ТДК: „Съмнението прави силата!“

Наскоро стана реч на сладка раздумка как днес всеки е „писач“. Или музикант. Всеки „пишува“ по нещо, някъде. А какъв е смисълът в това, питам сам себе си, при положение, че все по-малко от нас намират време за литературата, музиката и въобще културата, без които, ако живеехме в една нормална среда не би трябвало да можем да дишаме?! Това ражда само неразбрани, тъжни и сърдити творци. Музиката става все по-абстрактна и несмилаема за забързаното ухо на отрудения беззъб човечец. Иска ми се по-често да мислим за това. И ето Ви един добър трибуквен повод. Не, не онзи, за който вероятно си мислите. Това е гъделичкащият провокатор на сърбежи по повърхността на собственото ви недоверие към всичко и всички – пловдивската група ТДК. Дали „осъзнавате“ музиката им или не, не е толкова важно. Важното е друго – трудно е да останете безразлични към нейната сила. Представяме на Вашето внимание изповедта на едни от най-искрените, директни и непринудени музиканти у нас – Никола Николов (вокали), Марио Попов (китара/вокали), Веселин Петров (баскитара) и Здравко Дочев (барабани). За отсъствието на Жаклин Дишлиев (китара), историята мълчи.

 

Привет, банда. Как изкарахте снощи в клуб „Melon“?

Никола: Супер! Аз съм много доволен от публиката във Велико Търново, защото никога не сме идвали тук, не бяхме организирали концерт в града и е невероятно, че успяхме да съберем почти сто души. Всъщност това е и първата ни поява извън клубовете в Пловдив и София и сме меко казано очаровани.

TDK MElon(снимка: Димитър Куков)

Чудесно. Какво означава ТДК, на първо място? ТurDomKean?

Никола: Ами, това е името на сайта ни. Произнасяме го „Турдонкийн“. Може да се изненадаш, но няма абсолютно никакво значение.
Марио: Това реално са букви, събрани на едно място, които да ни звучат по някакъв странен начин.

Сериозно ли? А аз обърнах нета, за да опитам да разгадая нещо…

Веселин: Вярвам ти, да, ха-ха.
Никола: Всъщност, реално може и да има някакво значение, но ние все още не го знаем. И сме го оставили буквално на слушателите сами да си го интерпретират. Правим си разни неща, като например тениски тип „ръчен труд“, както си ги наричаме. Като ето тази тениска, например. Тук сме се заиграли с буквите и се е получило „Тъпо Долно Копеле“… Важното е да не се взимаш много на сериозно, това е.

MerchTDK

А как се събрахте, как тръгна всичко? Знам, че в началото сте организирали ъндърграунд събития съвместно  с „Петното“ в Пловдив?

Никола: Ами това дойде много по-късно. Реално през 2012-та се събрахме с Марио и с Весо. След това Димитър Пенчев се присъедини към нас, бившия ни барабанист. И в общи линии тогава започнахме въобще да се интересуваме от музика. Първо по възможно най-бедния начин – по градини и по паркове, като всички хора. В началото подхождаш със супер много енергия и много малко умение и разчиташ главно на емоцията и на суровостта на нещата, които усещаш. Това и до ден днешен го има в песните ни – те звучат колкото се може по-сурови, макар записът на албума ни да е изпипан откъм подобни неща.
Марио: Ние и до ден днешен си стоим още по парковете, само чакаме да се стопли времето, че сега е малко неприятно все още…
Никола: А организацията на концертите на „Петното“ започна на 20 декември 2014, когато всъщност беше първия самостоятелен концерт на ТДК. Цялата идея тръгна от поредицата „Последните първи“. А „Последните първи“ всъщност е идея, която сме имали и преди. Основата й е в „Манифеста на страха“, който е и деветият трак от албума. След това започнахме да правим една поредица за най-новото в българската ъндърграунд музика, искаме да подкрепяме младите банди. Защото една от целите ни още като започвахме, беше някакъв вид борба срещу статуквото. Много от бандите, които концертираха от десетки години, просто не ни харесваха. И имахме конкретни аргументи за това, като тези аргументи все още стоят – като например използване на музика, използване на текст, визия, отношение спрямо публиката и т.н.. И на базата на това сме видели каквото не ни харесва на самите нас и сега се опитваме сами да променим. Но не като казваме директно на бандите „Не го правете така“, а просто решихме да си го направим сами за себе си. В такъв смисъл – знаеш как нещо работи, искаш да го направиш по-добро, имаш идея как да го направиш и… просто го правиш. И в даден момент това започва да се припознава от този и онзи човек. Оказва се, че това което правим явно не е било само в нашите глави..


