Deep Purple – Now What?!

Това, че Deep Purple са икони в рок музиката е безспорен факт. Вече няколко поколения са израснали с тяхната музика и са куфеели на безброй запомнящи се хитове, които въпреки всичко, са издържали теста на времето и все още се слушат от млади и стари. Едва ли е нужно да казвам, че почти всеки начинаещ китарист е почнал да опъва жиците с култовия риф от ‘’Smoke On The Water’’ и че Ричи Блекмор е един от най-боготворените шестструнници по света и у нас.Човек обаче не трябва да остава в миналото, трябва да гледа най-вече в настоящето. Deep Purple свирят вече близо 45 години и въпреки всички катаклизми, през които са преминали, отново продължават да творят и да записват нови албуми. Друг е въпросът дали това е нужно и с каква цел го правят…

Още когато чух първите няколко парчета от ‘’Now what?!’’ си направих извода, че това няма да е силен албум. Самото заглавие на новата творба на пърпълягите е достатъчно красноречиво – ‘’Сега какво?’’ Сигурно точно това са се питали и самите Purple, докато са записвали албума. За жалост обаче, от цялото това питане и умуване в крайна сметка, минусите са повече от плюсовете. Началната ‘’A Simple Song’’ започва обещаващо и в известна степен е добър избор за старт на албума, но след това картината придобива други измерения. С малки изключения, следват просто едни незабележими творби, които явно са направени с целта хем да звучат като в доброто старо време, хем да звучат актуално и днес. Резултатът от това, обаче е неуспешен. Ясно се вижда, че годините вече си казват думата и това важи най-вече за Иън Гилън, който просто издиша с вокалите и почти не си напряга гласа – самите парчета са композирани така, че да са адекватни за неговия сегашен диапaзон, в който шедьоври като Child In Time отдавна не намират място. Колкото до другите от групата – Роджър Глоувър и Иън Пейс все още държат фронта, доколкото им позволява ЕГН-то, а на Стив Морс и Дон Еъри им се е паднала адски трудната задача да заместят два от символите на тази група, а именно – Ричи Блекмор и вече покойния Джон Лорд. Излишно е да казвам, че между двете двойки не може да се прави никаква база за сравнение, тъй като това са съвсем различни персонажи, а и за множеството от феновете (включително и аз) Морс и Еъри ще си останат просто едни добри музиканти, които обаче нито имат уменията, нито харизмата на Блекмор и Лорд. Разбира се, и тук, в новия албум все още го има добре познатия дуел ‘’китара срещу хамънд орган’’, който се опитва да раздвижи парчетата (примери за това са ‘’Hell To Pay’’ и ‘’Apre vous’’), докато в началото на ‘’Uncommon man’’ Стив Морс определено показва класа, карайки китарата да плаче. Другите парчета, които ми направиха впечатление са ‘’Blood From A Stone’’, която на моменти напомня на лед-цепелинската класика ‘’No Quarter’’, а ‘’All The Time In The World’’ е може би най-добрата песен от албума, открояваща се от другите. Дискът завършва с ‘’Vincent Price’’, която си има и свой собствен видеоклип,с подчертана готик визия – нещо нетипично за Purple.

В резюме – ако сте заклети фенове на Deep Purple, най-вероятно ще чуете и този албум и въпреки слабите парчета в него, като цяло ще останете доволни. Аз обаче съм с една идея по-критичен към ‘’Now What?!’’ и съм на мнение, че бандата в момента е просто бледа сянка на себе си и е може би време за едно прощално турне, тъй като ако групата продължи да записва, новия албум най-вероятно ще е по-слаб и от този.

Оценка: 5,5/10