Звезди (АХАТ) – „Рокът е моят живот“

През 2016 г. АХАТ стана на 30 години. От групата обявиха юбилейно турне, което впоследствие бе отложено. За причините за отлагането, както и за други неща разговаряме с вокалиста на групата Звездомир Керемидчиев – Звезди.

– Звезди, идва краят на годината и е време за равносметки. Каква беше за теб 2016 г. в професионален план?
– Хм, сериозен въпрос. Като цяло трудна година беше. Вървеше трудно и бавно. До средата на лятото всичко се въртеше около АНАЛГИН и най-вече около факта, че един от китаристите – Стефан Стефанов – напусна и трябваше да му търсим заместник. Още през април Стефан каза, че си тръгва, но ще изпълни ангажиментите, които имаме до юни месец. Последното му участие беше на “Цвете за Гошо”, фестивал, на който свирим всяка година. След това известно време бяхме без китарист, свирихме с гост-музиканти, които се появяваха за определени гигове, но накрая се спряхме на един, който да свири постоянно с нас. Това е Дани Табаков от FULL CIRCLE.

– Имаме новина!
– Да, имаме новина, хаха! Всъщност, той има 3 или 4 концерта с нас, другото бяха репетиции, но си спомням, че след като направихме първите 1-2 гига, поработихме доста, за да се почувства той стабилен и комфортно с това, което правим. Веднъж не отидох на репетиция по някаква причина и те бяха почнали да свирят някакви нови неща. Даже ми пратиха малко демо, което бяха записали – един вид, че искат да работят и да правят нова музика, което е супер, нали? Когато има екшън, има желание, е чудесно. След като намерихме заместника на Стефан, довършихме ангажиментите с АНАЛГИН и аз ударих спирачката на групата, за да мога да се подготвя за това, което предстоеше, а именно 30-годишнината на АХАТ и това, което трябваше да направим във връзка с юбилея. Защото ние не сме действаща група като ЕПИЗОД, Милена Славова донякъде, и други банди, които започнаха когато и ние с АХАТ стартирахме, и продължават да свирят. При нас нещата винаги са били повече да свършим нещо, което има в момента – мероприятие, концерт – каквото и да е, и толкова. В смисъл, не сме сядали да работим върху нова музика или нещо друго с малки изключения поради това, че на хората от групата музиката не е приоритет, начин на живот, изкарване на пари и т.н.

– Колко от членовете на АХАТ са действащи музиканти?
– Аз и клавиристът Антоний Георгиев-Тонто, но само и единствено с музика се занимавам само аз. Докато Тонто е гост музикант в различни формации. От време на време свири с Б.Т.Р., КИКИМОРА и където го поканят. Той е изключителен музикант, невероятно талантлив, много бързо влиза в амплоато на всяка формация, с която започва да работи, много е в час по отношение на звук, синтезатори, технологии, затова е и много търсен. Другият музикант съм аз. Освен АНАЛГИН, имам проект, с който свиря по барове, участвам и в трибют концерти, понякога за по 1-2 песни. Последно участвах в трибют на Freddie Mercury във Варна. Направихме 15-ина парчета от соловите му неща и от албумите с QUEEN със симфоничен оркестър – въобще, беше огромен проект.

– Много или малко са 30 години за една група?
– За мен това е адски много време. Има действащи групи, които за толкова време правят 10-15 албума, има други групи, които всяка година издават албуми. Да не говорим, че в началото и средата на 70-те е имало групи, които са издавали по 2 албума на година и т.н., но 30 години са огромен период от време – особено ако групата е била активна през цялото време, не като АХАТ. При нас активното време беше в началото, първите 5-6 години, ако не се лъжа, поработихме наистина активно, правехме музика, творяхме, пътувахме много. След това вече бяхме на отделни периоди – примерно, след 1997-1998-а година, когато се събрахме за първи път от много време насам и направихме “американския” албум. Това беше единственият момент, когато седнахме да работим с идеята да направим албум – около 2000-а година. Тогава на моменти се събирахме да правим турнета (имаме 2 по-големи турнета), отделни концерти, отделни фестивали, на които сме свирили, но никога така дейно, както беше през първите години. Но 30 години за една банда е страшно много. Всъщност, малко групи оцеляват.