Като стана дума за стилове и за звучене – смятате ли се за наследници за групи като „Кале“ и „Ревю“, които навремето носеха този същия антисоциален флаг на протеста. Спомням си как тогава техните концерти пълнеха площади – хора със странни прически куфееха, а отстрани по-възрастните стояха и цъкаха с уста…

Здравко:
Аз лично не се усещам като…ъъъ…
(Веселин се намесва): …ти в момента нищо не усещаш, хаха…
Здравко: Не мога някак да се сложа в скоби и да съм някакъв отявлен „антисоциален“ тип… За мен най-важното винаги е било да правя музика и да съм заобиколен от готини хора, както в момента…
Веселин: Тъпо е да си лепнеш сам на себе си някакъв етикет и да се показваш…
Марио: Да. В крайна сметка целта ни никога не е била да правим нещо, което да прилича на нещо друго. Никога не сме целели показност. Даже смея да кажа, че това е и идеята на самата група (като изключим това, че свирим за нашето собствено удоволствие, което в крайна сметка пък рефлектира яко върху хората). Винаги всичко сме правили за нас си и се стремим всяка песен да е коренно различна от другите, да няма нищо общо. Просто правим това, което на момента ни харесва. Например днес някои изкача с някаква валсова тема, в ритъм 3/4, след това има някаква песен с етно мотив или нещо такова. Всичко се решава на момента и не следим някакъв определен  стил в музиката, с който да си слагаме някакви рамки.

Явно затова звучите толкова искрено…

Никола: Може би да. Просто имаме различни емоции, които изпитваме в различни моменти от живота си. И слушаме винаги различна музика. Това е едно от нещата, което постоянно се стремим да правим. Но то не е целенасочено, а е чисто вътрешна нужда – да откриваш постоянно нова и нова музика. Ето ти един лесен начин да имаш повече гледни точки. Като да четеш повече книги, да гледаш повече филми, да ходиш на повече места. Отваря ти се кръгозора. Всичко това е преследване на една ултимативна истина, която реално никога няма да бъде достигната, но самото й търсене ни прави това, което сме като хора, като индивиди.

TDK

Имаше доста силни изказвания от страна на фенове по повод албума…Твърдят, че това е саундтрак на собствения им живот. Можете ли да кажете същото за себе си?

Здравко: Не, не, това се отнася по-скоро само за тях. За мен има други групи, които може би са саундтрака на живота ми. Но това е друга тема. Що се отнася до нас – трябва да дойдеш с нас на някоя репетиция и ще разбереш, ха-ха.
Никола: Аз лично ги преживявам доста истински парчетата и за мен са си свързани с доста спомени. Всяко едно парче е конкретен отрязък от някоя вечер. Аз пиша текстовете и при мен е най-лесно да запечаташ нещо в думи. Иначе казано, случва се нещо важно за теб… прецеждаш го през себе си, не можеш да си позволиш да кажеш нищо в ежедневието си и затова си позволяваш да го напишеш в текст. Ето вземи за пример парчето „Кошмари в Аспергер минор!“ – тя е саундтрак на всяка една вечер, която сме имали през последните четири години. Става 22 часа, завесата пада, лампите угасват и настава пълен ужас – навсякъде емоционални искри, истинска сеч…

Така ли се раждат песните при Вас? Как се случва всичко – първо текста или първо музиката?

