„Аромат на мечти“ на прага на зимата – (November’s Doom Days – продължението)

Моят разказ ще започне с кратка ретроспекция за последните топли, златни есенни дни. Дни, които са в абсолютен синхрон с емоциите и хората, запълнили забързаните часове на моето скромно съществуване. Топли, уютни, но и някак обгърнати в своя си самота. Самота, която обвива като меко одеало и защитава от разболяващата суета наоколо.

Ранен предиобед на 24 ноември, денят, посветен на VANHELGA. Тръгвам към хотела с известно притеснение, а в главата ми се бият цяла орда въпроси предвид имиджа, който са си изградили на леко асоциални личности. „Как да се държа?“, „За какво ще си говоря с тях?“, „Ами ако се окажат хора, с които наистина се общува трудно?!“. Пристигам в хотела с малко закъснение, а момчетата кротичко седят на едно канапе, вперили мълчаливо погледи пред себе си. В момента, в който ме виждат, протягат ръце за поздрав, а искрените усмивки, с които ме даряват разпиляват всичките ми притеснения. Само няколко минути ми трябват, за да разбера, че това са хора от моята порода. Изразени интроверти, в чиято компания можеш да си мълчиш до безкрай и това не те прави някакъв извратен изрод, който проявява неуважение. Мълчанието става нашият общ език, а емоциите, които тези хора си позволяват да покажат понякога, са най-чистото нещо, на което можете да се доверите. Фалшът, лицемерието и престореността са им много чужди.

Искат да разгледат София. Потегляме към центъра. Обяснявам, че в София няма нещо наистина екстремно изключително, но те ми казват, че градът им харесва. Снимат почти всичко. Спират пред всеки монумент, сграда и паметник и питат какво изобразява и на кого е посветен. Впечатлени са от няколкото пост-комунистически композиции, на които се натъкваме. Дори изявяват желание да разгледат храм-паментика „Александър Невски“ отвътре. Поуморени и изгладнели, влизаме в един ресторант. Питат за традиционна кухня, обяснявам кое е нашенско и какво съдържа. Само един от тях се престраши да опита прословутата ни шкембе-чорба. Разказвам им, че това е мощно лекарство срещу махмурлук, което българските мъже използват. Това ги развеселява.

Разделяме се за няколко часа до партито в BlackLodge Bar, за което колегата Draug вече ви разказа. Всяка раздяла с VANHELGA ме прави тъжна, защото с тях мога да бъда себе си. С мълчанието си и пестеливите разговори, които водим, тези хора ми дават много повече, отколкото някога съм могла да си представя. А ако сте се чудили какво точно означава VANHELGA, самите те обясниха, че думата има две значения. Прякото ѝ значение е „надгробен камък“, но описателният смисъл на думата означава онзи момент, в който животът ни тръгва в погрешната посока, а ние сме безсилни да променим каквото и да било.

25-ти ноември е ден, в който се надлъгвам с часовника. На мен се пада честта да посрещна любимите си THURISAZ. Предизвикателство, което не само умъртвява душевното ми спокойствие, но и абсолютно ме извежда от зоната на комфорт. Докато автобусът ме носи през мрачна София от публикация във фейсбук разбирам, че сетовете на групите са разместени. Тъй като полетът на ALBEZ DUZ закъсня с цял час, сетът на VANHELGA е преместен напред. Простата сметка ми казва, че имам точно един час да стигна до Терминал 1, да взема THURISAZ, да ги настаня в хотела и да се върна в Live&Loud, за да гледам сета на шведите. Уравнението все още остава с много неизвестни. „Благославям“ на ум всички авиокомпании и започвам да се моля на боговете да бъдат на моя страна поне за една вечер. За щастие поне самолетът с THURISAZ каца навреме, но пък багажът им закъснява. Когато се появяват, им обяснявам, че нямаме и минута за губене и те адекватно откликват на моята припряност. Пристигаме на заветната улица, но малка грешка в номера ме изправя пред враждебни, негостоприемни врати. Тръгвам наоколо в търсене на вярната, докато един индикатор с червено ключе не ми намига приятелски. Тържествено обявявам – „Момчета, тук е!“. Питат ме какъв е планът за вечерта. Казвам им, че това си е тяхната вечер, нямат ангажимент и могат да я прекарат както намерят за добре. Те обаче заявяват: „Ние не познаваме повечето от групите, с които ще свирим. Бихме искали да видим очи в очи хората, с които ще делим една сцена.“ Оставят купищата куфари и направо тръгват с мен към клуба. Жест, който наистина ме впечатли. Когато влизаме, VANHELGA тъкмо удрят първия акорд от сета си. Казват, няма пълно щастие, но понякога се случва провидението да ни го поднесе в неочаквана форма.

