Hills of Rock 2026 ден втори – корен и криле

Неусетно измина цялата събота и дойде време за втората порция незабравими музикални емоции с марката Hills of Rock. Karen Dió откри програмата на главната сцена с концерт, в който съвременният поп пънк се преплиташе с пънк рок и riot grrrl влияния. Изпълненията ѝ се отличаваха с бързо темпо, отчетливи китарни линии и мелодии, които лесно остават в съзнанието. Между песните проличаваха темите, които стоят в основата на творчеството ѝ – личната свобода, независимостта и предизвикателствата пред жените в музикалната индустрия. Макар музиката ѝ да следва утвърдените традиции на западната алтернативна сцена, в нея се усещат и влияния от латиноамериканската пънк култура. Представянето ѝ беше добро начало на фестивалния ден и привлече вниманието на публиката още с първите песни.

На Power Stage-a първи се качиха троянските машини Engineer Of Death. Бе жега и малко преди сета зоната бе почти празна. Това обаче се промени за по-малко от пет минути, защото преди да започнат своята сеч под краката им се напълни с народ. Още след края на първото парче Иван раздаде бутилки с вода на публиката, което бе посрещнато с бурни овации. Примера му последваха и доброволците отпред. Той, с разчленяващите ни на парчета харш вокали, непрестанно обикаляше бясно по сцената между въртящите се като самолетни витла коси на Марин Вълков и Антонио Кънев. Питовете около мен кипят почти без да спират до края. „Готови ли сте за малко кардио, Пловди-и-и-в?!“ предизвикват ни те и продължават да мачкат. Чухме и “Oceans” – тяхната „балада“, както сами си я наричат. Леле каква енергия, заради такива банди го обичам тоя фестивал! После ще се окаже, че тяхното присъствие днес тук ще е решаващо за собствените им кумири, но за това ще прочетете малко по-надолу (щото стана дългичък тоя репортаж, ще ни извинявате)..

„На тъмно“ пък Bound to Bleed оставиха впечатление на група, която уверено изгражда собственото си място на българската сцена. Въпреки младата си възраст, музикантите демонстрираха добра синергия и ясно изградена концепция за звученето си. Изпълненията им бяха стегнати и последователни, а с всяка следваща песен пред сцената се събираха все повече хора. Личеше си, че групата подхожда сериозно към музиката си и знае как да задържи вниманието на публиката. Това беше участие, което със сигурност им донесе нови почитатели.

Идва ред на House of Protection. Те бяха сред най-нестандартните участници във фестивалната програма. Дуото комбинира тежки китарни партии с електронни елементи, drum ‘n’ bass ритми и модерни бийтове, създавайки звук, който трудно се вписва в традиционните жанрови рамки. Освен музиката, силно впечатление направи и поведението им на сцената – непрекъснато движение, акробатични изпълнения и постоянен контакт с публиката. В един момент вокалистът слезе при феновете, около него се оформи пого, а границата между сцена и публика почти изчезна. Концертът премина с високо темпо от началото до края и показа защо House of Protection все по-често попадат сред най-обсъжданите нови имена в алтернативната музика.

Karma Scale започват веднага след тях без изобщо да губят време. Младите нахъсани македонци също бяха посрещнати прилично от тълпата, спечелена от дълбочината, с която очевидно изживяват всяко свое парче. Фокусът им очаквано падна върху парчетата от излезлия едва преди месец техен нов албум “Line in the Sand”, който горещо Ви препоръчвам да изслушате целия. Jan Stankov бе истинска фурия зад микрофона, постоянно кръстосваше насам-натам, общувайки с публиката. Дано ги видим някъде в България пак с по-дълъг сет, има какво още да покажат.

Аплодираме и тръгваме към Hellion Stone. Те започват с малко закъснение, но бързо наваксват. Столичаните вече имат солиден опит за гърба си, както и вярна група почитатели, както се вижда и днес. Това е една от най-разпознаваемите български банди във вокално отношение и поне на мен винаги ми е страшен кеф да ги слушам на живо. “К‘во правите, Пловдив? И Бугргас, Чипровци, Чирпан?! Добър вечер, ние сме Hellion Stone, много ни е приятно… хайде да Ви посвирим малко.“ започват те със заслужено самочувствие. Диалогът с нас продължава до края на сета им, по време на който истински се забавлявахме. И те и ние. Двете беквокалистки танцуваха в постоянен синхрон, гласовете им добавиха атмосфера на парчетата, а присъствието им на сцената направи изживяването ни още по-приятно.