Веселин: Мисля, че досега никога не е бил първо текста…
Никола: При мен, на „Квадрати“ беше първо текста. Но всеки път е коренно различно, де…
Здравко: Да, различно е. Или китариста ще дойде с някаква идея, или просто ще се съберем всички, ще свирим и ще има нещо, което тъкмо сме чули. Може през цялата репетиция да свирим пълни глупости и просто в един момент да изскочи някаква тема, която да харесаме и започваме да работим по нея. Започваме да я надграждаме.
Марио: Общо взето така се раждат и песните – постоянно еволюират докато не бъдат записани в студиото. Но дори и след това концертните изпълнения не са абсолютно същите като записа. Което все пак е и идеята на живото изпълнение – не да отидеш и да изсвириш един стерилен студиен продукт, който всеки може да чуе, а да вкараш някаква емоция, да промениш нещо в тази песен. Може и да е дори само един тон. Но е важно хората, които са там да си кажат „Ей, тези пичове могат да правят нещо различно“, това жегва хората…
Никола: Доста често се шегуваме, че на записи можеш да сложиш някаква рамка – като да кажеш, че сме алтърнатив стоунър сайкиделик прогресив банда. Обаче на живо сме си абсолютен пънк. Мисля, че никой от нас не слуша пънк до такава степен, но всички се наслаждаваме на доста суровите изпълнения. Важно е да е „тегаво“.

Вашата музика според мен изисква такива „крайни“ изпълнения. Музиката и текстовете Ви са много различни от всичко останало…

Марио: Виж, най-важно е в крайна сметка ние самите как ще си осъдим, това което правим. Защото ако на нас не ни хареса, просто няма смисъл да го правим и да го предлагаме на хората.

TDKkaval(снимка: Димитър Куков)

Много е нетрадиционно в такъв стил като вашия да се вписват фолклорни мотиви. Това ли е причината парчетата да бъдат толкова въздействащи?

Здравко:
Поне за мен не стоят така нещата. Не ги включваме само защото искаме да има фолклор, а по-скоро чисто музикално така е дошло в този момент. Получава се така, че експериментираме с времена, сменяме размери. Това е нашият стил – да изсвирим някоя партия, която тотално да обърка хората. В момента, в който тръгнат да си тактуват да се объркат и в следващия момент да се усетят как си „чупят врата“. И веднага след това да дойде нов момент, за който да си кажат „Абе, това как се танцува, бе?!“, хехе… Това е нашата мисия, да правим музика, която да е „еджи“.
Никола: Това е защото нашия барабанист слуша главно „еджи джаз“…

ТДКdebutКажете ни за физическия носител, за флашката. Как се роди идеята за цялостната концепция, с книжката и ключа?

Никола: Доста време го мислихме това, честно казано. Идеята за издаването на албума е още от април 2016-та и от тогава се работи съвсем целенасочено за избистряне на формата. Подхвърлят се идеи. Имали сме най-малко петдесет или шестдесет идеи как да изглежда цялото нещо и от тогава насам само режехме и стеснявахме опциите.
Марио: Знаехме само, че всички единодушно бяхме твърдо против CD-то като носител…
Веселин: Освен ако не е CD в амбалажна хартия, разбира се, като кренвирши…
Марио: Имаше и идея да го направим на касетка, само че вътре пак да има флашка. Касетката на практика щеше да бъде кутията, носителя.
Здравко: Следващия албум ще го правим на закачалки, като суджук. Гледаш една подкова луканка… и от нея стърчи флашка, хаха.
Никола: Сега сериозно, това отпадна, защото осъзнахме че издълбаването на самите касетки и слагането на флашките вътре меко казано граничи с невъзможното. Важно бе за нас да си преценим кое е реализуемо и за кое ще ни стигнат ресурсите. Това е един много голям проблем, тъй като само 2/5 от бандата работят, а всички останали учим. И е малко трудно с финансовите средства да направим каквото и да било въобще. Постоянно сме в състояние „от нищо – нещо“. Типично българският пиниз – нямаш абсолютно никакъв шанс да направиш каквото и да било, обаче ако го направиш въпреки трудностите, се получава много яко. Идеята за кутията се роди от една кутия за визитки, която прадядото на нашия мениджър (Тони, бел. авт. Антон Шнитер) е притежавал. Той е бил главен архитект на гр. Пловдив и е направил модерния архитектурен план на града. Та, много ни хареса кутията и решихме, че това ще е опаковката. Но остана въпросът какво да има вътре. Започнахме да обсъждаме здравата и го преработихме няколко пъти докато решихме в крайна сметка флашката да е под формата на ключ. Защото ако музиката е в един ключ, самият ключ се превръща в музика. Т.е. е един вид метафора, че музиката е ключа към всичко останало. Затова в youtube, под знака на ТДК пише „Съмнението прави силата“. Затова и албума няма име. Просто го взимаш и от там нататък си ти – какво ще правиш с него си е изцяло твоя работа и ние абсолютно нищо не можем да ти кажем. Ние сме дали цялата информация, която смятаме за необходима, но която не определя мнението Ви. Това е все едно да нарисуваш картина, но да не сложиш половината цветове. Другата половина оставяш на слушателя, той сам трябва да открие. Ти вече си му дал достатъчно точки, по които да се ориентира. А книжката е нещо, което аз лично смятам за нещо абсолютно нужно за всеки един албум. И винаги съм бил много разочарован, когато си купя албум и вътре няма такава книжка, която да ми каже кое за какво е направено, какви са текстовете. Като цяло да получа повече информация.

