PhillGood 2026: Разнообразие от жанрове и силни концертни емоции

В последните години фестивалната карта на България става все по-богата, но малко събития успяват да предложат толкова разнообразна програма, колкото PhillGood. Между 17 и 19 юли Гребният канал в Пловдив отново се превърна в място, където няколко поколения меломани се срещнаха не около конкретен жанр, а около любовта към музиката във всичките ѝ форми. Организаторите от Fest Team бяха подготвили три сцени с най-разнообразни артисти – от легендарни имена до нови открития, от готик рок и електроника до пънк, хип-хоп, трип-хоп и експериментална музика.

Подобна програма трудно може да бъде обхваната изцяло. Затова това e личен поглед към изпълненията, които най-силно привлякоха вниманието ми през трите фестивални дни.

17 юли

Още първият ден даде ясна заявка какво предстои. Докато на основната сцена последователно се качваха Just Mustard, The Subways и Wolf Alice, останалите две сцени също не оставаха без публика.
ALI, Bulgarian Cartrader, Ison, Erol Alkan, Acid Arab, Daniel Avery и останалите изпълнители постепенно изпълниха пространството около Гребния канал с най-различни музикални настроения и още от ранния следобед се усещаше, че фестивалът няма да бъде просто поредица от концерти, а истинско музикално пътешествие.

Perturbator

Едно от най-впечатляващите електронни изпълнения в програмата безспорно беше това на Perturbator. Концертът трудно може да бъде определен само като музикално изпълнение – по-скоро предложи цялостно аудиовизуално изживяване.

Мрачната синтуейв атмосфера, преплетена с индъстриъл звучене, беше допълнена от визуална продукция. Светлините следваха музиката и подчертаваха различните ѝ настроения, без да доминират над самото изпълнение.

Енергията сред публиката се усещаше още от първите минути. Хората почти не откъсваха поглед от сцената, а усещането беше сякаш целият фестивал за кратко се беше пренесъл в някакъв футуристичен, индустриален свят.

The Cure

Има концерти, които посещаваш, защото харесваш дадена група. Има и такива, които чакаш с години, без изобщо да си сигурен, че някога ще имаш възможността да ги видиш. За мен The Cure принадлежаха именно към втората категория.

Да, началото на концерта се забави. За кратко това предизвика леко напрежение сред събралите се пред основната сцена, но с появата на музикантите всички погледи мигновено се насочиха към тях, а закъснението остана някъде назад.

Пред сцената се беше събрало огромно множество. Имаше хора, които пееха всяка песен, други стояха почти неподвижно и просто попиваха всяка нота, а трети гледаха с онзи особен поглед, който се появява само когато човек сбъдва нещо, чакано много дълго.

Трудно е да се говори за The Cure единствено като за концертна група. За много хора те са нещо много повече. Музиката им е съпътствала различни периоди от живота им, носила е утеха, давала е надежда и е оставяла усещането, че някой разбира точно онези емоции, които трудно се изразяват с думи. За мен срещата с тях беше точно такава.

Атмосферата през цялото време беше едновременно меланхолична, носталгична и почти магична. Робърт Смит не се нуждаеше от излишни движения или зрелищни ефекти. Самото му присъствие беше достатъчно, за да държи вниманието на хилядите пред сцената. Всяка песен звучеше така, както човек би искал да я чуе на живо – чисто и плътно, изпълнена с мистичността, превърнала групата в една от най-влиятелните в историята на алтернативната музика.

Личният ми връх на вечерта безспорно беше „A Forest“. Това беше моментът, в който всичко около сцената сякаш стихна. Останаха само музиката, светлините и хилядите хора, които преживяваха едно и също, макар и по различен начин. Именно тогава си дадох сметка, че присъствам на концерт, за който дълго съм вярвала, че може никога да не се случи.

Сетлист:

1. Alone
2. Pictures of You
3. High
4. A Night Like This
5. Lovesong
6. Burn
7. Fascination Street
8. Never Enough
9. Push
10. In Between Days
11. Just Like Heaven
12. Play for Today
13. A Forest
14. The Last Day of Summer
15. Shake Dog Shake
16. From the Edge of the Deep Green Sea
17. Endsong
18. Lullaby
19. Hot Hot Hot!!!
20. Wrong Number
21. The Walk
22. The Lovecats
23. Friday I’m in Love
24. Close to Me
25. Why Can’t I Be You?
26. Boys Don’t Cry

И точно затова изпълнението на The Cure ще остане най-силният ми спомен от първия ден на PhillGood.

