Интервю с PAUL SPECKMANN от MASTER

Часът за интервюто ми с господин Спекман наближаваше, подбутвайки несигурната ми натура с пръчката на реалността в опит да ме накара да приема, че въпросите ми са съвсем нормални и професионално подготвени и да спра най-после да ги препрочитам непрекъснатo и да оставя разговора да протече естествено.

Господин Спекман ми остави впечатлението на изключително земен и здраво стъпил на земята човек, който знае какво иска и най-важното – действа. С него поговорихме за Master, „за нещата от живота“ и за личния му поглед към заобикалящия ни свят.

Приятно четене!

MH18: Здравейте, казвам се Радина, приятно ми е! Благодаря Ви за интереса да проведете разговор с нас!

Mr. Speckmann: Здравейте, радвам се!

MH18: Подготвила съм въпросите си и ако желаете, нека пристъпим към тях.

Mr. Speckmann: Добре, нека започваме.

MH18: Master има много дълга история, групата продължава да бъде активна и да създава нова музика. Какво според вас е онова ядро на Master, което остава непроменено през всички тези години?

Mr. Speckmann: Все още свирим бързи, тежки и гневни песни, както винаги. Не се е променило много – просто членовете на групата са различни. Разбира се, живея на различно място от началото. По-възрастен съм, но всичко е сравнително същото. Опитваме се да запазим звученето интересно, без да губим същността му.

MH18: Добре, благодаря!
Съставът на групата се е променял през годините. Как всяка различна формация влияе върху начина, по който звучи Master? Има ли нещо, което всеки музикант е оставил като свой отпечатък върху групата?

Mr. Speckmann: Хм, това е добър въпрос. Работата е там, че аз съм основният автор на песните. Така е през цялата ми кариера, още от втория албум насам. Първият албум беше специален, защото имахме трима автори на песни. Всеки от нас донесе свои завършени песни, включително и аз. Всички момчета от групата. Така че, първият албум беше завършен и цялостен албум, защото вдъхновението идваше от трима музиканти – трима автори на песни. Когато стигнахме до втория албум, аз написах около 90% от него, може би две песни от друго външно влияние – китариста Джим Мартинели. Но аз написах всички текстове на втория албум и след това годините минаха и аз написах 90% или 100% от всеки албум до края. Като например в последните три албума, отново написах 100%. Имаше време, когато Алекс, моят настоящ китарист, той написа няколко песни. И бяха наистина добри песни. Но единственото „проблемно“ беше, че бяха толкова различни от моя стил на писане. Че в един момент реших да се върна към това да пиша албумите сам.

След това групата отново започна да постига по-голям успех. Така че нямам нищо против Алекс. Той е страхотен автор на песни, китарист и водещ изпълнител. Няма да го критикувам. Просто стилът му се различаваше твърде много от моя.

MH18: Разбирам, да.
Следващият ми въпрос е – Когато работите върху нова музика като група, колко от процеса е индивидуална работа и колко се ражда чрез взаимодействието между музикантите?

Mr. Speckmann: Добър въпрос. Добре, начинът, по който се случват нещата, е следният. Вземам акустичната китара зад мен, подпряна на стената, и започвам да пиша рифове. Така работя обикновено в продължение на две години, понякога и повече. Но идеята е, че не насилвам процеса на създаване на рифове. Понякога някой риф просто ми идва наум и ако ми хареса, сега записвам идеята на телефона си, а преди използвах диктофон.
Понякога не ми харесва и просто оставям китарата.
Мисля, че вероятно пропускам доста добри идеи, защото в момента ми харесват, но след това се разсейвам, оставям китарата и ги забравям.