Какво всъщност има в тази книжка?

Никола: В тази книжка намират място девет текста, които са средно по десет страници, отнасящи се към всяка една от песните в албума. Те са нещо като емоционален пътеводител, ако така мога да се изразя. Защото те са свръх абстрактни. Не са с увод, със сюжет и развръзка, а са по-скоро в стил „Това изглежда така и аз мога да го опиша по какъвто начин искам, ти го разбирай както решиш“. Те са буквално описания на картини, нищо конкретно. И това са точно тези цветове, за които ти казах, които сам можеш да предугадиш, сам можеш да оцветиш. Все едно сме оставили само контурите.

А кратките осем клипа в интернет, те част от този текст ли са или са нещо като „мост“ между музиката и книжката?

Никола: Ами те са визуалното представяне на албума, така да се каже. Всъщност „Сия Спонтанна“ е една от възможно най-истинските истории в албума. Това наистина сме го преживели и се случи точно така, както сме го написали. Ако си чел Маркес или Хорхе Луис Борхес имаш идея как една реална ситуация се представя малко по-допълнена откъм неща, които ти се струват неистински. Но въпреки това си казваш „Да, точно така е.“ И в общи линии отношението към клипа на „Сия Спонтанна“  – абсолютен магически реализъм.

А каква е историята с Джей (Бел. авт. Жаклин Дишлиев)? Знам, че сте събирали пари за да го приберете от Америка? Как се случи това?

Здравко: Историята с Джей започва много от преди това.
Никола: Със Здравко преди време имахме една друга банда в която участвахме той, аз, басиста на ЛопАтАркА (Росен Петров) и „черното Паганини“ (бел. Авт. визират Жаклин), хаха. Мисля, че беше септември 2014-та, когато влязохме в университета. С тази група направихме два концерта и Жаклин ни каза, че заминава за САЩ, за да работи, да оцелее. Спряхме да свирим малко по-късно, през юни или юли. След това, така се случиха нещата, че загубихме двама от членовете си. И вече през декември 2015-та останахме само аз, Марио и Весо. Седнахме със Здравко и му казахме, че го взимаме в бандата…
Здравко: И дойде време да търсим и китарист, защото в Пловдив малко трудно се намира такъв, който да мисли поне малко извън рамките. Тогава разбираме, че 9 месеца Жаклин е спал на земята, много му е зле. Няма пари, няма как да се прибере. И му казахме „Айде ще те приберем, ако дойдеш да свириш с нас“, ха-ха.
Никола: И слушай какво става… Аз съм по средата на сесия, Весо е по средата на сесия (аз уча право, а той – дентална медицина). И двамата пуснахме кампания в GoFundMe, качихме няколко клипа и буквално за три дни събрахме около 600 долара. И това при условие, че очаквахме да съберем максимум 50-тина. И първия концерт, който имаме след като бандата се събра в пълния си състав беше в „Строежа“ в София. Това всъщност е и първия ни разпродаден концерт. Това беше първото ни излизане с Джей и Здравко, беше около три часа. След това направихме благодарствен концерт в Пловдив в знак на благодарност към хората, които ни помогнаха. После през лятото бяхме по много яки фестивали и общо взето всичко тръгна нагоре по някакъв невероятен за нас начин. Доста често се шегуваме, че това е като някакъв сън.

