Голямо чакане, голямо чудо. In Flames ме запалиха по мелодичния дет метъл и откакто се помня следя техните стъпки от толкова близо, от колкото ми е възможно. Със закъснение поради възрастта ми преживях великолепни албуми от ранга на Whoracle и The Jester Race, влюбих се от раз в Clayman, преоткривах с трепет Reroute to Remain и прерисувах старателно обложката на Come Clarity. Вълнувам се покрай Siren Charms и в духа на пълната откровеност споделям, че досущ както младата булка се събужда и заспива с мисълта за бъдещия си съпруг, така и моят разсъдък беше зает само и единствено с размишления върху единадесетия албум на шведите.

И ето, моментът настъпи. Изваждам възможно най-качествените слушалки, освобождавам си следващите 45 минути и зареждам плейъра. In Plain View е първата песен, която чувам и моментално я заобичвам. Може би съм малко пристрастна, а може и да съм много пристрастна, но ниските очаквания, които имах към този албум, ми се струват лесно опровержими в точно този момент. Следва високоскоростната резачка Everything’s Gone, лашкаща се някъде между мелодет корените на групата и метълкораджийското ѝ настояще. Втори пирон в ковчега на негативните ми настроения спрямо Siren Charms.

Дори не мога да дочакам песните да свършат, изпитвам физическа нужда от това да чуя всяка една от тях веднагически и ако може по-бързо.
Прехвърлям се на уж лежерната Paralyzed. Песента създава илюзията за неподвижност до първата минута и половина, след която се развива в хвърковата и прилепчива мелодия. С пълен глас припявам на вече познатите Through Oblivion и Rusted Nail. Колкото и да не ми се искаше и колкото и да се кълнях, че това просто не са моите In Flames – In Flames, чието творчество познавам и обичам, всъщност трябва да призная – новата ера на гьотеборгци е настъпила. Миналото е минало, The Lunar Strain е красива история, останала в историята и със смели стъпки е време да навлезем в бъдещето на групата. Както е написано в четвъртата композиция от новия албум, ‘I know, I have to let it go…‘

Следва With Eyes Wide Open, трогателна и тежка, ами, нека го наречем балада, впечатляваща с дълбочината на текста и майсторството на китарите си. В нея Andres се е постарал да вложи цялата драматичност на чистите си вокали.
Пускам си едноименната Siren Charms и си припомням по странен каприз на музикалната си памет за Red Hot Chili Peppers, ако бяха тръгнали по по-тежък път и бяха решили да правят метъл. Това е само в началото, впоследствие песента си става неокласически IF.
С голяма доза учудване попадам във вихрушката на When the World Explodes; откриващите я китари са достатъчно тежки, че да ме накарат да се заплесна по песента от първо слушане. Включването на женски вокали обаче е нещото, което ми направи най-добро впечатление. Dead Eyes започва обещаващо и продължава по същия начин. В нея философското и съжденията, започващи с ‘ако утре беше последният ми ден на този свят, щях…’ взимат превес, за да разкрият талантите на шведските текстописци.
Закривам пламенния сезон с пристрастяващата и преливаща в безброй нюанси Monsters in the Ballroom и откровения юмрук в лицата на всички неверници (включително и в моето!) Filtered Truth.

In Flames we trust.

9/10