– Какво ти даде и какво ти отне АХАТ?
– За мен АХАТ в професионално и лично отношение означава адски много. Това до известна степен е групата на живота ми, това е групата, откъдето тръгна всичко за мен. Може би ако не беше тази банда, щеше да е някоя друга, но така се случи, че тогава се събрахме, направихме АХАТ, което за всеки от нас беше съдбовен момент, защото от там нататък животът ни тръгна нагоре и по някакъв начин беше свързан с това име. Никой не е по-голям от името на групата, с която работи. Това го знам от себе си, от това, че съм имал други самостоятелни проекти и т.н., но никой не е по-популярен от името АХАТ. Колкото и да съм се старал и да съм се опитвал да променя нещата, аз съм част от това име, от тази легенда, и ще си я нося с мен до края. Винаги ще си бъда Звезди от АХАТ… и неговата група АНАЛГИН.

– Спомняш ли си първия концерт на АХАТ?
– Да, спомням си го много добре. Даже, ако не се лъжа, беше на 4-ти декември 1986 г., може би 2 седмици след като се събрахме. Ние се събрахме някъде към средата на ноември. Тогава ми се обади Антоан Хадад и каза, че събира група, та ако имам желание, мога да се присъединя. Тъй като предишната ми банда се беше разпаднала, приех като казах, че ще доведа и един китарист. Той каза, че няма нищо против, и аз се обадих на Божо (Божидар Главев – б.а.) и от там тръгнаха нещата. Събрахме се, намерихме място, където да свирим – едно тясно мазе в Студентски град – и го пригодихме за репетиционна. 2 седмици по-късно някой ни каза, че можем да направим концерт в аулата на Икономическия университет. И тогава свирихме, бяхме с първия ни басист Ивайло Петров. Първият ни концерт беше свързан със земетресението в Стражица. Тогава от продажба на билети успяхме да съберем астрономическата за онова време сума от 400 лв. Бяхме казали на организатора, че искаме приходите от билети да отидат за пострадалите от земетресението. Както се и случи. 2-3 години по-късно направихме голямо турне из страната – 20 и няколко концерта – и един от градовете беше Стражица. В Летния театър имаше около 2000 души и хората знаеха, че сме една от групите, които са пратили пари във връзка със земетресението. На този първи концерт свирихме няколко авторски парчета и кавъри на BLACK SABBATH, DIO и др.

– Кой е най-запомнящият се момент от кариерата ти с АХАТ?
– Най-запомнящият се момент… може би първите няколко концерта, които направихме като подгряващи на ЩУРЦИТЕ, които през 1987 г честваха своята 20-годишнина с голямо национално турне (мисля, че свириха през цялото лято). С АХАТ участвахме на един фестивал за студентски групи в Плевен, където в журито беше и Кирил Маричков. Фестивалът беше 3 дни, участваха много групи. Тогава господин Маричков каза, че за него големият победител е АХАТ, което за нас бе огромно признание. След награждаването дойде при нас и ни попита дали имаме повече от 3 песни (понеже според регламента на фестивала свирихме 3 парчета), след което пожела да види къде репетираме и да чуе още наши неща. И един ден дойде в тясната ни репетиционна, седна на един смачкан диван, който бяхме домъкнали отнякъде, и слуша доста време. Тогава ни предложи да бъдем подгряващи на юбилейното турне на ЩУРЦИТЕ. Та, това беше от първите силни моменти на групата, които ме впечатлиха, защото както свирехме в залички, читалища и т.н., изведнъж се озовахме на стадиони пред няколко хиляди души. И най-приятното беше, че хората знаеха за АХАТ, че са банда, която свирела страшни неща и т.н.

