Mother Kavarna празнува юбилей. Част първа – 27.06

Друго си е на Каварна! Както ще изпеят Within Temptation в заключение на първия ден, ‘She rules/ until the end of time/ she goes her way‘. Този фестивал се е утвърдил като най-голямото събитие за летния концертен сезон и трудно отстъпва мястото си вече десет години. И има защо – атмосферата, преживяването, което Каварна Рок предлага, са рядко явление у нас и в столицата на музиката се събират хора от близко и далече, за да станат част от неповторимото шоу.

Започвам своя разказ директно от втория ден на фестивала. Наредена на оградата, прилично ожадняла и силно вълнуваща се, гледам Downer Kill с възхищение, примесено с доза респект. Бая топки се изискват, за да се явиш на Jägermeister Battle of the Bands и да я спечелиш, пък и за трети път на тази сцена добре седяха младите дама и господа.
Бандата се бори със зъби и нокти за това, което иска и което знае (явно) как да постигне – смятам, че до този момент им се получава. Лека, неангажираща и ненатоварваща, музиката на Downer Kill се ля необезпокоявана близо час.

Женските вокали подгряха добре за предстоящото, а именно Delain. Холандската симфо формация се връща у нас за втори път в рамките на половин година – точно пет месеца (броих ги и пресмятах, да) след като стъпиха за сефте на българска почва в съпорт на нашите любими Sabatonци. Харизматичната Charlotte с нейното осезаемо сценично присъствие и гласови възможности, които ме караха да възкликвам спорадично ‘баси, тая жена колко е яка!‘ проговори на български няколко пъти – ‘Нека да ви чуя!’ и ‘Благодаря’ се изсипваха често-често, а публиката, изпълнявайки първото, си заслужаваше второто.
Сетът на бандата се въртя около актуалния им албум The Human Contradiction, като за The Tragedy of the Commons частите на Alissa White-Gluz изпълняваше сценичният герой Otto. Честно казано, до последно въртяхме залози, дали Синьокоска ще се появи днес и въпреки и да ме беше срам от надеждите ми, които смятах за напразни, уж невъзможното се случи.

Пък то какво било! Kamelot тъкмо се нареждаха на сцената под съпровода на подвикващите фенове, когато започна наистина голямото вълнение относно вокалистката на днешното им изпълнение. При вида на легендарните сини кичури, боядисани като че ли специално в тон с китарата на маестро Thomas Youngblood, тълпата, в това число и аз, полудя и откри сета на паъур майсторите, припявайки Rule the World. Докато лъчите на залязващото слънце ни докарваха тен преимуществено от дясно, фронтално Kamelot изгаряха сетивата ни с прилепчивите си мелодии, подпалваха пламъка на фенщината с топлото си поведение и действително успяха да ни накарат да се чувстваме като на парти в събота вечер, както ни заръча диването Tommy Karevik.
И тази група се заигра с българския – Tommy, досущ като ядосан родител, преброи гърлено до три, преди да стовари тежкия музикално-рицарски меч на главите ни. Химията между изпълнителите ги кара да изглеждат като най-уверената банда, а успехът от тазгодишното им участие на Kavarna Rock – Thomas сподели, че този път е имало двойно повече хора в сравнение с последното им гостуване на феста – покрива тази увереност.
Лично за мен фестивалът приключи с тяхното слизане от сцената и най-субективно заявявам, че мога да умра щастлива, защото видях любимата си банда и дори имах възможността да си поговоря с нея, резултата от който разговор ще прочетете съвсем скоро, както и да препотвърдя сама за себе си, че има защо точно тази група да ми е любима.

Лирическо отклонение: само не можах да разбера защо, по дяволите, при положение, че и тримата певци бяха налични, Delain не изпълниха The Tragedy of the Commons с Alissa (елементът на изненадата?), а Kamelot не изпяха трогателната Under Grey Skies, в която се включва Charlotte… може би все пак все още си имам мечта, макар че сбъднах една на този концерт.

Както вече споменах, Каварна е преживяване с много измерения. Е, едно от тези измерения включва яденето на понички и реденето на опашка за дюнер, докато всред стадиона хората куфеят и се радват на Michael Kiske и компания.
Две големи, огромни имена от немската сцена – гореспоменатият и Kai Hansen, създават Unisonic с дълбокото убеждение, че те са тук, за да останат. Първият им концерт в България беше достатъчно изпипан, за да впечатли публиката и да я увери в целта им. Песните ехтяха из града, леличките по магазинчетата се чудеха до кога ще продължи този терор за тях и мощен кеф за нас, хората танцуваха по улицата, изпаднали къде в алкохолна, къде в по-тежка (музикална, разбира се, да не вземете да си помислите нещо) омара – пълна идилия. À la фестивал comme à la фестивал.
Изпълнение, като че извадено от кутийка – отрепетирано, добре подготвено, научено и преговорено, то достигна финалната си точка, разбивайки се в и просто разбивайки аудиторията. Според мен на Киске репетиции не са му нужни, де, но изкуството иска жертви.
В името на доброто старо време попяхме I Want Out с огромно удоволствие и си взехме довиждането с Unisonic, които чакаме отново. Скоро. Моля.

И така, мястото на жулещото слънце зае Нейно Величество Луната, която беше засенчена от Нейно Величество Sharon den Adel. Вокалистката на дълго чаканите Within Temptation скача цели два часа и повдигаше градуса на страстите както с глас, така и с визия.
На бандата ѝ се наложи да прибегне до услугите на готови записи, тъй като дуетните песни от последния албум Hydra бяха основна част от изпълнението ѝ. По този повод покрай Paradise видяхме на видеоекрана Tarja Turunen, която сигурно ще видим и на живо тази зима, X-Zibit с And We Run, както и Howard Jones заради Dangerous. Зарадвах се най-много на Our Solemn Hour, която, за да бъда откровена, не очаквах, беше една от многото приятни изненади на тазгодишната Каварна.
Най-впечатляващо от гледна точка на слушателя определено беше земното отношение на неземно яката група към публиката, и как след такова интензивно шоу Within смъкнаха екзалтацията до обикновен фенски рев с акустичната Sinéad.
Думата, която побира всичките ми мисли относно сета на WT е ‘прекрасно’. Може и ‘разкошно’, само че ми липсваха по-накипрените сценични костюми на Sharon.

Вечерта наистина беше идеална – лично за себе си мога да кажа, че това беше МОЯТ фестивален ден с МОИТЕ групи и МОИТЕ хора, ден, който се запечата в съзнанието ми като един от най-силните концерти, на които съм присъствала.

Втората част на репортажа и снимките на Metal Hanagr 18 очаквайте съвсем скоро!