Но от време на време записвам някои от тези рифове и когато дойде време да запишем албум, се връщам назад и прослушвам всичко. След това избирам тези, които привличат вниманието ми. И за щастие, всеки път има такива, които изпъкват! Има и страшно много рифове, които са пълни боклуци, и си казвам: „Какво изобщо съм си мислел?“

Но понякога има и такива, които изпъкват, и осъзнавам, че от тях може да се получи някаква песен. След това, когато започнем работа по нов албум, се събирам с момчетата. Виждаме се веднъж седмично за репетиции, защото всеки от тях има доста ангажименти в личния си живот. И работим по една песен наведнъж. Понякога проблемът е, че фестивалите и турнетата забавят работата по албума. Така че, да кажем, след някое турне трябва да започнем отначало и отново да работим по първите пет песни, а след това да продължим със следващите шест. Затова обикновено отнема известно време, докато съберем достатъчно песни, за да отидем в студиото.

Само ще добавя, че когато пиша рифовете казвам на момчетата как искам да се изсвири нещо конкретно на барабаните или пък им казвам: „Покажи ми какво си представяш за този риф.“ След това барабанистът ми показва какво може да направи. Що се отнася до китариста Алекс, обикновено при него вземам китарата от него и му показвам как искам да звучи. Но аз също свиря на китара. Преди години започнах с бас китарата, но сам се научих да свиря и на китара.

Така създавам песента. Показвам им партията на китарата, след което им я връщам. После се мъча с баса, защото все още не съм свирил бас партията на тази песен на живо, а само на китарата.

Репетираме около час, докато усвоим една песен. На следващата репетиция, да кажем седмица по-късно, работим върху първата и втората песен, след това върху първата, втората и третата и така, докато стигнем до единайсетата.

Обикновено събираме достатъчно песни. Например в новия албум има девет песни и aз написах всяка една от тях. Единственият проблем, който понякога имам при писането на песни, е, че създавам прекалено дълги композиции.

Защото си мисля, че даден риф трябва да се повтори още веднъж. И преди да се усетя, песента вече е дълга осем минути или нещо подобно. Хубавото обаче при момчетата е, че преди не ми казваха подобни неща. Сега обаче го правят. Казват ми: „Пол, знаеш ли…Може би можем да съкратим песента наполовина?“ И много пъти вече съм съгласен с тях. Обикновено обаче остават по няколко бонус парчета, които не са включени в албума. Така е и с този албум.

MH18: Да, разбирам.

Mr. Speckmann: Те са с продължителност около шест до осем минути и ще бъдат издадени по-късно. Това са наистина дълги песни, но идеята е, че са много добри. Просто са прекалено дълги за стандартен албум, затова обикновено ги запазвам като бонус парчета за по-късно, вероятно през следващата година или може би за някое специално EP или нещо подобно.

MH18: Да, да. Това е доста добра идея. А какво наистина сплотява групата? Достатъчно ли е да имате една и съща музикална насока или е необходимо нещо повече?

Mr. Speckmann: Това, което наистина сплотява групата, са концертите. Барабанистът си има собствен бизнес. Той се занимава с рециклиране, има собствена фирма за рециклиране. Китаристът работи във фабрика, но идеята е, че момчетата обичат да се откъсват за малко от ежедневието си. Знам това. Затова постоянно се опитвам да намирам още фестивали и, разбира се, турнета.

MH18: Да, всеки от нас има своите лични задължения и е хубаво понякога да се откъснеш за кратко от тях.

Mr. Speckmann: Разбира се, понякога имат нужда и от почивка, разбирам го. Именно концертите държат групата заедно. Ако нямахме участия, щеше да бъде много по-трудно.

MH18: Да, това е напълно нормално.

Mr. Speckmann: Момчетата се радват да излязат, да свирят рокендрол и да се забавляват, и за малко да оставят ежедневните си задължения настрана. Понякога виждам, че това наистина помага на групата да остане заедно. Извън музиката обаче не прекарваме време заедно.

Преди излизахме – преди около десет години, може би дори преди петнадесет. Вече не се виждаме извън групата. Всеки си има собствен живот. Събираме се само за репетиции, турнета и концерти и това работи. Така че между нас тримата има добра енергия и добра комуникация. Особено когато не сме се виждали дълго време. И изведнъж получаваме възможност да имаме концерт. Радваме се отново да свирим заедно. И то на живо – страхотно е! Да.