Хората без лица VANHELGA ни въвеждат в своя странен свят. Свят, в който битието е само една крехка, ненужна черупка. Свят, в който обществото те превръща в пореден номер и те пъха в дебел класификатор с префърцунен надпис и сложна терминология. Всички ние сме тълпа от хора без лица, в чиято черупка свито на кълбо хлипа едно беззащитно, крехко създание, чийто глас остава беззвучен. Всички ние се лутаме в търсене на някой, който има сетивата да чуе този глас. Да ни прегърне с поглед и да ни каже без думи: „Не знам как да ти помогна, но знам как се чувстваш.“ и ти става някак… не толкова самотно. Всъщност, на живо VANHELGA звучат доста по-жизнерадостно, отколкото в студийните си записи. Сетът им за мен минава сякаш на един дъх, но ми оставя още много пространство за размисли и въпроси, на които да търся отговор.

Късна сутрин на 26-ти ноември. Имам време за кафе и душ и се понасям към заветния Live&Loud. Очаква ни дълга вечер, но днес поне няма групи за посрещане и спокойно мога да се насладя на сетовете на всички участващи. Това няма как да не ме радва, защото първите две групи от афиша са ми много-много любими. Освен това измина прекалено дълго време от момента, когато ги гледах за последно. Нашите черни магьосници BELGARATH и „най-красивата българска група“ – OBSIDIAN SEA. Този път обаче репортажите за тях (както и за някои от другите групи) оставих на колегата Draug, който гледаше и двете групи за първи път, така че мнението му все още е далеч от пристрастието, в което аз бих могла да бъда обвинена. 🙂

След като се опитах да предам чувството, което първата фестивална вечер ни донесе, идва ред да сторя същото и за втората. Докато 25-и беше обвит предимно в меланхолията на депресив блек метъла, то на 26-и главната роля зае дуум метълът и разновидностите му.

Започва се с една група, която желаех да видя на живо от доста време, но все нямах възможност. Става въпрос за българските блек метъли BELGARATH, които въпреки, че са драстично лирическо (и стилово) отклонение от останалите изпълнители за вечерта, се справят идеално със задачата да ни подготвят за предстоящото. Малко преди 18:00 се качват на сцената в типичен за жанра вид – мъртвешки грим и по-силни от всякога с обновения си състав, в който постоянно място като басист е заел Witcher (ex Axecutor, ex Destroyer) и готовност да ни покажат как се свири олд скуул блек метъл. Чуваме целия дебютен албум “Wanderer”, излязъл през 2014, както и нови композиции, които се очаква да влязат в следващото им издание. След краткото си представяне ни оставят доволни от чутото и видяното, сбъдвайки желанието ми да присъствам на техен концерт, и със сигурност мога да ги определя като най-добрата действаща българска блек метъл банда.

След BELGARATH идва ред на друга нашенска формация, която с голям интерес гледам за пръв път – OBSIDIAN SEA. Те са като естествено продължение на класическата дуум метъл насока, започната от запомнящото се изпълнение на германците ALBEZ DUZ предната вечер. Чисти вокали, тежки китари, красиви бас линии, бавни рифове, мрачна и тягостна атмосфера. Идеалните съставки за началото на една паметна дуум метъл вечер, историята за която си заслужава да бъде разказвана дълго време. Триото създава незабравимо чувство на обреченост, сякаш обгръщайки ни в мъгла, която ни поглъща и ни оставя без възможност да излезем от нея, лутайки се без посока. Шанс да са разочаровали някого със своето безпогрешно изпълнение просто няма.

С това българското присъствие на сцената приключва и тя е заета от белгийците FADING BLISS, които са пристигнали от Румъния, заедно с главните герои на вечерта OFFICIUM TRISTE, по-рано през деня. Техният дуум/готик метъл е като въплъщение на идеалния баланс между мрака и светлината. Тежките мъжки вокали и нежните женски заедно създават мелодично и мрачно единение, една хармония на двете страни на живота. Докато FADING BLISS представят своето творчество, в публиката забелязвам членовете на VANHELGA, които също са дошли да слушат какво се случва на втората вечер. След края на първото гостуване на белгийската група се надявам да има и друго, заслужава си да се чуят на живо, както и се убедихме.

