BLOODRUSH: Загубихме се, за да се намерим!

Едва ли си спомнят, но с Bloodrush се запознахме още на „Рок академия Троян” преди пет години. След концерта отидох при тях и поисках да си купя дебютния им албум. Тогава не носеха дискове в тях, но изпратиха някой да донесе този, който беше в колата им. От този момент насам “No Man’s Land” не спира да звучи в колата на всеки по-дълъг път. Още тогава бях убеден, че ще стигнат далеко. Стояха на сцената така, сякаш са свирили заедно дълги години. Пълен синхрон. Лекота. И магия. Не са много музикантите, които (особено на тяхната възраст тогава) са способни на това. И на такъв първи албум. Но това е само началото на тази история. Следва безапелационна победа в телевизионно състезание за млади групи и логичната следваща стъпка – поглед отвъд границите на България. Сега обаче пуснаха първото си парче на български и това за нас бе достатъчен повод да ги разпитаме какво следва.

Здравейте! Поводът за този разговор е новият Ви сингъл „Заедно ли ще горим?”. Но нека погледнем на него като на край. Защото освен, че е ново начало за Вас, той слага край на Bloodrush такива, каквито ги познавахме – нахъсани тийнейжджъри, с лесно разпознаваем стил и… парчета на английски. Затова нека започнем от „No man’s Land”. Винаги съм казвал, че това е силно подценяван албум. За какво мечтаехте тогава, след като държахте такъв „продукт” в ръцете си?
Благодарим ти за това интервю. Mакар и в писмен вид, емоциите бушуват в нас, особено с този спомен, който ни изпращаш от Троян. Наистина си беше магично. И… да, всъщност си спомняме! Ние също изпаднахме в една ретроспекция преди издаването на новия сингъл. Рефлектирахме върху това колко време е минало на фона на нашия житейски път. Колко сме се променили и как определено не сме осъзнавали какво сме държали в ръцете си тогава. Точно като едни тийнейджъри и ние сме търсили начин, по който да се изразим. И „No Man’s Land” е това, което най-добре ни описва тогава и то само по себе си за нас си беше мечта, която успяхме да осъществим. Тогава мечтаехме да имаме албум в ръцете си, да свирим на концерти и да има една шепа хора, които да харесват това, което правим. И сега мечтите ни не са се променили много, само са „пораснали“.

Винаги сте работили много здраво. Сами спонсорирахте първия си албум. Но кога всъщност истински повярвахте, че Bloodrush има бъдеще и усетихте, че нещата са сериозни?
Този момент всъщност настъпи доста късно при нас. Може да се каже, че след издаването на „Quench” започнахме да се замисляме дали искаме да се отдадем повече на групата или да го оставим като странично хоби, тъй като всички ни налегна заетият живот и отговорностите. И някъде в този момент решихме, че може би си струва да му дадем още един шанс, но по различен начин.

Една от най-важните точки в историята Ви е „Голямото Rock Междучасие”. Честна ли бе битката зад кулисите по време на конкурса?
Определено “Голямото Рок Междучасие” беше страхотно изживяване и смятаме, че всички останали групи, с които свирихме на една сцена се справиха страхотно. Битката беше напълно честна и хората видяха това, което се и случи. Не знаем какво става в другите риалити предавания и кастинги, но това, със сигурност, беше честно. Разбира се, всяка група извлече това, което можа от работата си с останалата част от екипа на предаването. Някои спечелихме повече в този аспект.

Очаквахте ли, че можете да го спечелите?
Не бихме казали, че сме очаквали да го спечелим. По-скоро се наслаждавахме на процеса и давахме всичко от себе си. В крайна сметка правихме това, което най-много обичаме – да свирим. И сме благодарни, че журито и публиката са го оценили.

А това, че го спечелихте отвори ли Ви по някакъв начин вратите към повече участия във и извън България?
Победата сама по себе не толкова, но самите запознанства с хората от музикалната индустрия може би е най-ценното, което остана след формата. И до ден днешен поддържаме тези запознанства. Последваха няколко концерта в България, които бяха по-мащабни, но най-вече ни даде тласък сами да търсим и организираме концертите си.

Следва издаването на „Not a Fiction Anymore” и турнето с ФОН заминавате за Англия, за да учите и работите. Защо казвате, че там образованието е “overpriced”?
Образованието само по себе е супер. Англия, и в частност – Лондон, определено е място, което дава много, ако си готов да вземеш. Но имайки предвид стандарта на живот в България си е доста скъпо и самата държава не прави нищо за това да го направи по-леко за студентите. Затова се налагаше да жонглираме между почасова работа, репетиции и ходене на лекции. А често казваме че е „overpriced“, понеже е и значително по-скъпо от аналогични програми в други европейски страни, без задължително да предлага конкретно повече стойност. Поглеждайки назад, това е бил много градивен и изтощаващ момент от житието на всеки от нас, който ни е развил много. Бихме го препоръчали на всеки да го изпита от първо лице!