MH18: Да, звучи като приятна емоция.
Master има много отличително звучене. Когато работите по нов материал, съзнателно ли се стремите да запазите тази идентичност, или просто пишете музиката, която идва естествено отвътре?

Mr. Speckmann: Точно така. Пиша музиката, която идва естествено отвътре, a групата…и китаристът ми, и аз имаме собствено отличително звучене.

Така е още откакто започнах да свиря с него на китара, което беше преди около 23 години. Той винаги е имал собствено звучене. Звученето на китарата му се усъвършенства с всеки следващ запис, но все още е сходен с оригиналното звучене, което двамата изградихме заедно преди години. Откакто се преместих в Чехия преди 26 години. А той свири с мен на китара вече 23 години.

Така че нито при него, нито при мен има съществени промени. Просто се опитваме да подобряваме звученето, да кажем, понякога в студиото, разбира се, както и с помощта на съвременните технологии. Звукът наистина става по-добър, да.

MH18: Винаги ли имате муза? А когато нямате вдъхновение, какво ви вдъхновява да създавате още музика?

Mr. Speckmann: Всичко, което се случва в този луд свят около нас. Живеем в толкова скапани времена, така че за мен идеята при всеки албум е…До известна степен всеки албум е своеобразен публичен дневник на личния ми живот. Но още повече – на случващото се в света. Цялото това насилие и всички тези политически сътресения и всички тези фанатици, мегаломани, които унищожават света. Всичко това намира отражение в музиката ми и предполагам, че така е по-добре. Поне за мен. Харесва ми да влагам личния си гняв и агресия в музиката. Така успявам да избегна затвора.

MH18: Хубаво, хубаво, хаха.

Mr. Speckmann: Знам, че звучи доста налудничаво, но е истина. Това ме предпазва от агресивни прояви и конфликти с хора, а не искам да правя подобни неща. Предпочитам да се боря чрез музиката си. Мисля, че така е по-добре. Музиката ми е моята муза.

MH18: Разбира се, това е доста добра стратегия за самосъхранение на духа.
Каква музика Ви се иска да създавате с Master на този етап от развитието на групата? Има ли нещо, което все още чувствате, че искате да изразите чрез музиката си в този момент?

Mr. Speckmann: Мисля, че в момента изразявам това, което искам. Просто ми се иска светът да стане по-добро място. Но от друга страна, няма да започна да пиша любовни песни.

MH18: Да, хаха.

Mr. Speckmann: Но всъщност единственото, което мога да кажа, е, че съм доволен от тези албуми. Просто се надявам хората да харесват музиката толкова, колкото и аз. Защото аз лично пиша музиката за себе си. И се надявам хората да я харесват.
Това е всичко, което можеш да направиш – като да хвърлиш всичко в огъня и да се надяваш на най-доброто. Понякога хората не го харесват, друг път го харесват. Петдесет на петдесет, нали?

MH18: Разбира се, да, да. Най-важното е да правиш това, което обичаш. А ако можеш да го изразиш чрез изкуството, музиката, рисуването или нещо друго, това би било страхотно.

Mr. Speckmann: Точно така. Да, това е перфектно. Съгласен съм на сто процента. Съгласен съм. За мен това е правилният начин.

MH18: Има ли риф, идея или песен, по която работите в момента, и която Ви кара да си мислите: „Това е нещо, което никога досега не сме правили“?

Mr. Speckmann: О, мисля, че във всеки албум има по нещо, което никога досега не сме правили. Не се стремя обаче да създавам нещо специално. Просто свиря онова, което чувствам, разбирате ли? Наистина. Например в последния албум, да кажем, в Saints Dispelled – една сутрин отидох в студиото за запис на вокалите. Обикновено този процес продължава няколко месеца, като ходя там веднъж или два пъти седмично. И когато влязох, там имаше един интересен японски инструмент, нарича се пантам. Прилича на тиган и се свири с ръце или с палки.