Тичаме пак към „На тъмно“ за да видим Blinded Through The Seasons, които се включиха в последния момент на мястото на представилите съседска Сърбия на Евровизия тази година Lavina. Миналата година издадоха разкошен дебютен албум – Revelations, в който има парчета и на български и на английски. Днес стартират чудовищно мощно с откриващото парче от него – “Monster”. Поведението и визията им днес страшно много ми напомнят на тези на Bullet for my Vallentine с тази разлика, че тук харш вокалите идват от басиста. Чест им прави, че въпреки честите технически проблеми с озвучението момчетата не трепнаха и се раздадоха абсолютно до край.

На основната сцена пък Skindred за пореден път доказаха, че са една от групите, които най-лесно печелят публиката на живо. Съчетавайки китарни рифове с реге, хип-хоп и джангъл елементи, британците превърнаха пространството пред сцената в място за танци и добро настроение. Харизматичният Бенджи Уеб поддържаше постоянен контакт с феновете и не спря да ги въвлича в случващото се на сцената. Почти през цялото време хората танцуваха, пееха и се забавляваха заедно с групата. След силното им участие на Hills of Rock през 2024 г. беше очевидно, че мнозина са дошли именно заради тях. Реакцията на публиката показа, че Skindred вече имат стабилна фенска база и у нас. Не ги изслушваме докрай, защото на Power stage-а идва ред на Vrani Volosa.

Легендарните бургазлии представиха добре познатата си комбинация от мелодичен паган и фолк метъл, вдъхновена от българските фолклорни традиции. Не ги бяхме гледали отдавна и присъствието им тук днес е много приятен подарък. Композициите им преплитат строги рифове с епични мелодии, които са се превърнали в отличителна черта на групата. Пред сцената се беше събрала многобройна публика, която прие изпълнението с видим интерес. Музикантите показаха добра форма и увереност през целия концерт. Представянето им беше още едно доказателство, че Vrani Volosa продължават да са сред най-разпознаваемите имена в българския фолк метъл.

Бургаската инвазия се допълва от още едно от имената на Projector Plus. След Helion Stone по-рано днес сега е ред на Lek City Case. Смело можем да кажем, че те са една от най-бързо развиващите се формации у нас през последните години. Мощният и раздиращ тъмнината глас на Иван Петков вече е супер разпознаваем и съм сигурен, че още щом го чуете по радиото знаете какво слушате. Тук също диалозите с публиката са почти непрестанни, но сценичното присъствие е малко по-обрано. Иван се разхожда по сцената,  изпълнявайки някои от най-известните им парчета, сред които са “Anger” и “Head Error”.

Гледа ни се още от тях, но не можем да пропуснем редкия шанс за среща от първо лице с Black Label Society. Те предложиха концерт, изграден върху характерното си съчетание от хеви метъл, груув метъл, хард рок и южняшки рок. Централна фигура, разбира се, беше Зак Уайлд, чийто разпознаваем стил определя звученето на групата вече повече от две десетилетия. Масивните рифове се редуваха с продължителни блусарски сола, които получаваха заслужени аплодисменти от публиката. В програмата намериха място както по-тежки, така и по-мелодични моменти, които внесоха разнообразие в сета. Харизмата на Уайлд и увереното присъствие на останалите музиканти направиха концерта последователен и въздействащ. Black Label Society не разчитат на сложна сценична продукция, а на силни песни и високо музикантско ниво – качества, които отново бяха демонстрирани пред публиката на Hills of Rock. Концертът придоби и емоционално измерение с трибютът на бандата към Ozzy Osbourne. Black Label Society отдадоха почит на легендарния музикант, с когото Зак Уайлд е свързан както професионално, така и лично. Моментът беше посрещнат с продължителни аплодисменти и се превърна в една от най-затрогващите сцени през фестивалния ден.

