Причестени от Сатаната – Черната меса на ERIK DANIELSSON

Очевидно всеки стил ще бъде отбелязан със свое събитие. За съжаление едно от значимите събития за Black metal обществото тази година – Европейското турне на Watain, „De Profundis“, подмина България. На 07.04.2014г. аз и определено немалка група български фенове станахме част от нещо уникално и незабравимо. Концертът на Watain и съпорт банди в клуб Colective Букурещ.

Първата група за вечерта бяха румънците Kistvaen. Млада група от Букурещ, която определя стила си като Depressive Black Metal. Определено има потенциал в тях и фактът, че засега имат само един албум в дискографията си не беше пречка да покажат какво могат. Отлично представяне и много професионализъм. Нещото, което ме впечатли беше, че Håkan Jonsson и Alvaro Lillo изгледаха целия сет на румънските си колеги сред феновете пред сцената. Малко „звезди“ съм забелязала да го правят, което показа, че уважават творчеството на другите музиканти и не са се самозабравили в славата си. За мен, а предполагам и за другите около мен, усещането да гледаме концерт в компанията на любими музиканти беше незаменимо.

След Kistvaen е ред на официалният европейски съпорт на Watain, шведите Degial. Приличен Death Metal, въпреки че единственият, който правеше впечатление, беше барабанистът E. Forcas. А  изкопираният почти 1:1 Watain стайлинг не искам да коментирам. И след техния сет ни предстои доста да си почакаме, около 40-минутна пауза преди „Вълците на Сатаната“ да излязат на сцената.

Watain са група, която не се нуждае от представяне. Предвид имиджа, който са си изградили, отношението към тях е разделено буквално на два противоположни лагера – от пълно обожание до пълно отричане. Но ако един творец като Erik се харесва от всички, значи не прави нещо както трябва. Както самият той беше казал в едно свое интервю:

Има неща, които когато ги вземеш в ръце или ги чуеш в истинския им смисъл ти става ясно, ти си част от нещо, което е просто ужасно, ужасно грешно… Отвращение, горчивина, объркване в тези, които се тълпят около нас. Това определено чувство на завладяване, което само Диаболичното изкуство може да даде.

Силно послание, което поставя сетивата и разума на предела, а когато творецът знае и може да го предаде и внуши накрая се питаш „В какво всъщност участвах? Концерт? Представление или нещо далеч по-дълбоко и истинско?“ И въпреки че ти е дало много като емоция, всъщност е отнело всичко от теб. Оставаш объркан, сам, потънал в мрака, от който току-що си станал част. Единственото, което усещаш, е топлината на огъня, който е символ както на Светлината и Любовта, така и на Смъртта и Унищожението. Но избор тук не съществува. Всичко най-мрачно, скрито и ужасно ще бъде изтръгнато от  подсъзнанието ти и захвърлено в лицето ти, и ще се чудиш – наистина ли го е имало някъде в закътаните ъгълчета на душата ти…

Около 21.30h хората от крюто започват да подреждат сцената за Watain. Барабаните са качени на висок постамент и по-скоро сякаш висят от тавана на клуба. Саунд чекът отне много малко време, очевидно всичко е подготвено предварително, но другите приготовления продължиха порядъчно дълго. Пиротехникът изнася внушително количество кости и започва да ги подрежда около олтара в средата на сцената, от двете страни на който са разположени огромни Crux Tridantes – символът на Watain. Тринадесет черни свещи, съдове с благовония и билки, чаша за причастие, мачете. Да, „най-отвратително миришещата група на света“ се подготвя за своето отблъскващо шоу, което хвърля естети и редови метъл фенове в потрес.
Пиротехникът запалва двете свещи закрепени на Crux Tridantes, а самите те избухват в пламъци под звуците на адски тътен. Сред димна пелена на сцената излизат не музиканти, а демони начело със своя/нашия мрачен гуру. Erik коленичи пред олтара и първите свещи затрептяват, запалени заедно с наръч благовония. Аромат, който се просмуква навсякъде и преследва дълго след като и последната свещ е загасена, а на сцената няма и помен, че нещо се е случвало там.

Откриват с „Nihgt Vision“, композициите следват една след друга понякога без паузи между тях, а единствените реплики, които Erik каза, бяха някъде в средата на сета, за да приветства феновете. Пали свещите една по една, животинските глави, забити върху огромните обърнати кръстове също избухват в пламъци. Налива кръв в чашата за причастие и я плисва в публиката. Да, кръвта беше истинска, не беше малинов сироп или сценична боя. И тук е мястото да се зароди вечният спор – къде свършват позата, театъра и  откъде започва смелостта да покажеш това, в което вярваш и да въвлечеш масите в него. Известни са епитетите с, които са окачествявани творци като Erik. But… who cares?! Вероятно страхът да признаем, че грозното, мракът и отвратителното също са част от нас, ни кара да заклеймяваме подобни хора. Но философията определено е за друга трибуна, тук се опитвам (доколкото мога) да изложа сухи факти. Последните акорди звучат и всички музиканти се  оттеглят, докато Erik бавно гаси свещите една по една с мачетето, минава покрай нас вдигнал ръка и нареждайки заклинания над главите ни.  Огньовете са изгасени и изведнъж топлината им започва да липсва. Реалността бавно изплува, но съзнанието отказва да я приеме. Час и половина, през който бяхме в друго измерение и нищо нямаше значение, освен онова, което се случва на сцената.

Вие сте твърде неспокойни за да стоите на едно място. Лично аз приемам изкуството като пътуване, пътуване, което предприемаме за да се освободим и достигнем по-близо до това, което искаме да изразим… Истинската музика винаги има потенциала за достигане на по-високо ниво на съзнание. Тя достига времето и пространството, но преди всичко изисква източници на вдъхновение извън пределите  на този свят…
Erik Danielsson