MH18: Мисля, че знам кой е този инструмент, но бях забравила името му. Да.

Mr. Speckmann: Той е кръгъл, нещо като кръгъл предмет. Както и да е, влязох, погледнах го и се запитах какво е това. След това ударих инструмента с палките. Написах тази песен на китара и…Записах акустичните партии, както и партиите на електрическата китара, и Алекс каза „Ще намеря начин да се науча да свиря на този инструмент“. В крайна сметка той го включи в албума. Това беше интрото на една от песните и резултатът беше фантастичен. Така че понякога, разбира се, търсим и нови неща. Това беше един такъв случай. Беше наистина чудесно. Разбира се, този инструмент не присъства в новия албум, но въпреки това беше много готино последният път.

MH18: Да, звучи като готино преживяване наистина. Как разбирате кога една песен е достатъчно добра, за да намери място в албум на Master? Има ли момент, в който решавате, че повече няма да променяте песента?

Mr. Speckmann: Както вече споменах, обикновено отивам в студиото, след като съм написал песните в завършен вид. Така че остава само да чуя как Алекс свири на китара, Питър – на барабаните, а аз – на баса. И дори не говоря за текстовете – тях ги пиша по-късно. Kогато чуя момчетата да изпълняват на електрически инструменти музиката, която съм написал на акустична китара, веднага разбирам дали звучи така, както съм си представял.

Например тези единадесет песни, за които споменах, ги написах аз. След това се събрахме, показах ги на момчетата и ги изсвирихме заедно. Точно както и при предишния албум, още от самото начало харесах всяка една от песните.

От друга страна обаче, както казах, след това трябва да напиша текстовете, а те сякаш идват отнякъде, откъдето и аз самият не знам. Чета много. Слушам, наблюдавам, следя какво се случва около мен. Пускам музиката и започват да ми хрумват различни думи и идеи. Прослушвам композицията отново и отново. И обикновено, след като съм я прослушал около 20 пъти в рамките на два дни, вече съм завършил целия текст. Правя това с абсолютно всяка песен. Така че нямам някакъв точно определен или универсален метод.

Знам, че някои музиканти създават концептуални албуми – избират книга или определен исторически период и изграждат албума около избраната тема. И това е напълно нормално, не ме разбирайте погрешно. Просто аз не работя по този начин. Моят подход е малко по-различен. Понякога и самите песни са за доста странни неща. Друг път дори не знам откъде идват идеите, но просто се появяват. И така е напълно добре.

MH18: Добре, благодаря. Какво е по-важно за Вас в една песен – техническото изпълнение или усещането, което тя създава? И променил ли се е отговорът Ви на този въпрос през годините?

Mr. Speckmann: Техническата сложност никога не е била водеща за мен в метъла. За мен музиката е свързана с усещането, което ми носи, когато я изпълнявам. Наистина е така. Разбира се, някои от песните, например тези в новия албум, да кажем, че последните четири-пет албума са доста по-технически сложни от музиката, която правехме в началото, но, да, това е напълно естествено и очаквано. Все пак написах първия албум преди повече от 40 години. Разбира се, че с времето човек става по-добър и се усъвършенства. Но от друга страна, не се стремя на всяка цена да бъда най-добрият басист в света. Това изобщо не ме интересува. Гледам видеоклипове, слушам различни групи и понякога виждам и чувам невероятни музиканти, но в изпълненията им липсва всякакво чувство. Не усещам нищо. При Master е различно – всяка песен носи определено усещане. Знам, че хората го разбират и го усещат. Сигурен съм в това.

MH18: Благодаря за отговора. Случва ли се някоя песен да Ви изненада в процеса на създаването ѝ – да започнете с една идея, а в крайна сметка тя да се превърне в нещо съвсем различно?

