Hills of Rock 2026 Ден първи: Мрачната гротеска

За разлика от повечето минали години по това време, днес в Пловдив е мрачно и хладно – най-подходящият възможен декор за задаващото се събитие. Входът тази година е откъм страната на ЖП прелеза, където е доста по-широко и удобно. Влизам бързо малко след 16:30 и докато най-големите мераклии минават като вятър покрай мен, забелязвам няколко подобрения наоколо. Най-голямото от тях е, че и пред двете малки сцени вече има твърда подова настилка, което ще ни спести неизбежното гълтане на прахоляк. Пфу, евала! Зоната като цяло изглежда по-добре наредена и със значително повече възможности за странични забавления и хранене. Но ще разгледаме по-късно, защото е време за музикалното начало. Класирам се пред мейнстейджа, където тъкмо излизат Vended.

Походката им е победоносна и решителна, а лицата – изрисувани в бойни краски в синьо, бяло и черно – едно стилно облекло на яростта, която носи тяхната музика. Публиката ги посреща с викове, а да сформират първите успоредни питове в ляво и дясно пред себе си им отне точно шест минути. Неизбежно веднага в ума изникват сравненията на Simon Crahan и най-вече Griffin Taylor с легендарните им бащи им Shawn и Corey (Slipknot), но в тези младежи наистина има нещо по-специално. Носят онзи силен заряд и бунтът, закодиран в ДНК-то на рока – елементите, който все по-често днес се заменят от шоу, показност и технологии. “We are here to break the crane“ казва Griffin и захваща едно от най-силните им парчета – „Am I The Only One“. Захвърля елека си някъде, а дори и цветната пот, която влиза в очите му не успява да му попречи да изкара сета на пълна газ докрай. Ясно е, че предстои да ги гледаме често по големите световни сцени, няма и капка съмнение в това. Можем само да се радваме, че сме сред късметлиите, които вече са ги гледали.

Отиваме на Power Stage, където тази година ще свирят повече чужди банди. Началото поставя една от най-обещаващите и свежи такива у нас – Overhook. Преди две години се представиха изключително добре тук, време е да видим как ще са сега, след като миналата година най-сетне успяха да съберат няколкото си сингъла и добавяйки към тях няколко нови парчета пуснаха първия си дългосвирещ апбум Chapter I: Wolf Pack. Малко след това претърпяха сериозни промени в състава си, но това изглежда не ги е спряло да се развиват – дори напротив. Обединени от единството на глутницата – понятие, превърнало се в техен паспорт, сега са още по-силни и решени да продължат напред. Такива ги виждаме и днес. С тях на сцената е Пепи – тринадесет годишен басист, който замества отсъстващият Венци Гелеменов. Никой не може да си представи какво е в главата на това смело момче в момента, но дадохме всичко от себе си то да се чувства част от глутницата и май успяхме – бе непоколебим и безгрешен, за което силно го аплодираме. Вокалистът Никола Стоянов обожава да е в диалог с хората пред себе си, което всеки път оставя приятно усещане след края на сета. „Аз казвам wolf, вие казвате pack” предизвика ни той и превръща осемнадесетия час в happy hour с първите строфи на „Happiness„.

Връщаме се на основната сцена, където силните кораджии Malevolence значително вдигнаха нивото на адреналина. Англичаните от Шефилд не ни оставиха почти никакво време за почивка – още в първите песни започнаха да приканват феновете към пого, а малко по-късно дойде и неизбежната… стена на смъртта. Пред сцената непрекъснато се оформяха нови кръгове, пълзеше краудсърфинг, а енергията на групата лесно се прехвърли върху публиката и превърна изпълнението им в едно от най-динамичните за деня.

Под прожекторите „На Тъмно“ пък вече са застанали местните low-key. Техния сайкъделик / пост-пънк, протяжните китарни сола и призрачния глас на Димана Бикова ни помагат да слезем от бика, който бяхме яхнали и да забавим значително темпото. Въпреки, че са съвсем ново име (създадени са през 2023-та), те вече имат дебютен албум зад гърба си. Липсата на достатъчно сценичен опит сякаш се усети – изглеждаха леко плахи и неуверени. Като пловдивска група и те имаха своите фенове – хората пред краката им видимо се забавляваха с музиката им.