Малко след 21:30 комарите ме вдигнаха и ме пренесоха близо до Northlane, едни от най-атрактивните участници тази година. Идващи чак от Австралия, те биват посрещнати с бурни овации. Пурпурно червеният сценичен костюм на Marcus Bridge, прожекторите и видеостената във вече падналия пълен мрак ни пренасят в едно друго измерение. Първия мош бе факт още преди да е свършило откриващото парче. Уау, толкова е нажежено тук, че въздухът можеш да го режеш с нож. “Open up this space tonight, Plovdiv, I wanna see you movin“ предизвиква Marcus, започва “Evian” и публиката откача. Сложните им парчета са луда смесица от тежък кор, прогресив и електронна музика. Постоянно сменят темпото, редуват различни елементи и това прави изживяването на музиката им нещо специално. Останах изненадан колко добре българския меломан познава творчеството им. Това тук… категорично е мейнстейдж банда! Малко преди да слязат те благодарят на момчетата от Engineer of Death за това, че са им дали седемструнните си китари, за да свирят с тях. Техните са останали в Германия поради някаква причина и ако не са били те, най-вероятно е нямало въобще да могат да свирят днес пред нас. От самите тях разбрахме, че Northlane са любима банда на „инжинерите“, Кристиан Василев редовно си настройвал барабаните на техни парчета. И това ако не е съдба…

Отскачам набързо да видя как се справят Bazookas, пък те си правят снимки с феновете по средата на сета. Купонът тук вече тече с пълна сила и нещата мязат на истинска дискотека. Тромпет, тромбон, клавири… ясна е работата – дошли са с пълното си пойно снаряжение и гърмят наред.

Настана време за Godsmack, заради които (съдейки по стотиците техни тениски в тълпата днес) бяха дошли голяма част от хората. След наелектризиращото интро с „For Those About to Rock (We Salute You)“, щатските великани заемат местата си пред нас. “When Legends Rise” е първото им парче и публиката буквално завира. Тук видяхме и първото брилянтно китарно соло на Sam „Bam“ Koltun. Цялото им представление изобилстваше от тях, кое от кое по-виртуозни. Не останахме изненадани от думите на Sully Erna към него малко по-късно, твърдейки че това е любимия му китарист, с който някога е имал честта да работи. “Raise your hands for me!” провиква се Sully преди да започне „Cryin’ Like a Bitch!!“, последвани от други два куршума – “Straight Out Of Line” и “Awake”. Послед светлините изчезват и настава тишина. След няколко секунди единия от прожекторите проследява гол до кръста викинг, който идва и отмъква микрофона на Sully.

„Понякога просто не ми плащат достатъчно.. радвам се, че отново сме тук, Пловдив. Видях България отново в графика, но мислех, че ще сме в София, която също толкова много обичаме. Това е първото ни идване в този град и изобщо не очаквах, че ще има толкова много хора. Вижте тези деца, това тук е бъдещето на рокендрола! Справяте се чудесно, хора! И ще Ви кажа защо. Колкото и добри да стават технологиите, с всичкия този AI и останалите дигитални глупости аз ви обещавам, че без значение колко ще напреднат технологиите, никога, ама никога няма да можете да дублирате енергията на едно изпълнение на живо през какъвто и да било компютър. Ние не ползваме компютри, ние сме олдскул банда и просто свирим на шибаните си инструменти. Ако се справим добре – имате късмет. Ако прецакаме нещо… е, ще имате една специална вечер. Преди тридесет и една година основахме тази банда с нашия басист там – Robbie Merrill. 1995-та, Robbie, по-голямата част от тези хора не са били дори родени, човече, а ние още пълзим по сцената. А тази китара тук, която държа, беше първия ми инструмент. Купих я за 80 долара и после написах с нея целия ни дебютен албум. Това е добър повод да върнем часовника назад и да направим едно парче от 1995-та. Готови ли сте-е-е?!“

