Първият албум на ТДК предизвика дълга и отровна дискусия в екипа на Metal Hangar 18. А какъв по-хубав повод от този да Ви покажем двете най-крайни мнения на наши автори по „темата„. Ето ги и тях:

Минали са едва няколко часа от премиерата на събраните най-сетне в цял дебютен албум проповеди на подземните пловдивски сенки от ТДК. Именно тях, или поне в по-голямата си част, чувахме да се промъкват откъслечно тук и там между пушеците и тъмнината на ъндърграунда през последните няколко години. Но това съвсем не е нов албум, не. Не очаквайте това. По-скоро е добре премислено и изпипано докрай словесно и звуково въстание от системата такава, каквато я познаваме всички. Не е онзи фастфууд, който да изконсумирате набързо и чиято опаковка да захвърлите апатично в кошчето. Дори напротив – това безименно издание сякаш е създадено да промени нещо, да бутне статуквото. Или поне да спре погледа ти само за миг. Самият физически носител (от чиито първи тираж са създадени само 100 броя), е мистериозен предмет от друга епоха – вехта на вид кутия, скрила в себе си черен ключ (флаш памет) към душата ти, под който лежи кървав паспорт изписан в 84 страници, чиято роля е да довърши и допълни всичко онова, което ще ти се случи по време на 45-те минути музикално съдържание. Ако решите все пак да изконсумирате всичко това онлайн, тук можете да откриете кратки пътеводители към всяко от парчетата. А музиката, която се отключва с онова въпросно ключе е… необятна. Като под хипноза омагьосано слушам всичко отново, за пореден път. Не търся стилове тук, не намирам смисъл от това. Всяко от парчетата е като отделен изживян епизод от собствения ти живот. Зад всяка фраза усещаш намек. Зад всяка дума – подтекст. Чувстваш се предизвикан, заинтригуван и превъзбуден. От нестандартни мелодии, пропити с фолклор, по бурни мътни води текат стиховете на модерен поет. Позован на безсмъртни текстове на предците, той разгръща същността си и облича поредния ти сив ден в красота и смисъл. След всичко това изслушваш търпеливо онзи „Манифест На Страха“ накрая и съвсем потъваш в тегави спомени. Инфлация, недоимък и мизерия. Погрешно разбрана демокрация. После преврат, преход и приватизация. Смачкани родители, прибиращи се вкъщи по тъмно с единия хляб под рамо, с мръсни ръце и крака до коленете в кал. На всичко това нашето поколение стана неволен свидетел и с това много от нас и до днес тъжно свързват детството си. Нещата не са се променили особено за тези 30 години. Има обаче една малка разлика – вече ние сме на ход. Просто защото…

„Ние сме способни да превърнем тази държава, както и света, в осъществен блян. Ние сме последните първи. Окървавени от думи, обидени от реалност, но с глави над тинестото море. Бремето е върху нас. Ние нямаме право да се провалим.“

iDTemplar 10/10

==

Единствената причина да пиша този текст е милата подкана на колегите от МХ18 да споделя мнението си, както и разочарованието и вероятно твърде големите ми очаквания… Изкушавах се да цитирам друг наш автор с „ТДК – ?!“, но реших все пак да напиша какво стои зад моите „?!“. Там е един неопределим компост от непремерено и безцелно смесване на стилове, ненужното и неуместното използване на текстове на Вапцаров и Иля Велчев, безкрайни речитативи и изобщо – всичко, което сме чували неведнъж по клубовете в сета на ТДК през последните 2-3 години и … нищо ново. Как стигнах до тези изводи? С нетърпение си пуснах днес новия албум на ТДК, очаквайки „нов“ албум, и нещата тръгнаха добре с първото парче – „Сия Спонтанна“. Вярно, не е ново, но мелодичните и оригинални рифове галят ухото, хубаво смесват прогресив с фолклорни елементи тук-там  и изобщо – красиво, въпреки твърде силното влияние на моменти от съгражданите Smallman. Дотук – добре. Подават идея, настроение, въвеждат те в едно различно измерение, готов си за последващото развитие на темата и … то не идва. Следва постоянна деградация и в музиката, и в текстовете. Съвсем неоригиналното ползване на валс ме кара отново да асоциирам с други групи, но постепенно се извисява в сърдито кресчендо, което почти изтрива усещането от предното парче. Следват 3 още по-сърдито изкрещени парчета, почти еднакви… С началото на „Мебели“ се завръща плаха надежда, но парчето неочаквано свършва преди дори да се е разгърнало… Нямам много време да се чудя „защо така?“. Усилващ се, меланхоличен и докосващ звук на кавал, този път фолклора не е само елемент, отново става красиво и следва ненужен речитатив, който убива музиката. И тук достигаме до най-ниската точка. Слушам най-безсмисленото използване на стиховете на Вапцаров, отново се чудя защо, но после се сещам за предишните текстове – едно -две изречения обхващат цялата песен – вероятно са искали да кажат нещо, но не са намерили свои думи. Е, добре, но защо и Емил Димитров, по дяволите? ЗАЩО??? Отивам на страницата на групата, просто да направя справка за стила им и чета „пост-естрада“!!! Тук вече се чудя защо пиша за това изобщо… Не понасям лигавата сантименталност и липса на музикално съдържание в над 90% от българската естрадна музика. Но още не е свършило. Даже не зная как да нарека пост-комунистическата реч в края… Започвам да се чудя дали включването вулгарната им про-пънк версия на „Ралица“ с „вкусната вагина“ не би билo по-добро решение за освежаването на този „албум“, отколкото социално-политическото назидателно обвинително послание в края….

В заключение, момчета, можете мнооого повече, оставете позата и безсмисленото следване на вече съществуващи успешни формули, престанете да се опитвате да бъдете месии – в съвременния свят за такива място няма. Просто погледнете в себе си, докоснете собствените си чувства и ни дайте музиката, която чакаме!

Rhiannon 3/10

 

ТДКdebut