Varna Mega Rock 2018 – ден трети: Северни сияния

След шеметния втори ден на морското метъл събитие на годината нервно клатя крачоли към пристанището. Предстои една вечер, която вероятно ще помня цял живот. Освен атрактивните на сцена Bendida и класиците Конкурент, днес щяхме да станем свидетели на други две уникални представления. Apocalyptica са започнали серия от концерти, отбелязващи двадесет години от излизането на първия им албум “Plays Metallica by Four Cellos” и има голям шанс да отпразнуват това и тук с нас в България. А за Nightwish Варна бе последна спирка от лятната фестивална обиколка и предполагаемият сетлист очаквам да включва междузвездна обиколка из цялата дискография на групата, в подкрепа на излязлата по-рано тази година компилация „Decades”, с която финландците овековечават също своите 20 години съществуване.

Слизайки от колата още на ЖП гарата обаче включвам, че откъм сцената не се чува абсолютно нищо. В ума ми изплува как висяхме в „Арена Армеец” преди почти две години над час, за да чакаме техниката на Nightwish да мине сръбската граница, за да може да започне концерта. Тогава трябваше да ги подгряват Sevi, но не им беше предоставена тази възможност, защото бе нужно време на техниците да подготвят шоуто на хедлайнера. Моля се този филм да не се повтори, като успокоявам себе си, че Nightwish този път идват от Букурещ и на Русе едва ли са имали проблеми с минаването на границата.

Няколко минути по-късно стигам до завоя пред фестивалната зона и виждам как всички фенове седят и чакат отвън. Някои на опашки пред входовете, а други насядали по земята на малки групи, жужащи и гадаейки какво се случва. Аз също срещнах приятели и се озовах в подобна „интимна“ обстановка. В сладки приказки измина около половин час и единственото което беше ясно е, че имаше някакъв проблем. С напредването на времето ставаше все по-малко вероятно да чуем българските банди, имайки предвид посочените за тях часове и последващото време за подготовка на сцената за финландците. Малко след 19 часа започнаха да пускат хора вътре, а първите късметлии спретнаха сериозен спринт до железата под сцената, за да сформират първите редове на тълпата.

Apocalyptica трябваше да започнат по график в 20:30. Малко преди това организаторите официално поднесоха своите извинения към феновете за закъснението и съвсем очаквано насреща получиха бурни освирквания. Потвърдиха, че днес няма да видим Bendida и Конкурент и поставиха началото на последния ден от фестивалния афиш. Виждам издигнатия транспарант „Plays Metallica by 4 cellos” и разбирам, че май ще влезем в ролята на вокалисти тази вечер. Абсолютно е задължително първото парче да е”Enter Sadman”, с него по традиция откриват своите представления. Изглежда ни чака класическо шоу на четири чела, няма и следа от Mikko Sirén на барабаните. Започва чудовищното “Master Of Puppets”, a Eicca Toppinen, Paavo Lötjönen, Perttu Kivilaakso и особено Antero Manninen стоят ледено на сцената и раздават симфонично правосъдие без да трепнат. Едва след второто изпълнение Eicca отправя своя поздрав към събралите се над 10 000 човека. Идва ред на “One” и малко след първите изстрели на лъковете изведнъж се появява и Mikko.

Публиката отправя мощен салют по негов адрес и запява още по-силно. Останалите музиканти усетиха адреналина и малко се поотпуснаха. Купонът вече е пълен. Неусетно се изреждат „For Whom The Bell Tolls”, “Orion” и “Battery”, на които остро проличава колко по-изтънчено звучат Apocalyptica точно с този барабанист. Малко преди да останем без глас ни залюля една цяла инструментална феерия – удължен вариант на “Seek & Destroy”, към края на която чухме част от “Thunderstruck” на AC/DC. Бурни аплодисменти полетяха във въздуха, но времето напредна. Логичният край на пиесата сложи прочувстваната “Nothing Else Matters”, след която сцената угасна и навалицата пред нея рязко се увеличи.

Всички зачакаха нетърпеливо аудио-визуалното шоу на Nightwish, към които сякаш имаше още по-високи очаквания заради неприятната случка по-рано през деня и висенето в жегата, до която тя доведе. Тези, които не са гледали представление на тази група в последните години едва ли могат да осъзнаят колко ключова е видео стената и каква голяма роля играе тя за въздействието на всяко от парчетата. Е, тези скептици скоро щяха да видят за какво идва реч. Малко преди 22 часа се появява таймер, отмерващ последните 60 секунди до началото на приключението. Хората бяха като жадни за кръв и само чакаха сигнал, за да тръгнат в атака. А аз нямах търпение да чуя как звучат парчетата от старата ера на групата с много по-гъвкавия глас на Floor Jansen. До известна степен оперното пеене на Tarja Turunen, колкото и удивително да бе то, в известен смисъл ограничаваше потенциала на тези песни. Освен всичко това сега имаме и докоснатата от бога ръка на Troy Donockley, чиито автентични инструменти съвсем разкрасяват картината.

Бум! Огнен залп!

„It is the end of all hope
To lose the child, the faith…”

Вече бяхме забравили за закъснението. Не знаехме дали това пред очите ни е сън или реалност. Тръгва “Wish I Had An Angel” и още след първото изречение Floor можеше спокойно да отиде да изпие чаша вино. Поне аз не почти не чувах гласа й – всички около мен припяват. Парчето свършва и гръмват оглушителни аплаузи. Първият момент, в който видеостената истински прикова вниманието бе на бойния епос „10^th Man Down” – перфектно синхронизирани картини съпровождат раздирателната история. За “Come Cover Me” Troy хваща китарата и заедно с Emppu (Vuorinen) правят парчето още по-мелодично.

На „Gethsemane” пък най-много пролича влиянието на мултиинструменталиста в звученето на групата. Немалка част от нас замлъкнаха, за да се насладят на този момент. От “Oceanborn” отиваме право към последния албум, от който прозвуча “Elan”. “Sacrement Of Wilderness”, “Deep Silent Complete” и “Dead Boy`s Poem” се изредиха сякаш ведно, за наслада на по-старите фенове. Най-голямото вокално предизвикателство пред Floor щеше да е предстоящото “Elvenpath”. На класическото въведение към него “Elvenjig” потече магия от звуци, излизащи от пръстите на Troy Donockley и Marco Hietala.

А Floor се справи се блестящо с имената на финските богове – каква по-добра демонстрация на вокална мощ от това?! Между следващите две композиции – „I Want My Tears Back” и “Amaranth” получихме комплименти за това, че на концерта присъстват хора от няколко поколения. В отговор на това публиката отново запя в един глас докато дамата на сцената потанцува с нас. Последва нова препратка към 1998-ма и Marco обяви, че ще ни бъде разказан един романс, за който са нужни двама (вокали) – “Devil And The Deep Dark Ocean”. Всички замлъкнахме, за да се насладим на този вокален „батъл”след което решихме да поемем тази роля за „Nemo”, което сякаш поизцеди силите ни. Тук Nightwish отново поеха инциативата и сцената потъна в пламъци за “Slaying The Dreamer”. И когато всичко трябваше да приключи както обикновено с “The Greatest Show On Earth” групата реши да украси последното си лятно шоу с десет-минутния диамант “Ghost Love Score”, който публиката превърна в любовно обяснение и много от нас ще запечат в спомените си завинаги. И докато думите от последната глава на завършващото парче от “Endless Forms Most Beautiful” отлитаха с морския бриз пристанището почти се изпразни. Едва тогава осъзнах отново къде съм.

„We Were Here!“

Текст: Иван „iDTemplar“ Стоянов
Снимки: Валерия Радева