Mr. Speckmann: Да, това се случва доста често. Понякога се връщам назад и прослушвам някои записи, които съм направил преди няколко години с малкия си диктофон. Тогава осъзнавам, че до момента на записването сме променили песента напълно. Така че понякога се случва. Очевидно има причина за това, макар че не знам точно каква. Песента се подобрява, а понякога се отдалечава доста от първоначалната ми идея за нея. Но звучи добре и носи определено усещане. И това напълно ме устройва.

MH18: Разбирам, благодаря.
След толкова години с Master сигурно има много случки, които никога не са били разказвани в интервюта. Има ли забавна, странна или просто неочаквана ситуация в историята на групата, която бихте искали да споделите?

Mr. Speckmann: О, животът е изпълнен с всякакви щури случки. Наистина е трудно да избера само една конкретна история. Знаете ли, един от проблемите в рокендрола – и съм сигурен, че много музиканти биха казали същото – е, че постоянно се сблъскваш с проблеми при пътуването със самолет – оказваш се блокиран на различни места, изпускаш полет, разболяваш се, но въпреки това трябва да продължиш да свириш. Предполагам, че търсите история в духа на This Is Spinal Tap. Не се сещам за някоя наистина добра история от този тип в момента. Съжалявам.
О, чакайте! Току-що се сетих за една. Дайте ми секунда…
Ето, имам история. Сетих се за един такъв момент в стил This Is Spinal Tap. Бях с първия барабанист на групата, Бил Шмид. Отивахме да гледаме една от групите, в които той свиреше. Това беше много отдавна, в самото начало, когато бях млад – някъде в началото на двайсетте си години. Отидохме в дома на един познат, където гледахме изпълнението на групата, а след това се върнахме в старото комби на баща ми, което наследих след смъртта му. Изведнъж колата ни беше обградена от въоръжени мъже. Оказа се, че са полицаи. Бяха обградили колата ми. Свалихме прозорците, а те ни наредиха да излезем и да вдигнем ръце. Направихме каквото ни казаха. Полицаите търсеха наркотици. Не носехме нищо подобно. Но тогава те казаха „Вие двамата сякаш току-що сте излезли от „Зоната на здрача“.“ Защото и двамата имахме наистина дълги коси. Бяхме млади и изглеждахме доста ексцентрично. В крайна сметка ни пуснаха. Но това беше точно такъв момент в стил This Is Spinal Tap – когато полицаят ни каза, че сякаш сме излезли от „Зоната на здрача“. След това ни казаха, че можем да си вървим. А ние, разбира се, бяхме доволни, че ни пускат. За щастие, не откриха нищо нередно и ни пуснаха. Това се случи много отдавна. Коментарът за „Зоната на здрача“ обаче ми се стори много забавен, защото предаването беше изключително популярно през 60-те и 70-те години, когато бях млад.

MH18: Благодаря Ви за отговора. Има ли песен на Master, която слушате по различен начин днес, отколкото когато сте я записвали?

Mr. Speckmann: Не, не бих казал. Когато слушам старите песни, откривам силни моменти във всяка от тях. Имали сме много добри песни, макар че някои може би не са били толкова сполучливи. Но никога не бих се върнал назад, за да променя нещо. Това не е важно за мен. Както Ви казах, музиката е своеобразен публичен архив на делата и живота ти през даден период. И мисля, че точно това ми харесва най-много – че всичко това намира място в студийните записи. В студиото пренасям моменти от живота си и всичко, което се случва около мен. Не знам дали всички пишат по този начин, но така аз създавам музиката си. Например, когато си пусна някой стар албум, като Faith Is in Season от 1998 г., той ме връща в Аризона. А когато пусна първия албум се връщам в Чикаго, а вторият ме пренася във Флорида, където го записвахме. Всички тези малки детайли се запечатват в съзнанието ти и остават там.

MH18: Когато погледнете назад към историята на групата, има ли определен период, който днес оценявате по различен начин, отколкото сте го възприемали тогава?