Всъщност винаги съм се чудил – какво записахте да учите там? С какво се занимавахте?
Косьо завърши бакалавър Музикална продукция, Митко завърши „Обработка на звук и картина за кино и телевизия“, а Марто – бакалавър „Музикален бизнес“ и магистър „Управление на иновации“. Той все още живее в Лондон, където работи в бизнес средите.

Стигаме до “Quench”. Ясно си спомням бурната реакция на народа като пуснахте краудфъндинга – огромната подкрепа на феновете и бързо събрания бюджет ми напълниха душата. Защо обаче този албум отне толкова много време, за да се реализира?
Както споменахме, всеки от нас беше доста натоварен и в личен план. Сблъсквахме се с нови житейски ситуации и отне време докато намерим правилната гъвкавост, за да стане записването на втори албум постижимо. Отделно от това „Quench” е изключително комплексен албум – в музикално и концептуално отношение. Отне ни много време да го напишем и двойно повече време – да се научим да го свирим и да го запишем. Тъй като финансирахме сами първата част от него, записите протичаха много бавно. Успяхме истински да го завършим след краудфъндинг кампанията. Но целият процес беше много бавен, тромав и мъчителен… След „Quench” на всички ни беше ясно, че надали ще направим пак подобен тип албум. Приключихме с прогресив жанра.

Добре. Излезе “Quench”, с който доказахте, че музикалното Ви израстване продължава. Но след това последва тишина, сякаш внезапно. Загубихте се. Защо? Само заради пандемията ли?
Пандемията ни се отрази така, както и на всички останали – обърка ни плановете. Използвахме този период, за да си направим една интроспекция и да поразсъждаваме къде точно стои групата в живота на всеки един от нас. Понеже бяхме на различни географски ширини и на пръв поглед нещата не изглеждаха много обнадеждаващи, възникнаха въпроси от сорта “Добре, сега какво правим? Как го правим?” и намирането на отговори ни отне време. Но бързо взехме решение, след като чухме какво е композирал Коста в този период. Песните, които беше написал, бяха в нова посока и точно от тази свежест имахме нужда. Свикахме бърз съвет и разписахме план за действие. Решихме, че дори сега има много повече смисъл да правим това, което обичаме и да го приоритизираме. Загубихме се, за да се намерим.

Разкажете ми за срещата с Дейвид Елефсън. Как се запознахте, какво Ви каза и какво си „откраднахте” от този контакт?
Срещата с Дейв беше част от неговия майсторски клас в нашия университет, откъдето ни се обадиха дали искаме да свирим с него. Ние, разбира се, казахме „ДА” веднага. Изключително земен тип, с много готино отношение. Репетирахме парчетата преди класа и пробвахме различни песни на Megadeth, Black Sabbath и други класици. Беше невероятно да го гледаме как свири и колко уверено и професионално подхожда към песните на Megadeth. Разказахме му за групата и му подарихме албум. Мисля, че се опитахме да откраднем професионализма, с който подходи към ситуацията.

Стигаме до момента, в който Ви виждаме отново в България. Пълни с енергия и вдъхновение. Кога и какво Ви накара да се върнете и да творите тук?
Както споменахме след като взехме решение, че продължаваме да творим с пълна пара, това си беше част от плана, за да стане възможно. Така или иначе, Митко и Коста вече се бяха прибрали в България окончателно, беше логична следваща стъпка да се фокусираме там, където бихме били най-силни. А и България си е България. Много хора величаят свиренето и излизането в чуждата сцена, но трябва да пробват, за да видят наистина как е.

А как станахте част от Projector Plus?
Напълно естествено усетихме нуждата, че трябва да разраснем екипа си и да делегираме колкото можем повече задачи на компетентни хора, за да върви всичко в посоката, която сме си начертали. Запознахме се с Дени (Деница Славова, движещата сила на Projector Plus) чрез Васко от Odd Crew и отношенията ни потръгнаха супер естествено. Тя е чудесен човек, който е събрал страхотен колектив от банди и има изключително всеотдайно отношение към хората, с които работи, което със сигурност е голяма рядкост.

По-трудно ли се случва писането на музиката сега, като Коста и Димитър са тук, а Мартин е в Лондон?
Коста и Митака в момента живеят заедно и полагат невероятни усилия творческият процес да върви гладко. Дори можем да се похвалим, че си имаме и наше студио, в което прекарваме голяма част от времето си. Марто, от своя страна, ни държи отговорни за това дали спазваме заложените графици и също е основна част от процеса като прави така че почти не се усеща липсата му. За което сме му супер благодарни!