JayTDK

(снимка: Diana Visuals)

А сега като имате албум, какви са плановете оттук насетне?

Здравко: Сега мисля, че ще имаме повече свободно време, да си избистрим главите и да свирим без да мислим. Сега трбябва да пресвирим песните, които имаме, защото ще имаме доста участия.
Веселин: И после най-вероятно ще направим нещо, което е съвсем различно…
Никола: Най-голямата ни цел в момента е като теглим чертата на това турне да можем да си закупим техниката, която все още нямаме. Ние свирим с чужди усилватели, с чужди инструменти. Пълна пънкария.

Защо тогава правите игри за безплатни билети за вашите концерти?

Здравко: Защото хората се кефят. Направихме го с цел маркетинг. Дори и да има само 5 човека на коцерта, аз пак ще се изкефя.
Никола и Здравко: А и в крайна сметка три безплатни покани са само едни 18 лв.. А това, което получаваш в замяна е много повече от стойността на тези 18 000 стотинки. Гледаме реалистично на нещата. Пък дали ще дойдат двама или двадесет човека, ние тази пари както казахме пак ще си ги съберем и ще си ги инвестираме в техниката, която ни е необходима, за да продължим напред. Защото е много важно сам да си конкретизираш звука. Особено за банда като нашата, ние трябва да имаме много специфичен звук. Освен това в момента, в който се фокусираш върху парите, и нещата не стават за теб, а за парите и всичко се губи. Затова гледаме просто да имаме някой лев, да си платим репетицията, например.

Казвате, че всеки човек е бежанец. Вие от какво не можете да избягате?

Никола: То си е казано в „Мебели“. До някаква степен в своя собствена форма, всеки от нас по някакъв търси да намери себе си, да намери спокойствието. Да живее просто един хубав живот, възможно най-нормален, за да бъде най-добрия човек. Защото всеки един от нас си има много „ниски“ моменти, в които не можем да се гледаме в очите, мразим се, абсолютно искрено. Но никой не получава удоволствие от това. Например онзи ден, след концерта във „Войд“ в Пловдив, ние се прибирахме с две коли. И от двете се чуват песни, викове, крясъци, буквално пируваме. И ние се стремим точно към това. Защото това е нещо, което те кара да бъдеш щастлив, да бъдеш добър. Музиката ни е неизразеното от ежедневието, това правим ние. Ежедневието те блъска здраво в гърдите, кара те да бъдеш малък човек.
Здравко: Не е редно вечер да излезеш на бар и да застанеш срещу някой човек и да му кажеш „Ей, майната ти!“ само защото ти е тъпо на теб и си търсиш на кой да си го изкараш. По-добре отиди в лабораторията (бел. Авт. в репетиционната) и си го излей там с музика…

В Манифеста казвате, че бъдещето на България зависи от хора като „Нас“. В тази връзка, как виждате България след 10 години? Вие какви ще бъдете? Какво ще е различно?