Mr. Speckmann: Знаете ли, когато се връщам назад в спомените си, си припомням много неприятни ситуации и трябва да кажа, че се радвам, че успях да се дистанцирам от много от тези хора. Някои от тях бяха наистина трудни за общуване още в самото начало. Именно раздялата с тях ме доведе до мястото, на което съм днес. И колкото и странно да звучи, много от първоначалните членове така и не постигнаха нищо в живота си. Живели са, а някои и до днес живеят нещастно. Когато се замисля за тях, ми става някак тъжно, че така и не са намерили път напред.
След като се разделих с първоначалните членове, те така и не успяха да продължат напред. Това някак ми показа, че вероятно съм бил важен. Важен за групата, да. И вероятно именно затова групата продължава да съществува..
Знаете ли, навърших 63 години в неделя, а все още се занимавам с това.

MH18: О, значи сте зодия Везни!

Mr. Speckmann: Да, точно така. Навърших 63 години на 28 септември. Но това е и същественото – с времето осъзнах, че причината все още да съм тук е, че съм направил някои правилни избори. Именно това е важното. Не всеки успява да го направи. Животът е риск и много зависи от изборите, които правиш. Трябва да вземаш правилните решения.

MH18: Да, така е, напълно сте прав.

Mr. Speckmann: Не казвам, че съм безгрешен. Допускал съм грешки. Разбира се, това е част от живота. Важно е обаче да се учиш от тях. През годините установих, че много хора не си вземат поука, не продължават напред и продължават да повтарят едни и същи грешки.  А това е проблем.

MH18: Разбира се. Tова наистина е проблем. Как се е променило усещането Ви от това да бъдете част от екстремната метъл сцена през годините? Има ли нещо от миналото, което Ви липсва, както и нещо в днешната сцена, което цените особено?

Mr. Speckmann: Това, което ми липсва от миналото, е по-силното другарство между групите. Все още имам приятели сред някои доста известни групи, с които сме близки и до днес.Но навремето, когато тепърва започвах да се занимавам с музика, групите от местната сцена се подкрепяхме взаимно. По онова време от Чикаго излизаха много групи като Zetrobe, Snow White, Trouble, Warcry и Witchslayer, както и много други. Всички ходехме по концертите си и се подкрепяхме. Наистина беше страхотна сцена. Днес обаче това чувство за общност вече не е същото. Често ходя на концерти и фестивали, където свиря заедно с някои групи, чиито имена предпочитам да не споменавам, а музикантите дори не си правят труда да дойдат да ме поздравят. А добре знам, че са заимствали от мен и свирят в моя стил вече 30 години. И въпреки това нямат дори уважението да дойдат и да кажат едно „Здравей“. Навремето подобно нещо никога нямаше да се случи. Хората се отнасяха с повече уважение един към друг. Така стоят нещата. Наистина е така.

MH18: Мъдро изказване, върху което всеки човек трябва да се замисли.
Според Вас какво отличава групите, които просто създават музика, от онези, които успяват да изградят собствена, наистина отличителна идентичност?

Mr. Speckmann: Мисля, че най-важното е да имаш собствена идентичност. За съжаление, днес има много групи, които са по-успешни от Master, но всъщност нямат собствена идентичност. За съжаление, много от съвременните групи звучат така, сякаш са слушали по-старите банди и просто са ги копирали. Струва ми се, че днес оригиналността все по-рядко се среща. Понякога отивам да гледам някоя нова група и си казвам: „Уау, това звучи като еди-коя си група, като еди-коя си друга и още няколко…“. От една страна, се радвам, че се опитват да поддържат музиката жива. Това ми харесва. Важно е сцената да продължава да се развива и да съществува. Но от друга страна, има твърде много групи, които просто копират останалите. Мисля, че интернетът може би има голяма роля за това.

MH18: Според Вас в какво точно се изразява проблемът?