КЛАС

Ако The Cure потопиха публиката в пламенна меланхолична атмосфера, КЛАС върнаха вечерта към една съвсем различна емоция – тази на носталгията.

И при тях имаше известно закъснение, но още след една от първите интеракции на вокалът с публиката се чу възгласът „Откога ви чакамеее!“, който може би най-добре описа отношението на публиката.

Още от първите минути си пролича колко естествено се чувстват музикантите заедно на сцената. Нямаше усещане за дистанция между тях и хората отпред. Напротив – изглеждаше така, сякаш всички се радват от сърце на случващото се.

Това, което силно ме впечатли, бяха усмивките на музикантите. Рядко се вижда толкова искрено удоволствие от самото свирене. Личеше си, че те не просто изпълняват поредния концерт от календара си, а истински се наслаждават на момента.

Приятна изненада беше и новата им песен „Просто си лежа“, която прозвуча напълно естествено редом до добре познатите композиции. Публиката я прие изключително топло, което подсказва, че съвсем скоро тя вероятно ще се превърне в неизменна част от концертната им програма.

След толкова различни музикални светове още първият ден показа най-голямото предимство на PhillGood – свободата да преминаваш от един жанр към друг, без това да изглежда странно. На едната сцена те очаква легендарна британска група, на другата – мрачен електронен спектакъл, а малко по-късно можеш спокойно да се озовеш пред българска рок банда, която кара цялата публика искрено да се изкефи.

Именно тази свобода превърна първия фестивален ден в повече от силно начало.

18 юли

След силното начало в петък вторият ден на PhillGood предложи още по-пъстра музикална картина. Докато основната сцена постепенно подготвяше почвата за едно от най-очакваните имена във фестивалната програма – Gorillaz, останалите сцени не спираха да привличат публика с напълно различни като звучене артисти. Това беше денят, в който човек можеше да премине от експериментален електронен сет към хип-хоп, след това към пънк, а няколко часа по-късно да се озове пред едно от най-големите музикални явления на последното десетилетие.

Именно това правеше избора труден. Колкото и внимателно да беше планирана програмата, нямаше как да се види всичко.

На сцените можеше да видим най-разнообразни изпълнители като Los Bitchos, Raredub, KiNk, HAAi, Sofia Kourtesis, Jin Monic, Hayes & Y и Apashe и други.

Sleaford Mods

Признавам, че преди PhillGood не бях слушала Sleaford Mods. Това беше една от онези групи, към които отиваш без конкретни очаквания и именно затова можеш да останеш приятно изненадан.

Още с появата си на сцената дуото наложи собствен ритъм. Без сложни сценични конструкции, без зрелищна продукция и без опити да впечатляват на всяка цена. Всичко се случваше чрез музиката, поведението и характерното присъствие на двамата музиканти.

Трудно е да бъдат поставени в рамките на един жанр. В изпълненията им се преплитаха елементи на пънк, постпънк, електроника и spoken word, а резултатът звучеше напълно естествено.

Най-силно впечатление ми направи изражението на лицата им. Изглеждаха така, сякаш в този момент не изпитват нужда да доказват нищо. Просто правеха това, което умеят най-добре, и точно тази непринуденост ги правеше страхотни. Усмихвах се искрено, гледайки ги. До края на концерта вече разбирах защо имат толкова вярна публика.
Право в целта!

Гена и Жлъч

Една от приятните спирки през деня беше концертът на Гена и Жлъч, който предложи съвсем различна атмосфера.

Още от първите песни стана ясно, че сцената няма да бъде единственото място, откъдето ще идва енергията. Комуникацията с публиката беше непрекъсната, естествена и изпълнена с чувство за хумор.

