделил най-Spinal Tap момента ти?

Blackie Lawless – Това е рекламата, която направих за края на филма. Мисля че ми платиха 500 долара, за да участвам. Имах нужда от парите тогава. Неее, чакай. Обадиха ми се и ми казаха, че търсят някого, който да я направи и аз се съгласих. Когато се срещнах с екипа, разпознах някои от момчетата, които участваха в срещата. Те бяха телевизионни звезди в Америка. Поговорихме няколко минути. Те изглеждаха така, както по телевизията. Седмица по-късно трябваше да снимаме кардите за края на филма. Тези пичове започнаха да излизат от гримьорната, с грим и прически, а аз не можах да повярвам, колко различно изглеждат. Не можех да повярвам на промяната. Беше забележително. А когато започнаха да говорят с английски акцент, направо ми падна ченето. Въобще не очаквах подобна трансформация.