AT THE GATES – „To Drink From The Night Itself“ (2018)

AT THE GATES отново са тук с албум! Трудно ми е да напиша каквото и да е безпристрастно за тая група. Музиката им винаги ме е завладявала емоционално, така че в писаното за тях ще преобладава емоцията над здравата преценка. Така беше и в ревюто ми към предходия албум – At War with Reality(2014), когато се завърнаха истински и в нов облик. При AT THE GATES няма баналности и автоцитати, клиширане на собствения звук до затъпяване, което се среща при редица други. С At War with Reality показаха, че са класа, че са много различни и не подлежат на стилови определения и че старите им неща са толкова добри, че няма нужда от „дообработката“ им по формата на нов албум.  Четири пълноценни години след At War with Reality издават истински нов албум. Въпреки тийзърите към албума, няма как да си изгради цялостна представа за това, което представлява той в цялост. Тематиката е отново силно символично представена, метафората е форма на предаване на смисъла. Музиката търпи все повече и повече развитие. Нови изказни средства, предадени чрез нова форма.  Гласът на Tomas  Lindberg е малко по-нисък, но в блендата на At War with Reality. Албумът е като цяло по-тежък и бавен от предшествениците си. С много масивна ритъм секция, мелодичните сола и рифове са оставени далеч на заден план в целия албум. Започва с патосно интро от класически китари и синтезатори, за да прерасне в позната ни и типична за групата песен To Drink From the Night Itself . Няма да влизам в подробен анализ парче по парче. Няма смисъл. Албумът е поредния шедьовър на шведите. Техния урок по правене на музика, или в това как се извлича синтез от много елевенти до редукцията на нещо ново. Песни като The Colours of the Beast носят духа на ранните им години, но пресъздаден чрез съвременна техника и с много повече разнообразие от различни елементи. В A Labyrinth of Tombs се порявя оная „щипка“ блек метъл, която AT THE GATES винаги са носили в себе си. Има я във всички албуми досега и тя е толкова често използвана, колкото и трудно да се забелязва. Palace of Lepers е типично за групата парче, мелодични рифове, хаотичен и по-бърз ритъм преливащ в соло на барабани и отново завръщане към основния риф. От всяка една композиция струи дълбоко премислени музика и текст. Парчетата понякога са свързани в последователност като To Drink From the Night Itself и A Stare Bound in Stone, понякога ни изненадват с промяна на изразната форма и звук. In Death They Shall Burn е бърза в духа Slaughter of the Soul(1995), албумът завършва със бавния реприз The Mirror Black, в който има акустични преходи и речитативи, класически струнни инструменти, които групата отдаван използва. Превъзходен, почти 45мин. AT THE GATES,  който не може да се чуе и асимилира лесно и не му е това целта.

Оценка 10/10