Mr. Speckmann: Това е сериозен проблем. Става дума за групите, които просто подражават на други. Едно е да слушаш и да се повлияеш от дадена група, съвсем друго – да я копираш едно към едно. Има много групи, които направо копират други банди, а понякога дори постигат голям успех. Друг голям проблем днес са трибют групите. Има групи, които изпълняват песни на музиканти, които вече са починали. Някои от тях дори печелят доста пари по този начин, а аз просто не смятам, че това е редно. Надявам се, че когато умра, хората няма да решат да създадат трибют група на Master. Надявам се това да не се случи. Момчетата в моята група няма да направят подобно нещо. Но има хора, които се занимават с такива неща и дори си изкарват прехраната по този начин. Трудно ми е да изпитвам уважение към подобна практика. Едно е да харесваш даден музикант, съвсем друго – да го копираш на сцената и да изпълняваш музиката му. Не съм привърженик на това. Става дума за човек, който вече е починал – оставете го да почива в мир.

MH18: Чували ли сте напоследък някои по-нови групи, които са Ви накарали да си кажете: „Тази група има характер“?

Mr. Speckmann: Знаете ли, аз не съм от хората, които активно търсят нови групи. Слушам предимно музика от по-ранни години – Black Sabbath, Deep Purple, Judas Priest, Motörhead, Slayer, Venom. Също така GBH, MDC, Minor Threat, The Exploited, Discharge. Така че слушам предимно по-стари групи и ми е трудно да коментирам по-новите. Сигурен съм, че има страхотни нови групи, но може би не им обръщам толкова внимание, колкото би трябвало.

MH18: Разбирам. Когато не работите по музиката на Master, каква музика слушате? Има ли песни или албуми, които можете да си пуснете независимо от настроението си?

Mr. Speckmann: Както вече Ви казах, слушам всички групи, които изброих. Но, разбира се, мога да си пусна например Rising на Rainbow или нещо на Deep Purple – Perpendicular. Всъщност има толкова много албуми. Motörhead също. No Sleep ’til Hammersmith…има толкова много албуми, които мога да слушам независимо от настроението си.
Но от друга страна, музиката може и да повдигне настроението ти. За мен тя е много важна именно заради това – както казахте, може да промени начина, по който се чувстваш. Именно затова слушам музика, разбира се. Затова и свиря – тя ме кара да се чувствам по-добре. Същото е.

MH18: Има ли музикант или група, които са Ви повлияли, но влиянието им не е толкова очевидно в музиката на Master?

Mr. Speckmann: Всички тези групи са повлияли на Master – хайде, Black Sabbath, Judas Priest, Motörhead, Venom, всички тези пънк рок групи. Всички те са оказали огромно влияние върху Master и аз пръв го признавам. Но има и още нещо…С течение на времето се появиха всякакви музиканти, които едно към едно копираха Master и Death Strike навремето. Тогава казваха: „Да, обожаваме тази група“, но когато станаха по-известни, сякаш забравиха всичко това. Започнаха да твърдят, че никога не са чували Master. И точно това е странното. Когато някой ме попита, както направихте Вие преди малко, кои са най-големите ми влияния, аз пръв ще посоча Discharge, Motörhead, Black Sabbath и т.н. . Разбира се, че ще го направя. Няма да кажа „Никога не съм чувал тези групи“. Хайде, това е детинско. Но това се случва. Повярвайте ми, наистина се случва. Не споменавам имена, защото после пак ще се разсърдят и ще започнат да се оплакват. Но има хора, които предпочитат да не признаят, че са слушали Master. Защо? Не разбирам.

MH18: Интересно.

Mr. Speckmann: Да, но е истина.

MH18: Ако можехте да изберете една песен, която бихте искали Вие да сте написали, коя би била тя и защо?

Mr. Speckmann: О, какво ще кажете за Raining Blood на Slayer?

MH18: Добре, добре. А защо?

Mr. Speckmann: Защо ли? Просто е страхотна песен! Има невероятна, смазваща енергия. Иска ми се аз да я бях написал. Определено. Slayer са написали някои наистина страхотни песни навремето. Харесвам първите им, може би три или четири албума. По-късните им неща вече не бяха толкова по вкуса ми, но ранните им албуми са страхотни. Evil Has No Boundaries – това също е страхотно парче, разбира се.