Един от най-запомнящите се моменти настъпи, когато Жлъч няколко пъти се обърна към хората отпред с въпроса:

„Искате ли биричка?“

След което започна внимателно да хвърля кенове с бира към публиката, като очевидно се стараеше никой да не пострада, както и биричката да не се разгазира. Този малък жест на внимание предизвика усмивки навсякъде около сцената и допринесе за усещането, че между изпълнителите и хората няма никаква дистанция.

Публиката отвръщаше със същата енергия. Имаше непрекъснато движение, припяване и добро настроение – точно от онези концерти, след които човек се улавя, че се усмихва още известно време при спомена.

Gorillaz

Когато наближи часът за Gorillaz, пространството пред основната сцена постепенно започна да се изпълва. Все повече хора се стичаха натам, а атмосферата ясно подсказваше, че предстои едно от големите събития на фестивала.

Още първите минути показаха защо групата продължава да бъде толкова специално явление. Малко изпълнители успяват да съчетаят музика, сценично присъствие и визуално изкуство по толкова завършен начин.

Анимациите зад сцената бяха изключително детайлни и работеха като естествено продължение на всяка песен. Те не бяха просто красив фон, а активна част от спектакъла, допълваща музиката по начин, който е запазена марка на проекта на Деймън Албарн.

Концертът премина през различни настроения – от танцувални моменти до по-лирични творби, които караха публиката да запее в един глас. Именно това разнообразие прави Gorillaz толкова трудни за определяне и толкова лесни за харесване.

Сетлист:

1. The Mountain
2. The Happy Dictator
3. Tranz
4. Last Living Souls
5. 19-2000
6. Rhinestone Eyes
7. Slow Country
8. El Mañana
9. On Melancholy Hill
10. Orange County (with Kara Jackson)
11. She’s My Collar (Tour debut)
12. Delirium
13. Interlude: Elevator Going Up
14. Andromeda
15. Kids With Guns (with Michelle Ndegwa)
16. Stylo (with Yasiin Bey)
17. Damascus (with Yasiin Bey)
18. Dirty Harry (with Bootie Brown)
19. The Shadowy Light
20. Feel Good Inc.
21. Clint Eastwood

Кулминацията настъпи във финала, когато небето над Гребния канал беше озарено от фойерверки. В комбинация със светлините, музиката и хилядите хора пред сцената това създаде усещането за истински празник.

След края на изпълнението хората се разотиваха бавно, сякаш никой не бързаше да напусне атмосферата, която Gorillaz бяха създали.

Вторият ден на PhillGood показа колко различни лица може да има един фестивал. От суровата енергия на Sleaford Mods, през непринуденото настроение на Гена и Жлъч, до мащабния аудиовизуален спектакъл на Gorillaz – всяко изпълнение предложи собствен свят, а именно тези контрасти правеха програмата толкова интересна.

19 юли

След два наситени фестивални дни умората вече започваше да се усеща, но програмата за финала не оставяше особено място за почивка. Неделята събра още няколко напълно различни музикални свята, които постепенно доведоха PhillGood до неговия естествен завършек.

Още през деня различните сцени предлагаха богата програма, включваща изпълнители като Son Lux, Suede, Lunikk, Hug or Handshake, Thievery Corporation, Liubo Ursiny, Pretty Girl, Kelly Lee Owens и Swimming Paul, а посетителите трябваше да избират между паралелно случващи се концерти. Именно това беше характерно за целия фестивал – независимо къде се намираше човек, винаги имаше още нещо интересно само на няколко минути разстояние.

Макар денят да беше горещ, това по никакъв начин не намали енергията нито на сцената, нито пред нея. Напротив – изпълненията сякаш накараха всички да забравят за умората, натрупана през предишните два дни.

Einstürzende Neubauten

Попаднах на изпълнение на Einstürzende Neubauten за първи път в живота си в този ден.

Това е група, за която е трудно да се говори само чрез жанрови определения. Те не просто изпълняват музика – изграждат собствен свят, в който всеки звук поражда различна емоция у слушателя.

Още с „Ten Grand Goldie“ стана ясно, че това няма да бъде концерт, който разчита на зрелищност или лесно запомнящи се музикални елементи. Атмосферата беше хипнотична. Публиката наблюдаваше внимателно всяко движение на сцената, защото усещането беше, че всичко се случва с определена цел.