Идва ред на парти енимълите от Da Seed, които директно ни хвърлят на обратния полюс на емоцията. Забавната им смесица от ска, реге, джаз, фънк и какво ли още не веднага пося семенцето на доброто настроение. Вокалните диалози между Велислава и Младен Бобев бяха оригинални и почти всички в публиката започнаха да си танцуват. Кой само с краче, кой по-явно. Някои от нас, както в моя случай –  напълно подсъзнателно и по инерция, арестувани от тия палави ноти. Е, това им беше целта – да разнообразят малко тежките звуци, трещящи наоколо. Изпълниха я без никакво затруднение. Затова съвсем заслужено им даваме наградата за най-веселяшката банда в афиша днес!

И на другия фронт ска атаката е сериозна. Още като наближаваш усещаш сходните вибрации. Там също вече се случва Нещо Цветно под все по-сериозно вещаещите бури сиви небеса, като пънк елементите правят единствената разлика. Ритъмът е малко по-бърз, вокалите са по-сериозни, а текстовете – по-хапливи. Брас секцията добре разчупва и обогатява парчетата, давайки им приятен вкус на свобода. „Искам въздух, искам чиста вода, искам слънце и усмивки за нашите деца“… Абе, простички изглеждат нещата – пънк, ска, кеф!

Almost Green на свой ред успяха бързо да привлекат публика пред сцената „На тъмно“ със своя непринуден и енергичен сет. Като алтернативно рок трио от София, те представиха микс от авторски песни и познати рок кавъри, в които ясно се усещаха влияния от класическия рок и грънджа. Изпълнението им премина с лекота и естествено общуване с хората пред сцената. Усмивките и доброто настроение сред публиката показаха, че групата успя да създаде приятна атмосфера още от първите минути.

Сега обратно към основната сцена. Там P.O.D. върнаха много хора години назад с песни, които белязаха цяло поколение. Въпреки повече от три десетилетия на сцената, групата продължава да излъчва същата енергия и увереност, които я превърнаха в едно от емблематичните имена на ню метъла. Между песните музикантите отправяха позитивни послания за единство, надежда и лична отговорност, като неведнъж призоваха публиката да не чака някой друг да промени света. Един от най-запомнящите се моменти настъпи, когато фронтменът поведе многохилядната публика в скандиране на „Ole, ole, ole… P.O.D., P.O.D.“, превръщайки цялото пространство пред сцената в един общ хор. Концертът показа защо групата продължава да бъде актуална и днес – не само заради песните си, но и заради начина, по който общува с публиката.

Докато баба Ви гледа централните новини в 20:00, ние тръпнем в очакване да видим Last Train – The French rock band you didn’t know you needed. Въпреки, че са към края на европейското си турне по много по-големи сцени от тази и миналия месец подгряха Linkin Park в Лион, въобще не изглеждат изморени. Не впечатляват с милиони последователи и големи претенции, те залагат на друго. Казват, че живите им изпълнения са много по-силни от всичко тяхно, което ще видите в нета. Обаче не очаквах това да е истина в чак такава голяма степен. Още след появата си се усеща, че групата е с особена аура. Всеки от тях е облечен в различен стил. Единия пуши цигари докато лети с китарата по сцената, другия показно плюе наляво-надясно в демонстрация на непреклонността си към всяка норма и закон. Такава се оказа и музиката им – далеко от всяко определение за музикален стил. С постоянно сменящо се темпо, различни вокални похвати и регистри ако ги слушаш за пръв път буквално не знаеш какво ще те сподели след пет секунди. Свирят заедно вече двадесет години (откакто са ученици на по 12, както сподели самия Jean-Noël Scherrer към края) и това категорично си личи. Някак си се допълват и дори когато сменят позициите си синхронът им е безупречен. Всяка тяхна гримаса, жест и поза на и пред сцената показа колко дълбоко изживяват собствената си музика и това, поне за мен, беше внушително. Нямам търпение да ги видим пак в България.

Толкова се захласнах по Last Train, че за малко да изпусна Innerglow. А те са тук за втори път, седем години след първото си участие, когато още прохождаха. През тези седем години натрупаха значителен опит на клубните сцени в страната, направиха няколко доста високо тиражирани парчета в колаборации с имена от ранга на Стенли, Свилен Ноев и др. Начинът, по който поднасят музиката си е доста модерен – чрез много отделни и последователни сингли и постоянно активно присъствие в онлайн средите. Когато стигнах до тях днес те вече бяха събрали обособено множество от хора пред сцената и за няколкото парчета, които чух всички те дадоха солидна вокална подкрепа на Тодор Ковачев.

