Истинската история на ТРОТИЛ

Ние, от Metal Hangar18, решихме да стартираме една нова рубрика, която, ако има успех, ще разсее булото на много забравени и незнайни моменти от българската рок история. Първата сага в нея ще бъде от няколко части и ще хвърли светлина върху една от групите творили по-тежък рок през осемдесетте – ТРОТИЛ. Автор е Ивайло Динев – басист на бандата:

Тротил – непубликуваната биография или какви бяха нещата през онова време отблизо. Част първа.

Пиша всичко това, защото ми писна разни бивши комсомолци или колеги да измислят или пренаписват историята на т. нар. БГ рок. Някои имена ще спестя умишлено.
И така,”Тротил” са създадени през 1980 във Френската гимназия София от брат ми Александър Динев – китара, Бобо на баса, Николай- китара и Владко „Тигърчето” … под влиянието и с помощта на група „Апокалипсис” и лично на Ники Качаров. Той ни избра китарите на последния етаж на ЦУМ, той ни вкара в рока, за което винаги ще му благодаря. После Бобо май се отказа от баса и аз „Шемета” от 9 ФЕГ станах басист. Доколкото си спомням, аз измислих името „Тротил”. Въртеше ми се в главата „Петрол” или „ Тротил”. Второто надделя. После за известно време бяхме „Параноя”.
Първият концерт ни беше заедно с „Аналгин” на Звезди и Ричи в едно читалище в квартал „Левски”. Барабанист ни беше Любчо „Филти” от градинката при Руската черква, а вокал Люси Дуков, който после прописа в „Ритъм”. По онова време мястото за срещи на пънкари и метъли не беше „Кравай”, а същата тази градинка. Както хипарите си имаха „Попа” и „Стената”. „Кравай”дойде по-късно. Още след този концерт дойдоха първите ни срещи с Народната милиция. Просто човекът с пиротехниката беше предозирал пушека и ченгетата бяха бесни. След една година свириме на бала на Френската и директорът Коларов ни дръпна шалтера, заради „Кравайската” публика, която беше дошла да ни гледа. След това, през 1984 под името”Параноя”, отново с „Апокалипсис”, направихме лайф в читалище „Христо Ботев”, за който във „Вечерни новини” се появи статия „Децибелен удар” и писаха, че сме били с юнашки фланели, демек потници!
Май през същата година имахме и забележителен концерт с група „Фикс” в едно читалище зад гробищата. Ние трябваше да сме първи, а „Фикс” като домакини- втори. Владо Унгареца/бъдещия „Контрол” / беше поканил с майка си (унгарка) гости от посолството. Какво стана обаче? Преди да почнем, аз поздравих публиката по микрофона с една звучна псувня, което предизвика екстаз и два реда седалки бяха унищожени за минути. Докато свирехме, колегите замеряха Филти с капачки от потенциометри и парчета от палки. След нас дойде реда на „Фикс”, но те не можеха да започнат, защото изглежда беше цъфнал някакъв говорител. Пианистът им, Владко Христозов бръкна с отвертка в един от разклонителите и му пламнаха космите на ръката. Публиката пощуря още толкова, а концертът беше провален. Междувременно шефът на читалището беше заключил вратите никой да не излиза и беше извикал милицията. Тогава ние избягахме с китарите през прозореца на гримьорната и от там право на „Руската черква”. И „Плешивото куче” не са бягали така! Тука искам да вкарам две вметки. Едната е, че първото пънк сборище в София е градинката зад „Художествената академия”, а второто – зад Руската черква. Ако пише други неща в книги и филми, не им вярвайте. Аз и брат ми сме от втория пънк – някъде през седемдесет и девета или и осма. Нататък си спомням, че една нощ ходихме на Централни гробища да викаме духове, ама Людмила Живкова тамън беше умряла и имаше милиция. Всъщност, като дойдох заек във Френската – единадесети клас, ни посрещнаха с плакат „Never mind the bollocks, here’s the 11b“. Вероятно някой от тях беше виждал или вкарал плочата на „Секс Пистълс” Другата вметка е, че по онова време първите редове се заемаха от колеги музиканти, които „обсъждаха” групата или по-точно я оплюваха. Това си беше традиция. Междувременно, в осми клас във Френската, направих голяма простотия, нали съм си Шемет. В един от кабинетите намерих протокол от партийно събрание и отгоре надрасках „Присъствали педераси”, No future, Cock и тям подобни. За нещастие учителката ми го грабна и като го видя побеля и залепна за стената. В този момент дойде помощник-директорката, взе го и едва не припадна. После ми намалиха поведението до дупка, последно предупреждение от Комсомола и т.н.