Един от моментите, които най-силно ми останаха в съзнанието, беше когато бандата изкара на сцената пазарска количка и започна да произвежда един от най-интересно вписващите се звуци, които бях чувала досега. Това може да звучи странно за човек, който никога не е гледал групата, но всъщност прекрасно описва философията им. При Einstürzende Neubauten почти всеки предмет може да се превърне в източник на звук, стига да бъде поставен в правилния контекст.

Именно тази непрекъсната готовност да експериментират ги прави толкова различни десетилетия след създаването им.

Звукът по време на концерта беше впечатляващо добър, което позволи да се чуят всички детайли в иначе сложните песни. Нищо не се губеше, а това е особено важно при група, чието творчество разчита толкова много на нюансите.

Най-силното впечатление обаче остави сценичното присъствие на музикантите. Не беше необходимо да тичат по сцената или непрекъснато да комуникират с публиката. Те привличаха вниманието по съвсем различен начин – с увереност, концентрация и усещането, че всяко движение е част от обща илюзорна картина.

Концертът им определено не беше от най-лесните за възприемане, но беше сред най-интригуващите през целия фестивал.

Kadebostany

След експерименталната атмосфера на Einstürzende Neubauten беше приятно интересно човек да попадне в съвсем различен свят.

Kadebostany донесоха лекота, танцувален ритъм и усещане за лятна вечер.

Още първите песни накараха голяма част от публиката да се раздвижи. Усмивките постепенно започнаха да се множат, а сцената се изпълни със светлина и настроение.

Особено силно впечатление ми направи вокалистката. Изпълненията ѝ звучаха уверено, чисто и емоционално. Именно тя беше един от двигателите на изпълнението, а контактът ѝ с публиката допринасяше за фината неподправеност, която се носеше във въздуха.

Moby

Финалът на моето фестивално пътешествие беше концертът на Moby.

Още с появата му на сцената атмосферата се промени. След интензивността на предишните изпълнения той предложи различен тип емоция – спокойна, човешка и някак светла.

Концертът преминаваше естествено между по-енергични парчета и моменти, в които цялата публика просто слушаше и наблюдаваше безмълвно. Именно това прави Moby толкова разпознаваем артист – способността му да преплита електронна музика с дълбока емоционалност.

Сетлист:

1. Bodyrock
2. Go
3. Next Is the E (Mash Up with Without Me – Eminem)
4. In This World
5. In My Heart
6. We Are All Made of Stars
7. Why Does My Heart Feel So Bad?
8. Raining Again
9. Disco Lies
10. Flower / Find My Baby
11. Honey
12. Extreme Ways
13. Natural Blues
14. Porcelain
15. Lift Me Up
16. Feeling So Real

За мен най-силният момент настъпи с „Porcelain“.

Това е песен, която почти всеки е чувал поне веднъж в живота си, но на живо въздейства по съвсем различен начин. Докато звучеше, погледът ми непрекъснато се местеше между сцената и хората около мен. Някои пееха тихо, други просто стояха неподвижно, а трети се усмихваха от сърце. Имаше усещане за споделен миг, който всеки преживяваше по свой начин. Това беше един от онези редки моменти, когато не гледаш само изпълнителя, а и публиката, защото тя също се превръща в част от концерта.

Именно тогава си дадох сметка, че фестивалът постепенно приключва.

Нямаше усещане за грандиозен финал или за стремеж всичко да завърши с възможно най-силния ефект. Вместо това остана приятно чувство на удовлетворение – сякаш трите дни са приключили точно тогава, когато трябва.

PhillGood не беше съвършен. Летните температури на моменти правеха престоя около сцените предизвикателство, а комарите напомняха за близостта на Гребния канал. Това обаче са детайли, които трудно могат да засенчат качеството на случилото се на сцените.

Ако трябва да отговоря с една-единствена причина защо бих посетила PhillGood отново, тя няма да бъде конкретен артист.

Няма да бъде и самата организация.

Нито мястото.

Ще бъде музиката.

Защото именно тя беше общият език между хилядите хора, събрали се през тези три дни край Гребния канал. Хора с различна възраст, различни предпочитания и различни любими изпълнители, които за кратко споделиха едно и също пространство и едни и същи емоции.