Разговаряйки с различни хора от публиката, разбирам, че следващата банда е една от най-чаканите на фестивала. Става въпрос за гръцката дуум формация IMMENSITY. Това е едно изключително специално шоу по две причини – първо, че групата рядко има изяви, и второ, че това е единственият им концерт извън родината им, което само може да ни радва. На 21 март тази година те издадоха своя дебютен дългосвирещ албум “The Isolation Splendour”, части от който имаме удоволствието да чуем във вечерта на 26 ноември. И точно както питагорейците са вярвали, че 4 е съвършеното число, IMMENSITY излизат със сетлист, който е съставен от 4 композиции, съдържащи се в първото им издание. Откриващата песен на концерта „Heartfelt Like Dying“ е и първа в албума. Следват „Eradicate (The Pain of Remembrance)“ и “The Sullen”. Бавни и дълги, носещи отчаяние композиции, тежки, редуващи се с чисти, вокали, кристален звук. Краят идва с “Irradiance (For the Unlight)”, с което групата слиза от сцената, където започва подготовка за последните две банди – THURISAZ и OFFICIUM TRISTE.

Оставям колегата да си почива, за да ви разкажа за гвоздея на вечерта – дет/дуум ветераните OFFICIUM TRISTE и, разбира се, любимите ми THURISAZ. Една наистина уникална и разкошна група, която открадна сърцето ми преди години. Не съм и посмявала да си помечтая, че може да ги видя на живо, още по-малко, че това, което ми се случи, ще се случи в тази ми плоскост на съществуване.

Настава време белгийците, или ако трябва да съм съвсем точна – фламандците, да заемат местата си на сцената. Минути преди това обаче Peter ме вика при себе си и ми казва:„Ще свирим две песни от „Scent of a Dream“ тая вечер.“. „Какво?! Наистина?! Кои?“  – това единствено успява да роди вече взривеният ми от серотонин мозък. „Years of Silence“ и „Scent of a Dream“, спокойно ми заявява Peter. Успявам някак да обясня, че „Years of Silence“ е една от най-любимите ми песни изобщо и от години я нося в плейъра си навсякъде с мен. Той се усмихва заговорнически.

THURISAZ пристигнаха със свои тон-инженер и осветител, което гарантира професионално и изпипано до детайл шоу. Съставът на групата е непроменен от самото ѝ основаване, с изключение на басиста Nick Meganck, който между другото не е непознат на родните фенове и вече е бил в България като лайв басист на известна хеви метъл звезда. Nick е с THURISAZ от около две години и половина, но плеядата звезди, с които е свирил, наистина не успях да запомня поименно.

Фламандците ни превеждат през цялата палитра на творчеството си, започвайки сета си експлозивно с невероятната „Falling“ от „Circadian Rhythm“. Трима вокали, които пеят и чисти, и харш вокали, клавир, две китари, бас, барабани сътворяват невероятна импресия от звуци, които рисуват неописуемо богати, наситени мелодии. Нежни, почти прогресив, пасажи изведнъж преливат в експлозия от агресивен блек, а след това отново се успокояват в приказни сола и ефирната атмосферичност на клавира. Фантазни музикални пиеси, в които се разтваряш и политаш през безкрайни пространства. След „Rays Of Light“ от последния им албум и „My Precious Unknown“, като в полусън чувам Peter да обявява „Years Of Silence“. Стоя до сцената като вцепенена, а сълзите сами потичат. След като успявам да уталожа емоциите с „One Final Step“, следва другата перла в творчеството на белгийците – „Scent Of A Dream“. Да, тази есенно-зимна вечер бе наситена с аромат на мечти, а ръсналият се по-късно пестелив дъждец носеше шепота на тайни копнежи.

Дуум/дет ветераните OFFICIUM TRISTE пък бяха сбъдната мечта за друга част от феновете. Повече от едночасовия им сет освен, че ни потопи в гробовно отчаяние, определено изпълни с блаженство тези, които бяха дошли заради тях и ги очакваха с нетърпение. Фронтменът Pim Blankenstein радушно отговаряше на всяка покана за снимка или кратък разговор. Щастливи фенове, доволни артисти. Какъв по-хубав завършек от този! Ако все още не сте били част от събитие на Autumn Souls Of Sofia, то тогава позволете си да си подарите мечта. За осъществяването ѝ ще се погрижи екипът му.

P.S. Текстът е плод на обединените творчески усилия и вдъхновения на М. Милчова – Satania и М. Петров – Draug