По пътя към дома с Анатема

Ние сме звезден прах, малки, самотни частички светлина в безкайната бездна на вселената. И точно това ни припомниха Анатема с последния си концерт от турнето под името A Sort of Homecoming. Под звуците на Because, разливащи се в притихналата зала България, несъмнено най-подходящата зала за акустичното шоу на британците, започваме да придобиваме усещане за предстоящото. В затихващото „защото небето е синьо…“ на сцената се появяват силуетите на братята Кавана, следвани от прелестната Лий Дъглас, не за първи път посрещнати топло тук от българската публика.

Тихо, като ромон на топъл летен дъжд, Дани Кавана ни въвежда в кристалната красота на Lost Song 2. Ясният глас на Лий нежно пробужда сънища и копнежи, забравени в най-дълбоките кътчета на съзнанието, тихо зове неизпитвани чувства, обещава, търси и вярва в немислимото. Lost Song 2 е вероятно една от най-чувствените песни от много оспорвания албум на групата Distant Satellites, издаден през юли, 2014. Отзивите за албума са неестествено противоречиви – от 3 до 9 по десетобалната система, което несъмнено говори за високите очаквания на феновете, но възможно ли е да очакваме да се усъвършенства съвършеното? В израстването си, британците са достигнали неизбежната откровеност и обреченост на пълното осъзнаване и споделят прозренията си по неповторим начин. Постоянните музикални експерименти, преплитащи прогресив елементи с меланхолията на алтърнатива, обогатени с готически елементи и атмосферично звучене създават дълбокото усещане за нещо абсолютно различно и в същото време, познато, като нещо вече видяно, забравено усещане за тъга и красота. Слушайки Анатема, аз персонално се чувствам като дете в магазин за лакомства – накъдето и да се обърнеш, попадаш на нещо любимо и близко като стил и идея.

В сияещата светлина на красивата изповед на Untouchable 1 и тихото съмнение на Untouchable 2 започва дългото и мъчително пътуване към дома. Чистите гласовеа на Дани и Лий се срещат преплитат и отдалечават под затихващите акорди на китарите. Време е за ритъм и събуждане, търсене на свобода в съня с настойчивите акорди на Thin Air преливащи в неземно красивата Dreaming light, която изненадващо и окончателно открадва сърцата ни, нежния глас на Лий преминава през нас като слънчев лъч, разбиващ всякакви прегради осветяващ онези тайни кътчета, където съхраняваме съкровеното. Публиката, притихнала, в затъмнената зала, става част от малката вселена Анатема и след последните акорди избухват поредните спонтанни аплодисменти.

Следва приятно освежаващо връщане назад във времето с Deep. Бавно, съвсем осезаемо осъзнавам, че в момента звучи един от най-красивите мъжки гласове, които съм слушала наживо. За публиката, постоянните закачки и шеги на Дани Кавана съвсем не са изненада, дори са очаквани и пораждат приятен диалог с феновете, характерен за всеки концерт на Анатема. Също така, за никого не е изненада умората, натрупана през това особено емоционално турне, но както още в началото на концерта Дани отбеляза, няма по-подходящо място за този техен последен концерт.

Разказът за тази красива любов, продължава с моя личен фаворит от Distant Satellites – Ariel. Там, в малката вселена на всеки от нас, съществува онази съкрушителна емоция, мечтите, покълващи в самота, онази тъмна материя на нашите желания и стремежи. Въпреки, че тримата на сцената успяват с звук и емоция да запълнят простванството на немалката зала България, тук усещам липсата на чувствените звуци на челото на Дейвид Уеслинг и виртуозното изпълнение на цигуларката Ана Фийби като гост музиканти в наскоро издадения запис на концерта на Анатема в катедралата на Ливърпул. Ако сте нямали възможност досега да изгледате този изумителен спектакъл, брилянтно режисиран от Ласe Хойл, в харатерния му винтидж стил, горещо препоръчвам.

Чуваме едно от най-чудесните изпълнения на Glory, Портисхед, сравнимо само с оригиналното изпълнение. Между още няколко кавъра на Флийтуд Мак, Пинк Флойд и Бийтълс, всички тематично свързани с различни форми на любов, чуваме най-красивото сбогуване в майсторската композиция Анатема, също от Distant Satellites, наситена с тъга и меланхолия мелодия, която настойчиво ни завладява, събужда онзи тих копнеж по неуловимата красота на споделеното съществуване. В тъмната зала Дани Кавана отново пита дали не може да се увеличи светлината: „Искам още светлина, искам да виждам публиката си“.

„… ние сме просто отдалечени сателити, а аз съм жив, жив съм в този сън… „

Акустичното изпълнение определено значително променя добре познатите композиции, придава им повече чувственост, дълбочина, топлота. В първите звуци на A Natural Disaster, публиката разпознава една от любимите си композиции, която отново посрещаме на крака, не за първи път тази вечер. Оставаме до края на крака, в светлинките на мобилните телефони, като малки светулки пръснати в залата, за да почетем чудесния спектакъл изнесен ни от Анатема. Оставяме Лий да ни разкаже как тъжно и неумолимо, онази недостижима любов прелива към своя неизбежен край в самотата на самообвинението, ужасяващото осъзнаване на грешките и тази окончателност на изгубеното. Tревожните акорди на Fragile Dreams ни завръщат у дома, в малките ни изолирани вселени, изпълнени със съзнанието за дълбока невъзвратима загуба.

Седмица по-късно пасажи от различни композиции все още изникват в главата ми, неканени и неочаквани. Може би най-пълно мога да опиша усещането от този концерт като перефразирам любим мой автор: Любовта е занимание самотно.