MH18: Какво Ви мотивира да създавате нова музика с Master?

Mr. Speckmann: Просто искам да свиря. Очевидно създаването на нова музика с Master ни дава още една възможност да излизаме на сцена.

Днес е необходимо да издаваш нови албуми. Трябва постоянно да издаваш нова музика, за да останеш актуален и да получаваш покани за концерти – поне в моя стил и в този жанр музика. Има други групи, които могат да излязат на сцена, без да са издавали албум от 20 години, и пак да имат успех. Което е напълно нормално. Но при Master трябва да продължавам да издавам албуми, за да поддържам актуалността на Master и присъствието ни на сцената.

Това улеснява нещата. Хората ми пишат – може би не знаете, но редовно получавам предложения за фестивални участия, самостоятелни концерти и понякога турнета. Това е възможно единствено защото знаят, че продължавам да съм активен, че мога да го направя и че винаги даваме всичко от себе си на сцената. Затова е изключително важно. Да, именно това ми помага да поддържам актуалността на Master.

MH18: Страхотно! Какво предстои на Master в близко бъдеще? Има ли нещо, което вече се подготвя, но все още не можете да разкриете детайлите напълно?

Mr. Speckmann: Ами, вече знаете за предстоящото турне с Napalm Death, разбира се. То ще включва 26 концерта. През 2027 г. ни предстоят около десет фестивални участия. Надявам се да станат и повече – вероятно още десетина.
Обсъждаме възможността за ново турне в САЩ през есента на 2027 г. Друг мой приятел пък говори за ново турне в Бразилия, може би за две седмици през пролетта. Така че действаме стъпка по стъпка. Непрекъснато търся нови възможности за участия.
Разбира се, получаваме заплащане за това, но го правя защото ми харесва. Забавно е, разбирате ли?

MH18: Да, звучи наистина забавно!

Mr. Speckmann: Така е.

MH18: На 28 ноември с Master се завръщате в България за концерт в София. Какво е усещането да се завърнете в страна и пред публика, с които вече имате изградена история? Има ли нещо конкретно, което лично Вие очаквате с нетърпение от тази среща?

Mr. Speckmann: Просто очаквам с нетърпение да изляза на сцената и да си прекарам страхотно с многобройните ни страхотни фенове в София.
Знаете ли, има места, в които не свирим особено често. Не се връщаме всяка година – понякога минават десет, дори петнайсет години. За щастие, група като Napalm Death обикновено привлича много публика. Така беше и по време на турнето ни с тях през 2024 г. – концертите бяха страхотни и събраха много хора. Това дава възможност и на Master да достигне до по-широка публика и да бъде открит от повече фенове.

MH18: Последният ми въпрос към Вас е: когато Master излязат на сцената в София, какво бихте искали публиката да отнесе със себе си от това преживяване, освен спомена за самия концерт?

Mr. Speckmann: Просто искам хората да видят, че старите негодници все още го могат! Искам да споделя енергията си с всички. Надявам се да си прекарат добре – за мен всичко се свежда до това. Обичам да свиря на такива концерти именно заради тази емоция. Харесва ми, когато хората да си тръгват с усмивка и да си казват: „Уау, това бяха Master!“. Защото именно това е същността на Master.

MH18: Гледах Ви в София – концертът в Grindhouse беше невероятен. Очаквам с нетърпение предстоящото Ви гостуване и ще го посрещна с радост в сърцето си.

Mr. Speckmann: Чудесно!

MH18: Ще се видим на 28-ми ноември в Студио Орфей! Ще дойда да Ви поздравя!

Mr. Speckmann: Чудесно! Благодаря Ви за интервюто. Беше ми приятно.

MH18: Беше ми приятно! Благодаря Ви много! Приятен ден и бъдете щастлив!

Mr. Speckmann: Вие също! Довиждане!

MH18: Довиждане!

Нека да пожелаем на господин Спекман здравето и още дълги години на сцената!

Ще се видим на 28.11.26 в Студио Орфей!