Уроци по пеене с WARTIME, RHAPSODY OF FIRE и GAMMA RAY

Power метъл събитието на годината дойде и си замина, оставяйки многобройните фенове на Gamma Ray повече от доволни. Макар и да бяха акцентът на вечерта, няма как да пропусна да спомена и останалите двама участници, които заслужават не по-малко похвали. Wartime и Rhapsody of Fire ни подариха невероятен спектакъл, пълен с емоция и енергия. Перфектен подбор на подгряващи групи. Организаторите от BGTSC пък си бяха свършили работата отлично – нещата се случваха ред по ред, нямаше бутаници на входовете, бирата се разливаше на корем, а усмивките не слизаха от лицата на събралото се в залата множество.

Wartime се забавляват на сцената

Всички знаем колко талантливи, харизматични, забавни и пр. суперлативи са Wartime. Всички сме наясно и с това, колко е трудно за българския музикант да прокопса в страна, в която един жанр е по-успешен за сметка на останалите. Въпреки тази пречка обаче нашенци ни доказаха какво означава да имаш желание да вършиш нещо и да го направиш напук на обстоятелствата. Последният албум на момчетата, Solar Messiah, имаше предимство при изпълненията, но впоследствие групата зарадва иначе малката тълпа пред себе си с отлежалата The Drifter. По време на техния сет публиката се радваше неистово, викаше, подканваше за „О-ЩЕ, О-ЩЕ, О-ЩЕ!“, а вокалистът Иван сподели с нас, че не само бандите правят музиката – правят я и феновете.
В този ред на мисли идва момент за лирическо отклонение: хора, моля ви, подкрепяйте родната рок и метъл сцена. Без почитатели тя няма как да се развива. Неслучайно анкетата на сайта ни ви подпитва тактично дали според вас тази част от българската музика търпи развитие. Търпи, и още как, но докато няма кой да я оцени и разпространи, ще мрънкаме колко назад в класациите стои. Групите ни са свежи и което е най-важно, нахъсани да покажат какво могат. А то е много.
Страхотният професионализъм, който лъхаше от Wartime, беше основната причина сетът им да бъде толкова стегнат, но същевременно разнообразен.

Кратката пауза загатва, че е време Rhapsody of Fire да се появят. Затаяваме дъх…и ето, великолепната петорка излиза пред вече по-сгъстена публика под звуците на интрото от настоящия им албум Vis Divina. Fabio Lione и Alex Staropoli, разбира се, са звездите, останали от прежния период – когато продължението в името „…of Fire“ беше излишно. Roby de Micheli, Alex Holzwarth и Oliver Holzwarth допълваха шоуто със сола и така завършиха образа на подвижна група, на която мястото не ѝ стига.

Rhapsody of Fire надъхват публиката

На Fabio и кабелът за микрофона не му стигаше на два или три пъти, но епичната битка приключи в полза на гласовития вокалист. Направи ми впечатление колко умело той „флиртуваше“ с тълпата пред себе си, развикваше я, подканваше я да пее заедно с него, дирижираше и какво ли още не. Междувременно човекът си и пееше доста добре – докато изпълняваше Rising From Tragic Flames, публиката се опитваше да го приглуши с припеви, но не успя.
Последователно (без реклами, както биха казали по радиото) гладните италианчета изсвириха Land of Immortals, The March of the Swordmaster и Unholy Wаrcry, последната от които реверанс към Cristopher Lee.  Защо ги наричам гладни – по време на една от песните Fabio Lione се скри зад барабаните, за да си похапне, а после излезе предъвквайки. Както и да е.
Уважавам групи, които на живо звучат еднакво или дори по-добре, отколкото на записи, а Rhapsody of Fire ни отвяха в това отношение. Roby De Micheli сякаш искаше да скрие таланта си, седейки кротко в ъгъла, ала уви – не му се получи; солата му бяха прекалено добри, за да останат незабелязани. Dark Wings of Steel беше следващата композиция, последвана от Lamento Eroico. Преди нея Lione помоли седящите да се изправят на крака в памет на героите от песента. Holy Thunderforce и Dawn of Victory сотплиха сърцата на зрителите, а на Reign of Terror положението се описвашe с една доста модерна напоследък жаргонна дума: размазвация. Скандиранията „Rhapsody! Rhapsody!“ дават резултат и бандата се завърнa с гръм и трясък за последна песен – класиката Emerald Sword.
Само от едно съм разочарована – Alex Staropoli и сие пристигнаха и си тръгнаха сякаш обвити в мъгла. Мнозина се надявахме на някои автограф или снимка, бяхме занесли плакат или албум за подпис, но за жалост единственият ни досег с петимата беше хвърленото в публиката перце, за което настана юнашка битка, и една подметната от Alex Holzwarth палка. Здраве да е – все пак ни обещаха скорошна визита, може би тогава ще се радваме на вниманието, обърнато ни от Gamma Ray тази година.