Здравко: Аз не го мисля толкова много как ще изглежда България. Може би съм твърде зает да мисля как да осигуря на себе си спокоен живот, без значение дали около мен ще е тотален апокалипсис. В крайна сметка в самия „Манифест на страха“ се казва, че ние не можем да дадем някакво решение на проблема…
Никола: Надяваме се просто този процес да избистри гледни точки, по които поне някаква част от обществото да поеме. Като издигане на някакви ценности, които не са под формата, в която ги познаваме в момента – като патриотизъм, национализъм, гордост за нечии чужди деяния. Вярвам, че хората ще намерят аргумента в самите себе си, за да бъдат по-добри. Това до какво ще доведе? Може да доведе до тотален упадък на системата, за да се зароди нова. Обаче ако няма зараждане на нова система, не знам дали тази трябва да си тръгва въобще. Но практически всяка еволюция или революция минава през един мини или по-голям като мащаб хаос, който според мен е абсолютно неминуем. Въпреки че има доста хора, които в момента се формират като кръвни телца, които да поемат по вените и по артериите на този организъм който познаваме като т.нар. „наше болно общество„. Има и други хора, които някак си се опитват да проправят друг път, да дадат друга гледна точка. Дали сляпо и удрят на камък, защото срещу тях е някакъв гранит, който не може да бъде пробит, или ще случат на някаква благотворна почва и техните идеи покълнат по някакъв начин – няма как да го знаем. Единствено нещо, което според мен е вероятно да се случи е да продължи тенденцията да има все повече и повече търсещи хора. Защото ако успееш да филтрираш информацията достатъчно добре и не се поддаваш на информационните миражи, които са навсякъде и ако успееш да си дадеш сметка кое ти харесва на теб, кое не и защо това е така, смятам, че нещата ще поемат в една различна посока. Дали е по-добра или по-лоша, най-вероятно ще знаем след 10-20-30-40 години. Но трябва да има търсещи хора, иначе всичко отива към тотален крах, отива към смърт. Но все пак не мисля, че това ще се случи, такова е вътрешното ми усещане. Освен ако ежедневието тотално не ни смаже и всички не станем прах.

ТДКСофия(снимка: Diana Visuals)

Затова ли всички се затваряме все повече в себе си?

Никола: Всички се опитват да се запазят, да. Това е точно този феномен. Ти колко разочарования можеш да преодолееш преди да се затвориш в своята малка стая и да не искаш да излизаш? Това е като просто да чакаш смъртта и да те е страх да се самоубиеш. Доста от нас четем научна фантастика, защото това е много хубава метафора за това което се случва в душевния мир на един човек. В „Рур“ на Карл Чапек има един диалог, в който се споменава как изхвърляли роботите, които давали дефект, те започвали да скърцат със зъби. И един от героите пита създателя на роботите „Защо ги изхвърляте? Те просто скърцат със зъби.“ А създателя отговаря, че това просто е зараждането на душата. Това е нещо, което наистина се случва и всеки го изразява по свой различен начин. Нашето скърцане със зъби е музиката, която правим.
Марио: Ние скърцаме по струни…
Никола: Това е един абсолютен бум, който е до голяма степен нецеленасочен, и в много малка степен спорадично насочен спрямо конкретната ситуация. Но в голямата си степен е просто едно голямо „Не, не, не…“, защото е доста първичен.

Последен въпрос. Доста хора са провокирани, че пресъздавате „Вяра“ на Вапцаров и „Ако си дал“ на Емил Димитров . Защо точно тях пречупвате през вашата музика?

Никола: Това наистина е до голяма степен провокация към статуквото в българската музика. Едва ли не естрадата и поезията се смята, че не са годни да бъдат приложени в една такава песен, в един такъв текст днес. „Вяра“ на Вапцаров е абсолютна любов към хората, към това че утре животът ще бъде по-хубав. А „Ако си дал“ на Емил Димитров е малко по стеснената, леко по-битовата, по-говореща версия на „Вяра“, малко по-смляната версия, така да се каже. Там се казва „ако си повторил клюката дори един път“, „ако не си дал на просяка“, „ако си ял от залъка на някой друг“, „дали е трябвало изобщо да се раждаш“. Захващат се абсолютно едни и същи теми и като ги смесиш тези две неща се получава нещо тотално различно. Получава се нещо, което никой, никъде не е правил до този момент. Нямаше как да не го направим.
Марио: Пък и до някаква степен естрадата в днешно време остава малко недооценена. Смята се, че е малко под крилото на тоталитарния режим. А не бива да се подхожда така с негативизъм към музиката само защото е била част от един режим. Освен това изкуството си е изкуство и не трябва да бъде нюансирано с политика, ако естествено не е изцяло фокусирано върху възхвалата му. Музиката не трябва да бъде обвързана с политиката по абсолютно никакъв начин.

Нещо за финал?

Съмнението прави силата!

==
Интервюто взе: Иван „iDTemplar“ Стоянов

 

TDKSamnenieto

 

  1. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  2. Коментари за тази публикация
В началото