Другият впечатляващ момент бе когато бяхме в Холандия, 1990-1991 г., там работихме около година и половина. Подадохме пакет от документи за един конкурс на Yamaha, който включваше кратка история за бандата и звукозапис, който направихме в студиото на нашия мениджър. Конкурсът се провеждаше всяка година, а голямата награда бе договор с голяма музикална компания. За този фестивал ни каза мениджърът, няколко от песните на АХАТ записахме на английски – “Дървото”, “Чудни хора”, “Черната овца”, “Too Late”, на която впоследствие измислихме българско заглавие, и ги изпратихме. От 500 групи бяха избрали 5 и една от избраните беше АХАТ.

– Това си е признание!
– Абсолютно! Само, че нещото, което никой не беше забелязал тогава или не знаеше, е, че всъщност този конкурс е за банди от т.н. Бенелюкс – тогава нямаше Европейски съюз – т.е. Белгия, Холандия и Люксембург, и ни дисквалифицираха за това, че не сме от региона, а от България.

– Обявихте юбилейно турне в 7 града в страната, но го отложихте след това. Каква е причината за отлагането?
– Да, “отложено” е правилната дума. Причината е, че двама души в последния момент решиха, че не искат да участват на тоя етап в това турне във връзка с 30-годишнината.

– Предвижда ли се разширяване на обхвата му?
– На тоя етап не сме говорили за друго, въпреки, че ако успеем да направим това мероприятие отново така, както искаме, то ще бъде през топлия сезон. Не казвам “летния”, защото това означава юни, юли и август, а още не е ясно точно кога ще бъде. Така, че в тази връзка може и да има възможност да включим още някой и друг град. Когато започна рекламата и преди последния напън, който трябваше да стартира 25 дни преди началото на турнето, се появиха запитвания и от други градове, така, че вероятно ще добавим и други места.

Аналгин Представяне албум 2015-03-13

– С АХАТ имате съвместен концерт с Dio. Разкажи малко повече за това.
– Това беше 2006-а срещу 2007-а г. навръх Нова година, когато България трябваше да влезе в ЕС. Тогава ни се обади кметът на Каварна Цонко Цонев и ни каза, че има възможност да свирим на новогодишния концерт на площада с Ronnie James и неговата група. Ние естествено, се съгласихме и на 30-ти декември бяхме в Каварна. Денис пътуваше от Испания с кола, беше карал почти цял ден и цяла нощ, за да бъде на 31-ви в Каварна. Пристигна направо за саундчека. Що се отнася до самия концерт – просто Каварна, нещо, което пожелавам на всеки български рок музикант да му се случи. Въпреки, че беше много студено, площадът беше претъпкан, имаше страшно много хора. Ние си направихме участието и се прибрахме в хотела. От другата страна на улицата имаше едно заведение, където Ronnie James и неговата свита трябваше да вечерят след концерта. Помня, че не гледахме цялата изява на Dio и компания. Беше зверски студ и при положение, че щях да имам възможност да се видя с него и за да не се изпоразболеем, преценихме, че е по-добре да се приберем. След това отидох да го чакам в заведението, което споменах преди малко. Някъде час и половина след Нова година групата се изсипа там – Simon Wright, Rudi Sarzo, Craig Goldy, пианистът. Пръв обаче беше Ronnie, който дойде до мен, стисна ми ръката и ми каза, че е харесал как свирим. Аз се учудих и го попитах от къде знае, а той отговори, че като са пристигнали, ние още сме били на сцената и ни е гледал. Малко по-късно ме извика при него и си поговорихме.