Относно промяната в звученето – търсен ход ли бе това?
Всеки един човек се променя и израства и това неминуемо оказва влияние на всичко, с което се е захванал. Неизбежно е да не рефлектира върху нещо толкова лично като творчеството му. Писането на български език има ред предизвикателства, но носи своята автентичност, която може би ни описва най-добре в момента. Та на отговора – да вероятно е бил търсен ход в начина на изразяване. Но не бихме казали, че е започнал съзнателно, а по-скоро – интуитивно.

Много се радвам, че сингълът е на български. Това решение изглежда е било твърдо. Предполагам, че много голяма част от феновете Ви са щастливи от този факт. Така ли е?
За пореден път сме благодарни на хората, които ни подкрепят и самите те са се качили на влака на промяната с нас. Отзивите бяха позитивни, но с интерес и нетърпение чакаме да чуем мнението за следващите парчета, понеже там експериментирахме доста и със самия аранжимент на музиката. Но, да, всички са основно позитивни.

Клипът всъщност е много специален – колата не е случайна, локациите са знакови за Вас, лодката, с която плава Коста към камъка, който е явна препратка към “Quench”. Как дойде идеята за този сюжет и колко време Ви отне да завършите видеото?
Клипът наистина е специален за нас, тъй като отваря нова страница в историята на групата. Действахме много експедитивно, като сюжетът, както на този, така и на следващите клипове, е дело на нашия много близък приятел Петър Тухчиев. Той се зае с нелеката задача да събере екип и да организира снимачния процес. Но ние бяхме плътно с него и помагахме с каквото можем, за да ги осъществим. Работихме с много големи професионалисти в лицето на оператора Димитър Тенев, Арт Директора – Мария Колева и фотографа Владислав Лепоев. В първия клип виждаме пътуването на нашия протагонист към “камъка”, който както ти си забелязал е препратка към втория ни албум “Quench”. Това метафорично символизира пътуването назад, което ние преживяхме за да дадем път към новото и разбира се – основният мотив за търсене на истината, както се пее и в песента. Снимахме всички видеа към новите ни сингли в рамките на седмица и след това един месец мина в пост-продукция. Но от края на ноември сме се хванали с организацията. Нямаше как да си помислим за създаването на видеоклипове, ако не бяха и хората от Национален Фонд Култура, които повярваха в идеите ни.

Като стана дума за колата, тя е реплика на возилото от филма „Backtothefuture”. Предполагам сте големи киномани. Участвахте в „Голата истина за група Жигули” – какво беше чувството да си от подобна продукция?
Няма да скрием факта, че много ни харесва да сме пред камера. И колкото музиката толкова и киното присъства в животите ни и за нас е също толкова вдъхновяващо да сме част от процеса! Преживяването на сета на „Голата истина” беше наистина уникално. Да се срещнем с актьорите и екипа на продукцията беше чудесен опит за всички нас и поглед как се случват нещата на един истински снимачен сет.

Всичките Ви клипове дотук са доста изпипани. Защо за Вас качествения клип е толкова важен?
Все повече започваме да определяме това, което правим като аудио-визуален продукт. Който иска да чуе песните и да потъне в своя измислен свят, нека го направи. Ако обаче иска да надникне във визуалния свят, който ние създаваме и там да остави любопитството му да търси интерпретации – още по-добре. А ако иска да го съпреживее – това най-добре се получава на концерт.

В краткия ни предварителен разговор с Мартин разбрах, че имате още готови парчета, които обаче няма да бързате да събирате в албум, а ще издавате като отделни сингли постепенно. Колко още готови парчета имате всъщност и към всяко едно от тях ли да очакваме видео?
За момента, освен “Заедно ли ще горим” имаме още четири напълно готови парчета, които ще бъдат поднесени с видеоклипове. Три от тях ще завършат историята, която сме започнали, а за останалите сме ви приготвили нещо също толкова интересно. Но нека стигнем до там. Казваме останалите, тъй като творческия процес не спира.

В крайна сметка кога можем да очакваме следващия албум и целия ли ще е с български парчета? Имате ли някакви по-конкретни планове в тази насока?
В момента не говорим за албум, а гледаме по-фрагментирано да действаме. Определено ще сложим край на тази страница, но в момента фокуса ни е в издаването на сингли. Целият ще е с парчета на български, това поне за момента можем да кажем със сигурност.

Къде можем да Ви видим през 2022-ра? Имате ли вече потвърдени участия някъде, в страницата Ви липсват такива към момента?
В процес на обявяване на участия сме. Към този момент ще можем да се видим още утре, на 16-ти април в столичния клуб КУПЕ, а на 17-ти сме в BeeBopCafe в Пловдив. Тепърва ще обявяваме следващите си участия, така че препоръчваме да следите страницата ни.

Благодаря Ви за този разговор! Родени сте, за да създавате музика. Никога не спирайте да го правите! Успех!