Парчето беше “Keep Away”, но аз изобщо не му обърнах внимание. Бях в ступор от това, което чух. Гледам Godsmack за пръв път, но не бях и предполагал колко чисти и директни са тe. Ако не бях тук днес нямаше да повярвам колко силно въздействие имат те върху феновете си, печелейки ги само с голямото си сърце и необятния си талант.
Без видеостени, без пиротехника, без специални ефекти – бяхме само ние и тяхната музика, пуснала здрави корени в нас вече тридесет и една години. „1000hp” и “Speak” минаха на един дъх, пяхме заедно и светлините отново угаснаха. Направиха ни задължителното „Voodoo” заклинание, накрая на което Sully седна на барабаните, въртяща се платформа го обърна с лице към великият Mike Mangini и двамата си спретнаха един здрав батъл, продължил повече от шест минути. Той плавно преля към “Whatever“, като след нейния край Sully отново забеляза децата. Очевидно завладян от неотразимата пбулика днес и създалата се специална атмосфера, той постепенно извика двадесетина от тях на сцената. Нареди ги едно до друго и ги назначи за жури, тествайки ни колко силно можем да викаме. След немалко усилия от наша страна успяхме да минем този тест, след което журито се върна по местата си. Той метна едно бързо “Thank you guys“ и отново настана мрак.

И на идея си нямах, че ще стана свидетел на вероятно най-силния бис в живота си. Първото парче от него бе великолепната балада “Under Your Scars”. Едничък лъч светлина го фокусира, а той, седнал зад пияното ни разказа цялата история:

„Преди да продължа искам още един път да Ви благодаря за това, че сте с нас през всичките тези години. Вие бяхте първата публика, която отвори вратите си за нас и ние никога няма да го забравим. Докато ни има ние винаги ще идваме в България, обещавам Ви го! Тази песен искам да стигне до всеки един от вас, който познава някой, който страда от психично заболяване. Написах я през 2018-та година и въпреки, че се прие много добре, с времето тя стана по-голяма от самите нас. Тя ни помогна да създадем нашата организация с нестопанска цел, която нарекохме “The Scars Foundation”. Тук на пияното има QR код, който можете да снимате и да изпратите. Не искаме нищо от Вас, искаме само да знаете, че както Вие сте тук за нас, сега ние можем да помогнем. Разполагаме с най-качествените ресурси на света, за да можем да помогнем на всеки един от Вас, ОК?“

На половината парче, Sully поиска да отделим само още един момент от времето си за онези, които вече не са сред нас, но много обичаме. Да си спомним за едни от най-великите артисти, напуснали ни преждевременно. Артисти, променили животите ни и оставили ни велика музика, превърнала се в саундтрак на животите ни, изреждайли Chris Cornell, Chester Bennington, Amy Winehouse. Dimebag Darrell, Eddie Van Halen, Ozzy Osbourne. Помоли ли да им изпратим енергията си, със сърцата и гласовете си и да им напомним колко са важни за нас и най-вече, че ние сме тук долу и все още развяваме рокендрол флага. Всичко изгасна, останахме само неговия глас, звуците от клавишите под пръстите му и ние. Заплуваха хиляди светлинки в този гъст мрак. За тези, които обичаме, за тези които загубихме. После запяхме заедно и сякаш нещо свише слезе при нас и отпи от силната енергия, която бяхме създали. Емоцията бе толкова силна, че изобщо не усетих кога запяхме заедно “I Stand Alone“ и всичко свърши.

Доста години идвам тук точно заради изживявания като това. Давам си сметка, че да съпреживееш нещо такова наистина е нещо специално. То има силата да те промени, да разшири кръгозора ти и да те направи един по-щастлив човек. Дори без да го осъзнаваш. Без значение дали си дошъл сам или с голяма компания. Защото тук не можеш да си сам. Музиката е твоят другар, точно както в най-мрачните и трудни моменти от живота ти. Когато тя – музиката е била последен пристан. Поне при мен е така. Музиката пуска корен, музиката дава криле.

Репортаж:
Иван „iDTemplar“ Стоянов & Patchouli

Снимки:
Shaggy Beard Photography
Licata.bg
Ivo Hristov