– Какъв човек беше Ronnie Dio?
– О, Ronnie беше изключителен човек. Невероятен джентълмен, много спокоен, много улегнал, приятно емоционален, говори с един такъв топъл глас, мек, нищо общо със зверския глас, който вади като излезе на сцената. Въобще Dio в съвсем друга светлина. Бях взел със себе си доста дискове, той ги разписа всичките, а в един от тях, мисля, че беше Anthology, имаше и книжка, той се подписа на книжката и си написа e-mail-а, даже си даде и домашния телефон. И след това поговорихме за доста неща. Вече се знаеше, че през 2007 г. Dio ще идва в Каварна с HEAVEN AND HELL. Тогава го питах ако има възможност да свирим на фестивала, дали можем да направим една негова песен – “Neon Knights”, а той каза, че няма проблем да я направим. Разказах му и за една случка по време на негов концерт в Хюстън. Бях на първия ред много близо до сцената, ако протегнех ръка, щях да го докосна. Тогава имах един кръст, откачих го и му го подадох с идеята да му го подаря. В този момент свиреха „Man On The Silver Mountain”. Ronnie взе кръста и на припева го вдигна високо горе, а след това ми го върна. Разказах му това, а той каза, че помни случая, но не помни физиономии. Отвърнах му, че въпросната физиономия бях аз, а той: „Е, колко е малък светът!“. Другото, което помня, е, че той попита дали работим сериозно с групата, а аз му казах, че свирим от много време, въпреки, че не сме активни и че ни предстои да запишем някакви неща. Dio каза, че иска да му пратим наши записи да ги чуе и евентуално да ги насочи към правилните хора да ни чуят, защото харесва нашата музика. Аз бях силно изненадан и единственото, което казах, е, че му благодаря и да очаква мейл от мен, той изрази готовност. Естествено, нищо не стана, но… такъв беше Ronnie James Dio.

– Повече от 6 години водиш собствено предаване по Z-Rock. Как се чувстваш като радиоводещ?
– Щастлив и отговорен. Щастлив от гледна точка на това, че като човек, за който метъл музиката, въобще рок музиката, значи много и е част от живота ми – всъщност, е живота ми – възможността да пускам на хората музика, която не е към т.н. дневен плейлист, ако може да се каже по-бутикова музика, ме прави буквално щастлив. Имал съм случаи, в които тръгвам от къщи не с желание, със сериозен мързел на гърба си, но трябва да отида, защото имам предаване. В момента, в който вляза в студиото и пусна първата песен, забравям какво ми се е случило преди 15 минути. Потъвам в един друг свят, свързан с музиката и времето започва да тече буквално на висока скорост. От друга страна е отговорно, защото приемам това, което правим всички свързани с рок музиката, за дълг. След като мога да го правя, съм длъжен да го правя по най-добрия начин и да отварям очите на хората, да ги правя доволни и щастливи и поне за 2 часа да забравят ежедневните си грижи и тревоги.

– Ако един ден напишеш автобиографична книга, как ще я озаглавиш?
– Виж, за това не се бях замислял… По едно време си мислех, че е добре да седна и да си записвам всички онези интересни, необичайни преживявания, които не се случват всеки ден, или поне да си ги отбелязвам някъде с 2-3 думи. Но пък колкото и тривиално да звучи, аз съм човек, който се занимава с рок музика, и както казах преди малко, рокът е моят живот, сам съм си го избрал това… пък и има една песен, ако се сещаш, „аз сам си избрах…“, хахаха.

– Повече от 30 години си на сцената. Какъв съвет би дал на младите рок музиканти, които тепърва започват да градят кариера?
– Първо, бих ги попитал дали го чувстват вътре в себе си, дали като чуят определена песен ги кара да настръхват, дали се появяват тръпки в корема, дали ги вълнува това нещо. Ако всички тези отговори са положителни, другото нещо, което ще им кажа, е, че не трябва да спират да работят, дори като станат на моята възраст.

– Какво си пожелаваш за 2017 г.? А на феновете?
– Първото нещо, което искам да пожелая на мен и на всички, които обичам, и всички, които са около мен, е здраве. Няма по-ценно от това. Когато човек е здрав, може да работи. Другото нещо, което искам да си пожелая – това, което правя, трудът, който полагам, да не отива напразно. Да намира признание. Що се отнася до българските фенове, мисля, че в България има адски много талантливи музиканти, смятам, че е крайно време българското рок общество да започне да мисли по-сериозно за всички тези хора, които се опитват да правят рок музика у нас, защото това е изключително трудно. Тези усилия, които хората полагат, са достойни да бъдат поощрявани постоянно, да карат хората да се чувстват доволни от това, което правят. Българските рок фенове трябва да гледат малко по-задълбочено и позитивно върху тези, които искат да правят рок музика у нас, защото както казах, това е невероятно трудно в днешно време. И да не се отказват от българската рок музика – за останалата ми е ясно, че никога няма да се откажат.