Легионите на ARCH ENEMY дотропаха под черните си флагове

Това е разказ за търпение и очакване, доверие и фенска обич… Глупости! Това е чисто и просто приказка за един от най-здравите концерти на 2014. Или изобщо. Поне за мен.

Имало едно време един замък в подлеза на НДК. В него щяло да се проведе дълго чакано събитие, част от което искали да станат много хора. Те били предани почитатели и имали почти неизчакваемо чакàло. Някои от тях се редили пред вратите на Mixtape 5 от ранни следобедни зори, а други пристигнали минути преди обявеното отваряне на портите. Принцовете и принцесата от Arch Enemy обаче имали проблеми с летящата машина и кацнали с огромно закъснение…останалото е влязло в историята. Убедена съм.

Еуфория в две думи: Arch Enemy

По график.
Часът е шест и половина, мястото е вече ясно. Пред клуба са се събрали нетърпеливи фенове, подпиращи вратите и тръпнещи в очакване. Тръпнем в очакване. Все още тръпнем в очакване. Около седем и петнадесет продължаваме да тръпнем в очакване, когато най-накрая беше спусната информация свише: към осем ще се случи онова, което всички лелеем и ще бъдем допуснати в актовата зала на двореца.
Междувременно небезизвестният политически лидер с кодовото име Дудука е минал покрай крепостта на фенщината и е отбелязал наличието на ‘глутница наркомани’. После ще ме питат защо не искам да гласувам. Това е друг въпрос обаче, не бях там да броя бюлетини и да смятам съотношението между купени и истински гласове, бях на концерт…

И то какъв!

Още с излизането си на сцената около девет вечерта Hyperborea предизвикаха еуфория. Гора от ръце и дим от викове изпълваха заведението, радостта струеше и от двете страни на оградата. За съжаление тази екзалтация не продължи дълго – успях да преброя едва четири-пет песни, но аз така или иначе само до толкова мога да броя. Въпреки краткия си сет те направиха точно онова, за което ги бяха поканили – подгряха. Направо накараха кръвта на публиката да заври. Под звуците на тяхната музика Mixtape-ът беше като тенджера под налягане, достигнала точката си на изкипяване.

Кратки
а) саундчек за следващата банда и
б) почивка за присъстващите
преди да стане време за Eufobia. Млади и ентусиазирани, момчетата забиха с безкрайно много настроение и изразяваха благодарността си към публиката и другите групи както с думи, така и с ноти. Раздаваха се наздравици, извисяваха се юмруци, разнасяха се поздравления, валяха закачки. Най-паметната от тях безспорно е ‘викторината’, наградата от която беше собствената лична карта. Така е, какво ли не се случва по тези концерти!
Настроението продължаваше да бъде на ниво до края на вечерта. И макар и да бях прекалено заета да подскачам, викам и какво ли още не, нищо не убягна от зоркия ми поглед.

Олицетворение на израза 'яка кака'

Най-напред за наболялата тема, която носи името Alissa. Откровено казано, не разбирам защо една част от хората не я приемат толкова добре. Вярно, не е копие на Angela, и точно това е нейното предимство. Индивидуалният ѝ стил си личи отдалеч – наред със синята коса акцент ѝ е и силният глас, който стигаше до дъното на клуба. А той се пръскаше по шевовете. Новата вокалистка на Arch Enemy излъчваше позитивизъм и изглеждаше така, сякаш наистина ѝ е гот да пее за нас, а не го прави по задължение. В крайна сметка не е ли това най-важното?
Още от самото начало на сета на шведските мелодет класици шоуто се оказа смазващо, буквално и преносно. Arch Enemy бяха посрещнати от дежурните викове (A-lis-sa!, An-ge-la! или Mi-cha-el!) , сред които и легендарни фолклорни класики като ‘содомия’ в по-нецензурен вариант на изказа. Е, колко му е, смях да има…
Песен след песен напрежението растеше, а когато започна War Eternal, мястото се превърна в малка земетръсна зона, нямаше човек, който да си стои просто ей така, без да куфее. Сравнението между изпълненията на песните от новия албум и старите хитове на бандата е по обясними причини неизбежно, но щом запя класиката Revolution Begins, Alissa се развихри и доказа на мало и голямо защо е била (бого)избрана да замести (да, замести, не замени) кака ви Angela. Когато отстъпи от сцената и остави добре познатите майстори Michael Ammot и Nick Cordle да плетат солата си, тя получи поздравления от публиката както си му е редът. Двамата музиканти не спираха да се усмихват по време на изпълненията си, ловките им пръсти танцуваха по китарите, а възцарилата се за един кратък момент тишина от страна на феновете можеше да накара по-чувствителните да се разплачат. Естествено, Sharlee d’Angelo не можеше да пропусне и се включи в манифеста на талантите. След този трогателен епизод се появи Знамето. За Under Black Flags We March Синьокоска не се нуждаеше от микрофон – почитателският хор пееше вместо нея.

Удоволствието има ново лице, даже цели две

Четири – пет песни по-рано барабанистът Daniel Erlandsson раздаде палки и ръкостискания на всички, насъбрали се около него и така зарази публиката с още повече настроение. Оставяйки подиума за музикални ревюта празен, бандата се оттегли за почивка… за кратко. Докато викахме Arch Enemy на сцената, долових ухилванията от страна на невероятния Sharlee, който подкани останалите да пристъпят напред и да забият последния пирон в програмата на неделната вечер. Бяхме заковани от Yesterday Is Dead and Gone, а с вечната Nemesis трябваше да изпратим легионите на хаоса към следващата им дестинация.

Вместо заключение искам само да вметна, че моят иначе алармоподобен глас си отиде някъде по средата на концерта. Това е достатъчно да опише какво дивашко забавление падаше на шоуто на Arch Enemy, а също е и причина да искам О-Щ-Е.

О-Щ-Е снимки можете да видите в нашата галерия.