We are going to Мъглиж 2026, ден първи

За Мъглиж се говори, че който веднъж стигне дотук, после задължително повтаря. Не защото е най-големият фестивал и не защото има най-известните чуждестранни имена, а защото си личи от километри, че се прави със сърце. Хората, които стоят зад него, явно го обичат по същия начин, по който го обичаме и ние, които се връщаме отново и отново.

Тъкмо влизах в Мъглиж и по Z-Rock тръгна We Are All Around, та песента ме съпроводи по целия път до Равня. Когато стигнах, саундчекът все още вървеше, но поляните вече кипяха от живот. Хора опъваха палатки, редяха масички и столчета, разпъваха шатри и се приготвяха за тринадесетото издание на феста. За пореден път Равня се беше превърнала във временно рок селище, пълно с фенове, готови да прекарат два дни в гората с любими хора и здрава жица и то на едно от най-красивите места, на които изобщо може да се случи такъв купон.

DeatMag откриха вечерта с почти изцяло променен състав спрямо основаването си. Новата певица се справяше доста успешно със задачата. Гласът ѝ стоеше уверено и не се губеше сред трите китари, което при подобна плътна конфигурация никак не е малко постижение.

Ритъм секцията държеше нещата стабилни и симпатични, без излишни преигравания, точно както му е редът за банда, която иска да звучи компактно. Цялото звучене имаше онази свежест на хора, които тепърва си намират новия баланс, и на моменти се усещаше как самите те се вслушват един в друг и се наместват в движение. Цялостното усещане беше за банда, която се опитва да си намери собствения път и публиката ги посрещна топло. Като за начало на фестивалния ден децата свършиха чудесна работа и зададоха правилния тон за онова, което предстоеше.

След тях дойдоха Kynetic, които от известно време са само с един китарист. Това обаче изобщо не им попречи да забият стабилно, напротив, звученето им се оказа изненадващо плътно и наситено, сякаш липсата на втора китара просто е освободила повече място за останалите. А басистът им заслужава отделно споменаване, защото беше в свой собствен режим цялата вечер.

Освен че на моменти изкарваше доста сложни партии, беше в постоянно движение из сцената и буквално направи половината шоу сам. Тичаше от единия до другия край на сцената, общуваше с публиката, подскачаше, жестикулираше и през цялото време държеше груува стабилен като скала. Фокусът им падаше върху авторските песни и от сцената се чуваше стойностен, добре структуриран метъл. Личеше си, че зад всяко парче стои мисъл и че групата държи не просто да посвири, а да остави нещо след себе си. За мен те бяха едно от онези напомняния, че често в по-ранните слотове на фестивалите се крият най-хубавите изненади.

Eufobia поднесоха малка изненада за тези, които не ги следят толкова изкъсо – Ники се подвизаваше на баса. Групата отново се беше върнала към трио периода, този път със заместваща китаристка, но обещаха в скоро време да представят и титуляра. Здрав джангър като за стила си, който, честно казано, не е точно моят, но обективно погледнато бандата определено си имаше своите фенове и знаеше как да ги разиграе.

Хората пред сцената се разбиваха доволно, а енергията не спадна нито за миг от началото до края на сета. Виждаше се, че и с тази временна конфигурация групата успява да запази разпознаваемото си звучене и характер, а това никак не е лесно, когато свириш с чести рокади в състава. Изглеждаше, че предизвикателствата са ги стегнали и заредили допълнително, и това пролича на сцената. Дори и да не си фен на техния жанр, трудно е да останеш безразличен, когато хората около теб се блъскат с такава отдаденост.

И тогава дойдоха Hellbøund. Момчетата показаха защо миналата година влязоха в топ 3 на Wacken Metal Battle сред конкуренция от над десет хиляди групи. Честно казано, не бях напълно убеден дали ще пиша репортаж за събитието, но енергията на тези младежи просто не може да се подмине, тя те грабва за врата още от първия риф и не те пуска до края.

Стилът, както сами си го наричат, е джумбиш метъл, супер подходящ за тренировки и за много подскачане. За пръв път виждам публиката масово да прави коремни преси и лицеви опори пред сцената, докато хората от групата вдигат гири и щанги, скачат на въже и търчат като спринтьори напред назад. Сцената се беше превърнала в някаква луда фитнес зала с тежки рифове и мощни вокали. Много силно, енергично шоу, което очаквано взриви тълпата. И ако нещо може да обърне момичетата към праведната музика, това определено ще са тези петима юнаци, свирещи голи до кръста по зали и фестивали, на моменти преодолели дори гравитацията.

Чиста, заразителна лудост, от онази, която те кара да се усмихваш дори когато си останал без дъх.

За финал на деня дойде ред и на Cool Den. Тях ги обичам с цялото си сърце и съм ги гледал десетки пъти. Обикновено, където и да свирят, те са групата с най-избухващата енергия на цялото събитие. Този път обаче дори и те не успяха да прескочат летвата, вдигната от Hellbøund и това всъщност е може би най-големият комплимент, който мога да направя на младежите. Иначе шоуто им си беше топ, както винаги: любими песни от всички албуми (включително предстоящия) и публика, която пее куплетите дума по дума.

На Характер се разигра познатата вече игра с публиката, хората знаеха всяко движение наизуст и следваха Никола като един. Цялата поляна коленичи, замря за миг в очакване, а после експлодира в един масов скок, който вдигна прахоляк до сцената и превърна тълпата в едно синхронизирано цяло. Заслужава специално споменаване и много добре озвученият микрофон на Иво. Обикновено озвучителите забравят, че ролята му не е на беквокал, а си пее основни партии, макар и по-рядко от Никола, но този път всичко беше както трябва.

Имаше пого, имаше женско пого, имаше и стена на любовта (или това беше от една друга група, вече се обърках), а за капак здрав финал с Шофьор на картофи и Митака от Hellbøund като гост певец, колкото да доизцеди и последните силици на феновете, които и без това вече едвам се държаха на крака.

Днес през деня ни чака заслужена почивка, колкото хората да наберат сили и да преживеят бирите от снощи. А довечера продължаваме купона, защото в Мъглиж, както вече знаете, който веднъж е дошъл, после се връща.

Снимки: Красимир Кънчев / KK Images, а тук може да разгледате цялата галерия.