Както и да е, never mind…
Дойде перестройката и 1987 година. Брат ми се беше уволнил и аз чаках „Уво” Служех в София, в Строителни войски”, защото бях късоглед, а може би и заради нещо друго в биографията ми. Тогава разбрахме, че ще има студентски рок фестивал на „Летния театър“. Всъщност идея за такъв фест имаше доста години преди това. Организатори и двигатели бяха брат ми и Люси Дуков, но властите в последния момент провалиха работата и докараха някаква съветска група да свири там, май „Пламя”. Тогава почти всички млади софийски рокаджии се събирахме зад „Руската черква“, просто мястото беше по-скатано. И така стигаме до първия „ Студентски рок фестивал”. Понеже мотото на фестивала беше нещо като „рок за мир”, в казармата с художника направихме плакат „Тротил за мир”, сега звучи много актуално. Та започваме ние да свирим, скачам аз с купения „Рикенбекер” от Денис Ризов и понеже беше мокро, люс долу! Ставам, от мен кръв тече, но продължавам да свиря. Публиката – екстаз! Хвърлихме плаката, стана страхотно! На втората или третата песен, някой скъса кабела на брат ми. Преди години един мой бивш съученик ми се похвали, че те скъсали кабела. Българска работа! Както и да е, спечелихме наградата на публиката „Медния чан”. Една българска група си е написала в биографията, че та са спечелили наградата, но уви, не е така! Малко след този концерт, на 09 юни, няколко групи свирихме в зала „Карл Маркс” в Студентски град. Аз дойдох направо от казармата, пред и в залата беше пълно и всичко мина супер. Седмица след това, трябваше в „Ялта” да се състои среща между младите рок групи и журналисти. Вместо това „Ялта” внезапно беше излязла в ремонт. Тогава Люси Дуков ни каза „Момчета, има решение от горе, вашата група да бъде разформирована”. Междувременно в „ Студентска трибуна” излезе статия за първия рок фестивал, за „Тротил” нямаше и дума. Все едно не сме свирили, независимо че НИЕ получихме наградата. Колегите ми се подиграваха в казармата, че хем печелим, хем все едно ни няма. Мина една вечер Кирил Маричков на „ Кравай” и каза: „Трябва да се подстрижа, заради вас утре ме викат в Народното Събрание!“. До каквато и културна институция да се докоснехме – „ Ау, какво направихте!”. И тогава, с трудовашката униформа, вземам си градска отпуска и директно в ЦК на ДКМС. Качвам се горе в отдел „Култура” и казвам, че съм от „Тротил”. Този, който ме посрещна, буквално извика „ Елате да видите жив Тротил! „После влязохме в една стая,г оворихме си и ми показаха нещо много интересно. Стенография на среща между културоведи, музиканти и журналисти относно неформалните български движения – рок, пънк, метъл и т.н. Една от „гениалните” идеи (няма да казвам на кой) беше да се направят бутафорни копия на атрибутите на тези движения – пластмасови вериги, игли и т.н. Както имаше тогава диско коланчета, да се направят метъл, пънк коланчета и т.н. Идеята беше покрай бутафорията да се скрие и намрази оригинала. Както се казва – покрай сухото да изгори и мокрото. Уви, след 10 ноември същите дубликати на всичко/партии, синод, детска филхармония/ направи тогавашното СДС. Което може би доказва , че архитектите на метъл коланчета и партиите – дубликати са едни и същи.
Както и да е, пак never mind.
Някъде по това време се обадиха от ДС и ни извикаха в СГУ. Като разбраха, че барабаниста ни е началник влак се измайтапиха: „Той да не се уплаши да вземе да обърне влака сега!“