Парти с поети, пирати и AMORPHIS

Чакането пред Mixtape 5 вчера ми припомни за щастливото безгрижно време, когато единствената ми грижа освен гимназиалните задания бяха концертните планове. „Ей, дали да ида сега пред клуба да ги чакам, или да остана след концерта?„, синхронизация с компанията, отброяване на последни стотинки за бира – тези неща ми липсваха. И добре, че беше концертът на AMORPHIS, че да си припомня щастливите дни.

Какато беше обявено, вратите се отвориха точно в 19:00 и сред редиците на нетърпеливите фенове настъпи хаос. Образувалият се облак от чакащи бързо премина в нестройна колона, част от която успя да заеме фронтални позиции. Още в този момент ми замириса на sold out, макар и да се съмнявах силно, че Mixtape-ът ще се напълни чак толкова. Все пак това са AMORPHIS, те ни гостуват всяка година, нима още има интерес?
О, да, има и още как.

Но преди да заговорим за силните на вечерта, имаме да си поговорим за две страхотни банди.
Е, ако трябва да съм откровена, в моите очи/ уши едната е по-страхотна от другата, и въпреки това оценявам смелостта на POEM да тръгнат на турне при положение, че музиката им трудно би могла да се опише като „концертна“. Неведнъж съм споделяла, че песни по половин час не прощавам дори и на DREAM THEATER, какво остава на група, която има 45 минути сценично време и следва да се представи възможно най-бляскаво.

Живи и здрави, POEM за сефте са на път из Европа и не можем да не се смилим над тях и да не им простим дребните грешки. Giorgos Prokopiou успя да покори една голяма част от публиката с удивително чистия си глас и това за мен си остава пиронът на програмата им. Четиримата гръци ни разходиха из дискографията си, която, макар и не особено обемна, определено е впечатляващо убедителна.
Прог метъл? Алт рок? Дуум? Пост метъл? Кого го интересува? Важното е, че гърците дойдоха, видяха, и завладяха. С широки усмивки и искрени благодарности POEM отстъпиха сцената на TEXTURES.
Лирическо отклонение: не, че POEM не ми харесаха. Напротив. Но по време на цялото им шоу в главата ми се въртеше мисълта, че това можеха да са OMNIUM GATHERUM, по дяволите, и тогава щастието ми щеше да бъде пълно.

20:50. Сцената се пълни с хора, които подозрително приличат на кораджии. Че какво ще прави кор банда на концерт на класици като AMORPHIS?
Ами, ще сцепва кочината. След летаргичното настроение, създадено от гръцката група, свежият холандски полъх на TEXTURES беше достатъчен да събуди тълпата и да я накара да подскача нагоре-надолу, наляво-надясно, нагоре-наляво и така нататък.
Сандокан с двата ножа, още известен като Daniel de Jongh, вокал, бълваше животворна енергия, както впрочем успяваха да направят с лудашките си танци и Remko Tielemans заедно с Joe Tal.
Изпяването на „New Horizons“ от актуалния албум „Phenotype“ не беше задължение на Daniel – публиката пое щафетата от него на тази песен и не я предаде, докато не дойде време за благодарствени речи. Мисля, че не съм викала така от Каварна миналата година.
Пускам си „Singularity“ и почвам да решавам задачи – събиране на банкноти и умножаване на валута; новата ми мечта е да видя TEXTURES с пълнокръвен сет в родната им Холандия. Мда, толкова ми харесаха.

Чакането не е силна страна на нетърпеливия фен – и въпреки това си налягахме парцалите и дочакахме до 22:10, когато зазвуча заветното интро. Дори няма да напиша името на групата, всички знаем за кого иде реч.
Накачулваме се на розов облак номер девет още с „Under the red cloud„, пожертвахме и последните си гласни струни на следващата „Sacrifice“ – няма повече летаргия, няма грам умора, всичко е единствено еуфория и усмихната радост. Е, имаше и поплакващи си – особено на „The Wanderer„. Но емоцията не пита.
Не питат и AMORPHIS, – те връхлитат отгоре ти като буря от емоции, оставят те бездумен. Направо се чудя на тези, които попитаха с насмешка „Е, пак ли тия, бе?„. Не пак – отново. Колкото е възможно по-често, ако може. Защото връзката „банда-публика“ е трудна за разрушаване, особено когато бандата е AMORPHIS, а публиката е българската.
Няма какво ново да споделя с драгия читател – не веднъж и два пъти сме гледали финската формация, не веднъж и два пъти сме се убеждавали в свръхчовешкия им талант и в забележителното сценично присъствие.

Лирическо отклонение: може би причината, поради която Esa Holopainen и сие събират толкова много (и толкова различни!) хора на концертите си у нас е, че AMORPHIS успяват да съвместят разнообразни стилове във всеки един свой албум и да еволюират, без да се променят из основи. Така и оригиналното им звучене се запазва, и новите идеи покълват.

Направи ми впечатление, че „Under the Red Cloud“ вече се е превърнал в класически AMORPHIS; до толкова, че да свирят „Death of a King“ като част от непременния бис. Доста яко.
И друго нещо ме учуди – колко безупречно звучеше Tomi Joutsen въпреки проблемите с гърлото, от които се оплака. Като цяло доста чудна вечеринка си беше. Тангра Мега Рок си организираха повече от запомнящ се юбилей.

А, няк’во, не може ли да стане традиция да канят AMORPHIS на всяка своя годишнина?

Очаквайте скоро снимките ни в галерията на METAL HANGAR 18.