Kai Hansen пуска някоя fucking шега

И като ги споменах – тяхното шоу беше повече, отколкото очаквах. Gamma Ray лавираха успешно между епохите, обикаляха сцената като че им беше тясна, подскачаха, контактуваха непрестанно с феновете си, свириха от душа и сърце, раздаваха се като за последно и придадоха ново значение на думата „химия“. Квартетът буквално и преносно правеше живописни пируети и както си пролича още от предната вечер, знаеше как да забавлява както себе си, така и околните. Kai Hansen доказа теорията, според която думата „fuck“ и производната ѝ „fucking“ могат да стоят абсоfuckingлютно навсякъде, без да променят особено смисъла на изречението.
Часът е 22:00. Като фон звучат запис на Bad Reputation от Joan Jett и викове в ритъм – тръпнем, чакайки гвоздея в програмата. Един по един немските музиканти заемат местата си; публиката полудява. След второ интро (Welcome) четворката започва да свири едно от новите си парчета – Avalon. Следващата песен също е от последния албум на немските фурии – Hellbent е експлозия, по време на която най-красивото нещо е не това, което се случва на сцената, а онова пред нея. Еуфория обхваща редиците хора, коси, ръце и крака се размятаха наляво-надясно, а бандата не можеше да се нарадва на видяното. Малките дечурлига, щъкащи тук и там, също се включваха в „танците“ и ръкопляскаха доволни и щастливи. Енергичната тенденция се запази и при Heaven Can Wait и Razorblade Sigh. Tribute to the Past взриви феновете, а трибуните се изсипаха на малкото останало празно място пред сцената, за да участват в пандемониума.
Забавяне на темпото – отново към новия албум: Time for Deliverance е баладата от Empire of the Undead. Най-силно и най-добро впечатление ми направи фактът, че имаше повече запалки, отколкото телефони, вдигнати във въздуха. Скъсаната от Kai преди Pale Rider струна не му попречи да запази присъствие на духа. Половината сет вече беше зад гърба ни, а барабанистът Michael Ehré беше оставен сам-самичък на сцената, за да изпълни нещо самостоятелно. Излишно е да казвам колко добре се справи с поверената му задача.
Седем минутната Blood Religion беше предшествана от солото на басиста Dirk Schlachter и отново предизвика лавина сред феновете. Преди Empire of the Undead Kai беше така любезен да ни предупреди, че „…we are the undead! No matter how hard you try, you can never kill us – we’ll keep coming back!“ и че занапред ще продължим да ги виждаме. До края на основния концерт германците изсвириха още Rebellion in Dreamland, Land of the Free и Man on a Mission, а после слязоха от сцената.

Поклон за събралите се фенове

Тишина обаче не настана – името Gamma Ray беше повторено неколкократно и след въпроса „What are we?“ и отговорът „We are METAL!“ зазвуча To the Metal в изпълнение Kai Hansen и зала Универсиада. Колкото и да не ни се искаше да свършва, последното парче предстоеше. Send Me a Sign затвърди позицията на фуриите като основоположници на power-а и оправда всички очаквания. Абсоfuckingлютно всички.

Ако трябва да опиша вечерта с една дума, тя щеше да бъде „енергия“. Енергията определено струеше от всеки един човек на, около, пред, острани на или зад сцената.