Sex Pistols, заедно с Frank Carter са следващото име, което ще видим. Те предложиха едно от най-енергичните изпълнения за вечерта. Още с първите песни пред сцената започнаха да се оформят пого кръгове, а атмосферата беше типично пънкарска – сурова, хаотична и изпълнена с неподправена енергия. Не останахме само наблюдатели, а се озовахме в центъра на едно от поготата, където се въртяхме, танцувахме и се блъскахме рамо до рамо с останалите фенове. Frank Carter се оказа перфектният избор за вокалист, като с лекота овладяваше сцената и непрекъснато поддържаше връзка с публиката. Изпълнението доказа, че духът на Sex Pistols продължава да живее и десетилетия след създаването на групата.

Дойде време за най-специалния момент за много от нас от програмата, обявена за „На Тъмно“ – появата на P.I.F. След огромната загуба на Геният Димо Стоянов песните на групата продължават да звучат из цялата страна, носейки неговия силен завет, като този концерт беше само още един своеобразен поклон пред това негово творчество. Песните му продължават дълбоко да докосват хората толкова много години след неговата кончина. Цитираните редове от библейския „Химн на любовта“ на апостол Павел изтриха натрупаното нетърпение от закъснението поради създалия се технически проблем преди старта. Въпреки, че Ерсин Мустафов (Jeremy?) днес е главния вокалист, “Цялото небе“ се изпълнява от Марияна Велева. Всички запяваме ведно с нея, като това общо взето продължи до последната нота. После чуваме само ритъм на туптящо сърце, последвано от речетатив от текста на „Ти“ – една от най-силните им балади и до днес. Следващото парче е „Камбаните“ и тук някъде под мен се промушват две малки дечица, водени от жена, вероятно тяхната майка. Нетърпеливо искаха да стигнат до първия ред и аз с радост им дадох своето място. Защото видях себе си. Спомних си онзи постер на групата в списание “Хай Клуб“ когато бях в осми клас. Идва “Колело“-то, което всички искаме да караме заедно. Към края му Ерсин моли всички да клекнем и по знак на Иван Велков да се изправим и да извикаме. Получи се и това бе върха на цялата емоция.

Khanъ и многобройните им почитатели пък се забавляваха от сърце по същото време на другия край на фестивалната зона. Българската формация развива собствен стил, известен като фолккор, който преплита метъл с неравноделни ритми и традиционен български фолклор. На живо тази комбинация създава отличителен звук, който от години е запазена марка на групата. Публиката посрещна изпълнението с много настроение, а пространството пред сцената остана изпълнено до последните мигове на изпълнението им.

Макар да се появи на сцената със закъснение, Marilyn Manson бързо накара публиката да забрави чакането. За мнозина това беше сбъдната тийнейджърска мечта – възможността най-сетне да го видят на живо. По време на шоуто той няколко пъти смени сценичните си костюми, а едно от най-впечатляващите изпълнения беше на „Tourniquet“, когато се появи на високи кокили – визия, която идеално се вписа в мрачната атмосфера на концерта. Вокалите звучаха стабилно, а дъждът, който на моменти пръскаше над фестивала, само подсилваше усещането за театралност и допълваше характерната естетика на Manson. Сценографията, осветлението и движенията му по сцената превърнаха концерта в цялостно визуално и музикално преживяване, което поддържаше вниманието на публиката до самия край. За много от присъстващите това безспорно беше едно от най-очакваните изпълнения на първия фестивален ден.

Силно ни развълнува Marilyn Manson, но вечерта далеч не е свършила. Нямаме търпение да видим живите легенди The Toy Dolls, които изглежда въобще не са подвластни на времето. Всеки един от нас би бил повече от щастлив да има енергията, с която 64-годишния Michael ‘Olga’ Algar и колегите му дивяха цял от час. Триото изнесе приятен и забавен сет, силно подкрепен от своите почитатели. Емблематичните бързи китарни сола бяха движещата сила, а остроумните закачки донесоха високо настроение. Чухме най-големите им химни, като на „Nellie the Elephant“ почти всички пяха с цяло гърло. Въпреки, че минаваше 01:00 часа, на и пред сцената нямаше и следа от умора – само истинско и неподправено пънкарско шоу. Не ги бях гледал на живо, но от първо лице разбрах защо са толкова голямо име. Поклон!

Репортаж:
Иван „iDTemplar“ Стоянов & Patchouli

Снимки:
Shaggy Beard Photography
Licata.bg